Никола Иванов

След Далчев, Александър Геров и най-представителните поети от така нарече­ното априлско поколение, Иван Цанев несъмнено е един по-късен, следващ етап в традицията на нашата поезия. И едни от най-силните доказателства за това са стихотворения като “Накрай света”, “Три гълъба” и редица други, в които водещи са митологическите, културно-историческите и библейско-притчовите мотиви, на основата на които се постигат пребогати поетически внушения, когато поетът е голям и значим талант от величината на Иван Цанев.
В съвременната българска поезия Иван Цанев се откроява с изтьнчената си душевност, с високата култура на мисълта и с разбирането, че творчеството не е само биография, а и съдба. Неговият път в изкуството е белязан с болезнено преосмисляне, с продължителни мълчания и абсолютен отказ от приспособяване. Иван Цанев съчетава тънката поетична чувствителност с дълбоките прозрения на философа. Поетичната визия на Иван Цанев се гради и на пълнотата на напреже­нието, на драматичното единство на интелектуално и емоционално световъзпри­емане. Поетът слива противоположни начини на възприемане, слива драматичното и хармоничното чувство. Той е дълбок, чист, чувствителен и силен едновременно поет.
Много топлота и лирическа непосредственост излъчва поезията на Иван Цанев. Защото не само болката, но и пълнокръвието на чувството е белегът, който говори, че и при трагизъм на вътрешната ситуация има нещо по-голямо, по-силно от траги­зма – самата жизненост на преживяванията, човешкият смисъл на преживяното.
Малко са поетите като Иван Цанев, които с такова благоговение обитават прос­транствата на стиха и го превръщат в свой дом. Поезията за него е последната възможност, може би, да се променяме и пресъздаваме неизброимо различни га­лактики в прегръдката на необятния Космос.
Иван Цанев отдавна знае простата истина – тайната на живота е в начина, по който мислим, чувстваме и извайваме света. Но в същото време съществува една неназовима отвъдсетивна реалност до ръба на пределното, която е истинският Тво­рец. Мнозина наричат тази извънсетивна реалност Бог или Чудо. За Иван Цанев тя е поезията, която преодолява земното притегляне, за да открие неведомата “пета посока”. Там някъде живее бялата магия на поезията, която провижда как диша всемирът.
Лириката на Иван Цанев доказва, че поезията отваря съзнанието ни към неща, които не могат да бъдат научени от други източници. Тя ни говори на език, разли­чен от всеки друг и по този начин ни сближава с такива страни на нашия живот и обкръжение, на вътрешния и външния ни свят, до които не бихме имали достъп, ако поезията не съществуваше.
Иван Цанев е сред класическите майстори на лиричната миниатюра в българ­ската поезия. „Шепнешком в нощта”, почти целият цикъл от „Късчета от счупена поема”, „Два откъслека”, „Мемориални извадки” са като сентенции и афоризми. Прекрасна е лирико-философската миниатюра “Водопад”:

Във всяка твоя капка
слънце свети.
Вода, най-бистър дял ти отреди съдбата!
Превърната на прах, тук ти докрай усети
разпадането,
болката
и свободата.

Това е пределно изчистена лирическа импресия, в която философското внуше­ние е постигнато чрез перфектна поетическа форма. В този лирически къс музика, четка на художник и слово са си подали ръка, за да ни внушат усещанията и чув­ството за истинска свобода, идваща сякаш и постижима само със смъртта. Това стихотворение е бисер, отломък от сърцето, намерен по мисловен път. И ако има хора и по другите планети, те ще го разберат като зряла мисъл, като поезия и дъл­бочина. Впечатляващи са виртуозността на Иван-Цаневия стих и пиететът му към формата. Но виртуозността при него никога не преминава и не се превръща във фокусничество.
Стиховете на Иван Цанев са брилятно шлифовани – тук няма излишна дума или неясен образ. Литературоведът Янош Лафицки казва: “За мен най-симпатичните поети са тези, които по някакъв начин доближават гласовете си до човешката реч.” Именно това е постигнал във “Водопад”, пък и в цялата си поезия Иван Цанев. Прави впечатление изящната афористичност на всяка творба. Амбицията на тоя поет е да задържи поезията там, където си е нейното истинско място – далеч от интелектуалните игри и превземки. Със своята поезия Иван Цанев изразява мета­форично човешките емоции. В неговата поетическа рефлексия природата оживява чрез метафориката на събудените в съзнанието изживявания и представи. Тази поезия е великолепна с богатата си асоциативност. Особената сетивност на поета демонстрира стремежа на сетивата да прозрат и постигат свръхсетивното. Като преодоляват предметната застиналост и статика на света, те търсят хармонията в Космоса.
В стихотворенията на Иван Цанев с теми от революционното ни минало от­състват каквито и да са шаблони, предпоставени и външно привнесени тези със съмнителна автентичност, прекаленият и отблъскващ патос, патриотарство и зо­онационализъм, голите тезиси и декларативност, което определя и силата на въз­действие на тези му лирични творби. Тези стихотворения без всякакво съмнение са извънконюнктурни и са свидетелство за интензивната работа на ума и сърцето на поета Иван Цанев. Да вземем например такава “опасна” поетична тема като тази за Апостола, в която безброй автори, и то амбициозни, са се проваляли с гръм и тря­сък. Ето го класическото стихотворение “19 февруари, пред паметника на Левски”:

Плач на траурни гарвани смътно
се надига отново във мене.
Ти си мъртъв.
 Живеят безсмъртно
всички болки от стари измени.
Всяка история лее куршуми,
вдига бесилки всяка история,
за да направи
 големите думи
непостижими за малките хора.
Този трънен венец ти прилича.
Ти си предан,
предаден,
 неженен
и изпълва света със величие
твоето мраморно продължение.
Капе от лампите жълта влага.
Светлината е толкова гъста –
просто няма
къде да избягаш
от очите на поп Кръстя!

Творбата се докосва до най-стойностните човешки неща. Срещаме се с една нова висока творческа концепция и конвенция, която не приема безчестието и ба­налността на лесните отговори. Това е истинска и голяма поезия, защото стихо­творението е станало съдбовно за поета, негова вътрешна същност, неразделна част от Иван Цанев – премислено, преживяно, преминало през сърцето, кръвта и поетичното съзнание. В тази лирична творба става дума за отношенията: Исто­рията и Левски – Левски и Историята; Историята и предателите – предателите и Историята; Историята и ние – ние и Историята; България и Левски – Левски и Бъл­гария; Левски и ние – ние и Левски; поп Кръстьовци и ние – ние и поп Кръстьовци; Подвигът и ние...; Предателството и ние...; и т.н. и т. н. Изброяването на внушенията, бликащи от недрата на това стихотворение, могат да продължат още дълго. Т.е. наблюдаваме един, бих го нарекъл, “монолитен полифонизъм”. Защото в последна сметка всички тия отношения водят до едно внушение-символ. И то е: ИДЕАЛЪТ! Няма нищо изненадващо и случайно във факта, че това стихотворение получава най-висока оценка от великия български поет Никола Фурнаджиев, който безапе­лационно му присъжда първа награда за поезия, посветена на Васил Левски. И друг огромен наш национален поет – Иван Динков – през далечната 1965 годи­на при прегледа на младата поезия публично изразява възхищението си от тази изключителна поетична творба на съвсем младия тогава Иван Цанев. По-късно Иван Динков сочи стихотворението като пример за висока поезия в свои книги. “19 февруари, пред паметника на Левски”, заедно с “Апостолически обърнат сонет” са безспорен и огромен успех както за самия поет, така и за българската национална поезия, посветена на паметта на Апостола. Иван Цанев взема от житейския факт и ни повежда към богатото обобщение.
Иван Цанев е от така наречените “мъдри” поети. Да вземем например великолеп­ното му стихотворение “Накрай света”. Началните стихове са крайно драматични, поетът има чувство за откъснатост от хората, за божие проклятие, за пустота и пустош, за забравен от Бога човек:

И оня чернозем, и тая глина клисава,
добрата угар, сипея с одрана кожа,
нас всички лудата съдба ни стопанисва
тъй както иска... или както може!
Когато ме захвърли тя да буренясвам,
бе сякаш урочасала щурците черни
по цели нощи да скриптят, че аз съм
накрай света, земя във заточение.

Но в края на стихотворението тонът е съвсем друг – по-ведър, вярващ, стопило се е отчаянието, защото лирическият Аз е окуражен и подкрепен от възземването и възкръсването от руините на човешкия дух:

А зазвънти ли с класове през юни,
да заскриптят на жътвен лад щурците
и заточеният накрай града мравуняк
да ме провиди като своя житница.

Това стихотворение говори и за наличието на конфликтност, и че конфликтността в лириката на Иван Цанев не е външна, показна, а вътрешна, същностна, което не я прави по-слаба или по-малко драматична, но тя е някак си по-ведра в сравнение например с поезията на Яворов или Иван Динков. При Иван Цанев няма тотално трагични стихотворения. Това е поет на метафоричните вглъбявания, на дългия път към вътрешните пространства на сърцето и подсъзнанието. Неговата поезия прек­рачва отвъд прага на традиционното мислене, отвъд прага на назовимата емоция.
За онези, които познават творческите търсения на Иван Цанев, няма да е изне­надваща посоката на това пътуване към дълбините на човешкия “Аз” с цел да се открият отговорите на вечните въпроси, “които никой век не разреши”. Но не може да не бъдат изненадани от дълбочината на философските прозрения, белязани както от натрупания опит, така и от вече уравновесения лирически “Аз”, прехвърлил “на попрището жизнено средата”.
С творчеството си Иван Цанев доказва, че извечните човешки тревоги нямат нито националност, нито народност. Толкова ли е важно дали Хамлет е датчанин. Това доказва великолепното му стихотворение ”Почти епитафия” не само със своя край:

Световен мозък, напрегни се,
днес на последна дума си осъден.
Неистов петмилиарден писък
тресе противоатомните здания:
” Да бъдем или да не бъдем!”
И цялата земя е Дания.

Особено впечатляващ е нравственият императив на тези стихове. Негативните и позитивните поетични вибрации съжителстват и живо трептят в това стихотворе­ние. Поезията на Иван Цанев е течение на мисли, чувства, усещания във формата на вътрешен монолог, който достига до крайната си форма, до неимоверно емоцио­нално извисяване.
В по-късен период Иван Цанев публикува сонети, посветени на други творци, които можем да определим като своеобразни мини – портрети на съответните ли­тератори. Иван Цанев откроява най-същностното и характерното за всеки от тях. Смисълът на сонета се открива в самото заглавие или в мотото към съответния со­нет. Това са своего рода индиректни разговори, спорове, съгласия, несъгласия или въпроси към събратя по перо. Длъжни сме да отбележим, че Иван Цанев е сред най-изтънчените майстори на сонетната форма в българската поезия. Неговите со­нети са висока поезия, от където и да ги погледнем и оценяваме.
А ето го и поетичният автопортрет на самия Иван Цанев в стихотворението “Ро­деният поет”:

Ако се бе родил в мравуняк, би живял
щастливо като в рай за глухонеми –
кой би посегнал там заслужения дял
от общата вглъбена тишина да му отнеме?
Не е той мравка и за друго е роден,
но сред гъмжилото от книжници и фарисеи
ще го ограбват и убиват ден по ден
и ще му пречат нивата словесна да засее.
Ще сквернословят зад гърба му в хор
с пиянско грачене среднощ ще го измъчват
а сутрин доноси ще чуруликат на ухо
за него словоблудците от кръчмата.
Той мълком ще преглъща злобните сълзи,
неотмъстен ще се прибира вкъщи –
защото заговори ли на техния език,
ще се погуби, няма да е вече същият.
Поеме ли греха да грачи с тях докрай,
подсъдно би живял до някой черен петък,
когато глухонемите от мравешкия рай
ще проговорят и ще му поискат сметка.

Тук е целият Иван Цанев – добър и непримирим, нежен и суров, милостив и неп­рощаващ. Особено характерни за това стихотворение са овладеният гняв, яростта през стиснати зъби. Усещаме както “Фурнаджиевския бяс”, така и лиричната същ­ност на Иван Цанев.
Поезията на Иван Цанев е със силна подтекстовост. Те са отражение на вътреш­ния му свят във видимия взор на духа и сетивните хоризонти на поета. Всеки един от неговите образи-отражения е с дълбок смисъл и с много по-богато съдържание на реалните му външни проявления.
Връщам се отново на мисълта, че Иван Цанев в известен смисъл реабилитира библейско притчовата лирика в българската поезия. И то в едно време, когато сти­хотворения с подобна тематика са нехарактерни, нетипични за българската лирика, в разрез с официално проповядвания атеизъм. В известен смисъл творби с подоб­ни теми и мотиви са еретични за периода на създаването си. Такива стихотворения са „В памет на мъртвия”, „Накрая на света”, „Завръщане от безкрая”, „Три гълъба”. В лириката на Иван Цанев няма екстремни моменти и състояния, но са запазени глобалните универсални идеи, внушения и обобщения, съхранени са в поетически­те послания и лиричната тъкан, което компенсира отсъствието на крайни състоя­ния. При тоя поет гражданските и екзистенциални мотиви и проблеми са взаимно преплетени и си влияят. Гражданските мотиви и идеи в много отношения добиват екзистенциален израз. Или ако трябва да се доизразя образно, в случая бих ка­зал, че гражданските и социални проблеми се изразяват и получават своеобразна екзистенциална форма / без, разбира се, това да се приема в буквалния смисъл/. Ярък пример в това отношение е стихотворението”Три гълъба”, което лично аз ценя много високо. Ето го апокалиптичното предупреждение:

Повтори се сякаш библейската вехта история,
но нямахме Ноев ковчег, нито мъдрост и опит,
когато злоустата паст изведнъж се разтвори
и плисна стаената злоба, започна потопът.
Прииждаха мътни вълни от сплетни и омрази
и все по-зловонно, растеше световното блато.
Признания тихи, честитки за весел празник,
подаръци коледни – всичко е вече залято.

Това е поезия на интелектуалната метафоричност, което не предполага лесно разбиране и общуване с нея. Читателят трябва да има търпението да се приобщи духовно към подобна по-сложна, но и по-стойностна лирика, защото общуването с нея изисква известни интелектуални и емоционални усилия. Много силно е усе­щането за съдбовност, съчетано с космичното, за граничност и безпределност, за дълбочина и небе. Изведена до библейски интонации, човешката участ не ражда скепсис и нихилизъм, нито безразличие към ценностите и начина, по който живеем и умираме. Космичното, превърнато във вътрешни измерения, не води до краен ре­лативизъм. Затова в края на стихотворението облаците се вдигат, защото човекът отново е намерил сили да се извиси над злото:

Когато прекрача през къщния праг и усетя
вкуса на сълзата, дъха на милувката скромна,
дано да изгукат и в мене три нежни гласчета
и аз първозданните думи, щастлив, си припомня.

Без излишни метафори и сложни литературни прийоми поетът пресъздава кар­тината на Космоса като симбиоза между природата и човека. Много пластична и фина е тази лирика. Когато изкуството наистина е голямо, както е в случая, то по принцип те обсебва. Разбира се, ако притежаваш необходимите сетива. Поезията на Иван Цанев разширява нашите възприятия, кара ни да виждаме нещата в нова светлина, задълбочава нашето познание за човешките състояния. Тя пресъздава ситуации, с които можем да се идентифицираме, обогатява ни с образи, които сти­мулират нови мисли, от които можем да се учим.
Както и всяка значителна поезия, така и лириката на Иван Цанев съхранява въз­можността за различни тълкувания в зависимост от дарбата и школовката на чи­тателя да възприема поезията.
При тоя поет различните уклони на съвременното новаторство – асоциативност, символика, метафорични мостове, интелектуален коментар – се мотивират, доказ­ват и утвърждават чрез върховната роля на непосредствения чувствен израз, чрез силата на страстта, чрез емоцията, която проговаря за човешките истини. Далечен е пътят на Иван-Цаневата поезия, защото не става за митингово скандиране и ка­тегорично отказва да копира пейзажи.
Поезията на Иван Цанев издържа проверката на времето. Изпитанията на го­дините показаха, че неговата лирика печели все повече и повече почитатели и последователи. За талантливите си продължители Иван Цанев написа великолеп­ното си стихотворение “Самоучител”, в което казва, че истинският творец трябва безкористно и докрай да се раздава на своите “синове”. А наличието на последова­тели и ученици в изкуството е сред най-сигурните белези за творческа стойност и значимост. В това отношение Иван Цанев не може да се оплаче.
Иван Цанев има предпочитание към поезията на Далчев, той се чувства от една поетична раса най-вече с него, тях ги сближава една и съща любов към поетичната реалност. Но той е достатъчно различим от Далчев. Те и двамата никога не изби­рат крайностите, сякаш не са открито борчески поети, но всъщност са абсолютно непримирими към действителността. Двамата създават богато и трайно творчест­во. Защото водеща при тях е магията на онова, което витае из поетичния въздух на времето и което банално наричаме традиция и идеал, или онзи светлинен лъч, който във века на „измите” и на бясното лутане на поетите от абстрактното до фигуративното и обратно, води тези творци до „третия път” и те съхраняват види­мо и невидимо и създават свой свят, отличителен с ненакърнимата си пластика и духовна цялост на лириката им. Можем да ги определим като „Поети на поетичната реалност”. Тяхната лирика със своите пластични и духовни откровения придобива измерения на европейска поезия. А Иван Цанев е сред поетите, които се явяват като „артистична еманация на поетичната реалност”.