Тихомир Йорданов е роден през 1932 г. в Нови Пазар. Завършил е Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност български език и литература и литературоведство, с втора специалност руски език и литература. Поет, писател, журналист. Автор е на повече от трийсет книги белетристика и поезия. Превежда поезия от руски език. Негови разкази и стихове са превеждани на руски, украински, белоруски, чешки, полски, немски и румънски език, на иврит. Членува в Съюза на българските писатели. Живее в Варна.



РАЗКАЗ ПО ВРЕМЕ НА КРИЗА

Сърцето на госпожа Величка Добриянова не издържа. Тя имаше добро сърце, което спря да бие в 11,03 часа през деня. Случи се внезапно, додето стоеше права с телефонната слушалка в ръка. Жената се строполи на килима в кухнята и не чу края на разговора, в който непознат мъжки глас обясняваше нещо, което се оказа причина за този фатален за нея край. А репликата бе такава:
— Госпожо, кога ще е удобно да дойдем за трупа?
— Какъв труп, Боже мой! – възкликна госпожа Величка и сърцето ѝ мигом се заблъска в тясната гръдна клетка.
— Трупът на съпруга Ви, с когото…
— Но той…
Тя не успя да каже, че съпругът ѝ Станчо Добриянов, слава Богу, е жив, защото точно в този миг настъпи смъртта, която всъщност представлява края на разказваната история.
Икономическата криза завари Станчо Добриянов неподготвен. Безработицата не отмина и него. Скъпотията, паричните злоупотреби, далаверите, измамите, извършвани изобретателно и методично, политическите шмекерии и т.н. не му подсказваха изход благоразумен и благонравен. Ето защо примерният иначе гражданин Добриянов се обърна за съвет към братовия си син, умно момче, успяло да завърши медицина, хуманна професия. Племенникът работеше като”джипи” в районния здравен център. Разговорът им, проведен в кварталното кръчме на чашка гроздова, бе приблизително такъв:
— Дончо, – започна Станчо Добриянов след кратко колебание. – На зле отива животът ми. Така дълго няма да издържа. Трябва да предприема нещо.
— Чичо, – отвърна му д-р Дончо, – нищо свястно не мога да ти предложа, освен погребален венец с надпис “на обичния ми чичо”.
— Това – да. Ще го приема. Но то не носи приходи, а само разходи за опело, за гроб, гробари и т.н. Все пак и аз трябва да имам някаква материална полза от всичко, което ще ми се наложи да изтърпя…
— Можем да направим следното, – предложи след кратък размисъл д-р Дончо Добриянов. – Можеш да продаваш кръв.
— Чия кръв?
— Собствена кръв.
Станчо Добриянов от опит знаеше, че кръв се пролива за милото Отечество, във върховен момент кръв се дарява на близък роднина, кръв се прахосва при трудови и други злополуки, но от всички тези предприятия няма парична възвращаемост. Затова той отвърна така:
— Единственият начин, моето момче, ако си отворя такъв изход, е да постъпя в професионалния ни контингент в Афганистан. Завръщайки се в цинков сандък, аз ще получа обещания венец с лента и в добавка саван с цветовете на държавното знаме. Е, стринка ти ще поплаче, но ще си посрещне разходите с паричното обезщетение.Това мен няма да ме стопли. Предложи нещо по-таквоз, от което и аз да вкуся.
Доктор Станчо настоя:
— Стани кръводарител.
— А как се търгува литър кръв?
— Различно. Според договарянето. Ти си пълничък, имаш височко кръвно налягане, можеш да отделиш и повече кръвна плазма наведнъж.
Станчо Добриянов смръщи вежди, помълча някое време, след което попита:
— Как може да се уреди това?
— При мен идват страдащи хора. Мога да подбирам нуждаещите се, според материалното им положение. Но… да се разберем…и на мен трябва да ми капнеш от кръвчицата си. Нищо, че сме роднини. Ще ти стана… как се вика… дистрибутор! – засмя се д-р Дончо.
Станчо Добриянов обмисли и прие. Разбраха се. Така той стана кръводарител. Припечелваше от продажба на собствената си кръв. Припечелваше и дистрибуторът му, естествено, не толкова колкото държавата, която продължаваше да кръвопуска по различни начини.
Новата професия съвсем промени Станчо – той отслабна, смали се, лицето му потъмня, получи и някои непредвидени странични явления в здравословното си състояние. Той сподели притесненията си с племенника, който също отбеляза тези изменения, свързани с доходността на делото.
— Чичо, – рече му д-р Дончо. – Видно е, че ти дълго няма да издържиш…
— Замълчи, племеннико! – мрачно рече Станчо Добриянов.
Доктор Дончо позабави отговора, но се усмихна преди да каже:
— Хората, чичо, все повече се нуждаят от заместители. В днешно време потребностите нарастват, нарастват и нуждите от органи…И човешкият организъм е машинка, която се поврежда… – В смисъл?
— В смисъл…правят се трансплантации.
Станчо го погледна. В разширените му зеници се появи изумление и страх. Той отвори уста да каже нещо, но докторът му направи възпиращ знак, след което продължи:
— Всичко се търси. Пазар, ще знаеш! Търсят се очни ретини, търсят се бъбреци, черен дроб, костен мозък, човешки сърца…За тази цел са създадени банки за съхранение на органи, които се замразяват до нужната минусова температура и в такова състояние дочакват появата на купувача.
— Ти, какво, да ме накълцаш ли, искаш? – разсърди се Станчо Добриянов, отмести с длан чашата си и понечи да стане. Но и този път срещна възпиращия жест на племенника.
— Почакай! И това ще направим, но след благополучната кончина. А дотогава ще усвоим авансово сумите. Всичко е плод на споразумение. През това време ти яж и пий за Бог да прости! – усмихна се обнадеждаващо докторът.
Станчо Добриянов обеща да даде отговор другата седмица, но при едно условие:
— Само че…”шшт!” Стринка ти да не разбере! – сложи той запретяващ пръст пред устата си.
Така те основаха своето нелицензирано ООДружество за доставка на органи, в което единствен засега донор се оказа Станчо Добриянов.
Работата потръгна. Дистрибуторът предвидливо сключваше договори за предплащане. Остатъкът трябваше да получи съпругата Величка Добриянова. Нека да кажем и това: договорите бяха изгодни. Съществуванието на семейството видимо се подобри. Госпожа Величка се появяваше в кварталното общество добре облечена, в ново, нахранена, усмихната, а Станчо Добриянов все по-често можеше да бъде срещнат в обикнатото от него заведение, където той си позволяваше да почерпи компанията, а и да подхвърли щедър бакшиш на обслужващото девойче с къса поличка, предизвикателно показваща свежи крачета.
Този усмихнат начин на живот продължи до онзи миг, в който госпожа Величка вдигна слушалката, за да получи сърдечен удар.
Загубата на любимата съпруга не отчая съвсем Станчо Добриянов. Той добросъвестно изпълни договорните си задължения, предоставяйки на банките за човешки органи вместо своите, вътрешностите на покойната Величка.
Горката стрина Величка!... Защото чичо Станчо и сега можете да го срещнете в познатото заведение, където прахосва остатъчните суми, а в разговор с него сами да чуете епилога на този разказ.




РАЗКАЗ ЗА ПОЛЗАТА ОТ ЧЕТЕНЕТО НА КРИМИНАЛНИ РОМАНИ

— Имах ето такъв случай. Той стана знаменателен за моята практика…
Така започна разказа си един местен детектив, известен с прякора Шерлок. Изслушах го, додето седяхме под сенчестия платан пред кафенето “Морска лисица”. Детективът разбъркваше кафето си с приложената тъкмо за тази цел пластмасова клечка. Поднесе му го една русалка с голички почти до кръста крачета. На тях няма да се спирам. Моят разказ няма нужда от тях. Затова ще продължа с конкретния случай, който привличаше интереса ми на разследващ журналист.
Библиотеката на музея в град “Н” разполагаше с една рядка старовремска книга. Раритет. Тя беше част от древните български хроники, които още не бяха намерили своя Стефан Цанев, който да ги преразкаже криво-ляво. Ето защо книгата се съхраняваше в Музея при подходящи за старината ѝ условия, в смисъл на температура, влажност и прочие други ограничения, задължителни за такава ценност. С две думи, раритетът още не беше пуснат в научно обръщение. Имаше и други причини – ревността на директорката на Музея н.с. Якимова, която не допущаше друго око да види и друга ръка да пипне този неоценим извор на родната ни история. Това обстоятелство, както знаете, има принципна важност за всеки изследовател.
Но тези въпроси са странични и затова нека да се движим по следите на самото престъпление, за което е и моят разказ.
Професор Парлапанов, завеждащ катедра в един провинциален университет, се натъкна на упоменаването на тази архивна единица в статия, поместена в малко четено списание. Беше лято и той се появи в Музея на града “Н”, облечен в къси дочени панталонки и дочена риза цвят хаки, с голи крака и навити ръкави на ризата. Видът му внасяше подозрение за незачитане на местната научна общественост, но и, ако може да се каже така, чувство на естествена разпуснатост от летните горещини.
Госпожа Якимова колегиално оказа на професора пълно съдействие. Издирена бе сигнатурата на музейната единица, която, за зла чест, не се оказа на отредения ѝ рафт. Предметът на научен интерес бе изчезнал. Започна издирването му.
Преровиха и съседните шкафове. Но и там търсената книга не се намери. Отпадна и версията, че хрониката на неизвестния летописец, която не беше излагана в нито една експозиция, предполагаща забравянето, а недай боже, и изхвърлянето ѝ от невежите чистачки. Тогава прибегнаха до затваряне на Музея за посещения. Обявиха инвентаризация на фонда. Тя трая почти месец. Но пак безрезултатно. Раритетът липсваше. Стана неизбежно да уведомят съответните органи и да обявят криминално издирване. И понеже местните служби не разполагаха с подготвени специалисти, повикаха от столицата експертна група. Тя също закъсня, едно поради недооценка на случая, и друго – поради заетост на експертите с много по-важни издирвания. И все пак те пристигнаха. Започнаха разпити на музейните хора. Те не доведоха до нищо. Пристъпиха към вземане на пръстови отпечатъци. И това не даде резултат, макар запрашеността в Музея да беше достатъчна и предоставяше добри възможности. Такива отпечатъци нямаше – местната музейна наука беше предпочела спокойствието пред всякакви други притеснения. Използваха и скъпо струващи технически средства: фотографиране, видеокамери и дори човек под прикритие, чиято задача бе да се внедри в научния колектив.
Както може да се очаква, и тези средства, познати на читателите, не бяха успешни. Но хората в Музея все още се надяваха, опирайки се на правилото: престъпникът всякога се завръща на местопрестъплението. Тогава някому хрумна да обявят чрез местните медии награда за този, който издири изчезналия раритет, или поне да предостави каквито и да е следи, насочващи към по-нататъшно разследване.
Читателите, които обичат заплетените истории, може и да не повярват, но точно това даде вярна посока на издирването.
Два дни след появата на съобщението във вестник “Осем часа”, в Музея се появи млад човек, облечен елегантно, но не предизвикателно. На питането на директорката Якимова какво го води при нея, той отговори просто:
— Идвам за аванса.
— Какъв аванс, млади човече?
— Необходимият ми за разгадаването на вашия случай.
— Но ние не даваме аванс, ние обявихме възнаграждение за приносителя на историческата ценност.
— Тогава може да се окаже, че вие сте си спестили обещаната сума….
Дотук те не се споразумяха, което отложи разговора за следващия ден. Н.с. Якимова незабавно се свърза с пристигналите експерти. Те я посъветваха да продължи преговорите с младия човек, докато се подготви пълно наблюдение над неговата самоличност.
Но и тези мерки се оказаха прибързани, защото на другия ден той пак се появи. Въпросът му към госпожа Якимова бе:
— В кабинета си Вие си имате метална каса, нали?
— Да.
— Какво държите в нея?
— Почти нищо… По някой път сумите за заплати на служителите и…
— Дайте ми ключа.
Директорката смутено го изгледа, но в присъствието на експертите се подчини. Отключвайки огромното метално хранилище, младият човек попита:
— Това какво е? – посочи с пръст, без да пипа, няколко пиринчени гривни, пръстени и дребни монети.
— Когато ползвам банята, тук заключвам и свои вещи…
Госпожа Якимова порозовя, като изгубила невинността си девица. Това, ще ми се да добавя, като че я разхубави. Но специалистът по разследването не обърна внимание на този факт, може би защото предпочиташе друг тип жени. Той дръпна едно неотваряно чекмедже на касата и с увереността на откривател рече:
— Ето я търсената от вас ценност!
И наистина, в чекмеджето лежеше прашасал, с оръфани краища хартиен предмет.
Така бе разрешен този заплетен криминален случай. Ще добавя само, че на уредената пресконференция на въпросите как е достигнал до самото разкриване, младият човек чистосърдечно призна:
— Ползвам дедуктивния метод. С удоволствие чета криминални романи. Четете и вие. Мога да ви предложа цял списък.
Познатият ми криминалист, с когото разговарях, извади от чашата с истиналото кафе пластмасовата пръчица за разбъркване и я остави в пепелника. В него беше цигарата му, догоряла и запазила формата си във вид на пепел.
Запитах го:
— Не си ли ти този млад Шерлок?
Отвърна ми :
— Елементарно, Уотсън!...