ПЕТАТА СТИХИЯ
Румяна Николова е родена е на 19.12.1955 г. в гр. Пловдив. Издадени стихосбирки: „Отблясъци вечност” – 2006 г., редактор – Минко Танев. „Петата стихия” – 2010 г., редактор – Гриша Трифонов. Член на Дружество на пловдивските писатели от 2006 г. Един от основателите на литературен кръг „Квант и приятели”. За нея поетесата Рада Александрова казва: „Поетичните ѝ търсения са предизвикани първоначално от дълбокото проникване в тайните на Вселената, натрупания опит от това и умението ѝ да разкрива сама знания за звездите, Земята и хората. В мъдростта на нейните поетични блянове доминира силната емоционална връзка с невидимия и видимия свят, от които черпи своите неповторими образи.”
* * *
Задъхано от маратон към бездната,
забави пулс сърцето.
Тиктакането си свери с часовника вселенски.
До звездна яма в миг погълна всички запетаи
между галактики, между епохи.
Разкършиха снаги космични струни
със тътен на хорали първозданни.
И бавно се стопиха всички сенки.
И бликна спомен – светлина –
Ден ПЪРВИ.
* * *
Живот–трамплин,
изстрелваш ме без дъх
към висини кристални.
И връщаш ме обратно – бумеранг –
не ми оставяш
миг за размисъл.
Искра – заряд
бушува дива
от ад към рай, от рай към ад.
Всемир от обич
нагнетен е в мене,
И чака да се пръсне всеки миг.
* * *
Земята в кръг ни върти
и вечността ни подканя.
Звездни карти търсят
небесния миг.
Земетръс преподрежда
мечтите ни
и се срещаме
в най-светлото кътче –
Родина.
* * *
Омаята си майски ден
над Ситово изсипа.
Там пъпът ми е посаден
там някъде – около Ситово.
Там Майчица Родопа пак
до днес ме кърми и покръства,
а духне ли ветрецът благ,
с прашец от борове ме ръсва.
Но ето, някак, изведнъж
Родопа дивно побелява –
суграшица наместо дъжд
сам Бог посипал е тъдява.
Небето ни е на крака,
и Господ миром ни се моли,
а ние, Боже, как така
държим душите си в подмоли?
/Ситово е свещено сито, което пресява душите, защото носи името на Сит. Сит е третият син на Адам и Ева, който е безгрешен. Освен това вечната любима на Рама е Сита. Всеки който мине оттука, може да се насити от тази благодат на Ситово./
ПЕТАТА СТИХИЯ
„О, аз ще извикам някой влюбен поет...
от бездната на своето безумие да изкара образ...”
Х. Хайне
Стихии те въртят изкъсо –
порой звезди, съдби и прах.
Стихийно стихваш във стиха си
разгреховяваш всеки грях.
Претърси пропастите звездни,
титани и предци свести.
Във рая бе, във ада слезе,
и възкреси ги твоят стих.
Поете, с лудост се поръси!
И лунен диск над теб свисти.
Стихии ни въртят изкъсо,
ала и ние ги въртим.
* * *
тъга
от виното отпиваш
виновъртеж
спиралата развива
и всяка глътка
връща те назад
назад
към грозда кехлибарен
към завръза свенлив
към лозовия корен
към устните
изтръпнали от благослов.
* * *
Задъхано от маратон към бездната,
забави пулс сърцето.
Тиктакането си свери с часовника вселенски.
До звездна яма в миг погълна всички запетаи
между галактики, между епохи.
Разкършиха снаги космични струни
със тътен на хорали първозданни.
И бавно се стопиха всички сенки.
И бликна спомен – светлина –
Ден ПЪРВИ.
* * *
Живот–трамплин,
изстрелваш ме без дъх
към висини кристални.
И връщаш ме обратно – бумеранг –
не ми оставяш
миг за размисъл.
Искра – заряд
бушува дива
от ад към рай, от рай към ад.
Всемир от обич
нагнетен е в мене,
И чака да се пръсне всеки миг.
* * *
Земята в кръг ни върти
и вечността ни подканя.
Звездни карти търсят
небесния миг.
Земетръс преподрежда
мечтите ни
и се срещаме
в най-светлото кътче –
Родина.
* * *
Омаята си майски ден
над Ситово изсипа.
Там пъпът ми е посаден
там някъде – около Ситово.
Там Майчица Родопа пак
до днес ме кърми и покръства,
а духне ли ветрецът благ,
с прашец от борове ме ръсва.
Но ето, някак, изведнъж
Родопа дивно побелява –
суграшица наместо дъжд
сам Бог посипал е тъдява.
Небето ни е на крака,
и Господ миром ни се моли,
а ние, Боже, как така
държим душите си в подмоли?
/Ситово е свещено сито, което пресява душите, защото носи името на Сит. Сит е третият син на Адам и Ева, който е безгрешен. Освен това вечната любима на Рама е Сита. Всеки който мине оттука, може да се насити от тази благодат на Ситово./
ПЕТАТА СТИХИЯ
„О, аз ще извикам някой влюбен поет...
от бездната на своето безумие да изкара образ...”
Х. Хайне
Стихии те въртят изкъсо –
порой звезди, съдби и прах.
Стихийно стихваш във стиха си
разгреховяваш всеки грях.
Претърси пропастите звездни,
титани и предци свести.
Във рая бе, във ада слезе,
и възкреси ги твоят стих.
Поете, с лудост се поръси!
И лунен диск над теб свисти.
Стихии ни въртят изкъсо,
ала и ние ги въртим.
* * *
тъга
от виното отпиваш
виновъртеж
спиралата развива
и всяка глътка
връща те назад
назад
към грозда кехлибарен
към завръза свенлив
към лозовия корен
към устните
изтръпнали от благослов.