Красимир Бачков


ЗАХВЪРЛЕНИ ДУШИ

Острият къс скала, наречен кой знае от кого „Чепкалото”, стърчеше самотно в равнината, а зад него червено-мораво догаряше слънцето. Дядо Цвятко погледна към долния вратник. По това време трябваше да се приберат козите. До миналата година в селото имаше козар, който ги пасеше. С последния сняг в края на зимата кучешка глутница го разкъса и вече никой не се нае да върши тази рабо­та. Сега стадото си ходеше само, предвождано от пръча Мигльо. Сутрин излизаха по едно и също време, през деня пасяха Бог знае къде, а привечер огласяха селото с провлаченото си – Меееее! – и връщаха усещането за живота, който си бе вече отишъл от тук. Като есенни листа няколко мъже и жени на преклонна възраст все още се поклащаха из прашните и пусти улици на селото. Откъм края на улицата се чуха хлопките на стадото. Двете бели кози на стареца влязоха в двора и заприп­каха към него. Той им даде по шепа царевица и тръгна да затвори портата. След отминаващото вече стадо бавно вървеше някаква жена. Дядо Цвятко се загледа в нея, с надежда да я познае, а тя като наближи, се спря и запита:
 — Да има в селото ви свободна къща?
 Той се побара по жълтия от цигарите мустак и отвърна с въпрос:
 — Защо ти е?
 — Дом търся! Няма къде да живея.
 — Ха! Че как тъй?! – закашля се от възмущение той – В чужда къща да
влезеш непоканена? Пък и да е свободна къщата, нали си има стопанин нейде?
 — Ех, стопанин! – махна с ръка жената – Щом е зарязал къщата на
произвола, какъв стопанин ще е той?
 — Такъв, законен!
 — Какъв закон, бе старче? – засмя се жената и свали кърпата от главата
си. Косата бе вързана на дебела плитка и скрита под яката на палтото. Лицето бе загоряло и на него светеха две ярки, като зелени сливи очи. Беше по-млада, отколкото изглеждаше. – Те баш министрите и депутатите най-много нарушават закона, ти си тръгнал на село да го дириш!
 — Тъй то! – плюна на земята старецът – Навъдиха се хайдуци, зер! Като
няма сговор и управия в една държава, тъй става!
 — Кажи сега! – кротко помоли жената – Коя къща е свободна в селото?
 — Не знам, булка! Таквоз не ме питай! – обърна гръб той и тръгна да
се прибира. Жената въздъхна, понечи да продължи по улицата, но се спря и извика:
 — Що не ме вземеш при тебе? Ще ти готвя, ще ти пера вместо наем! А?
Старецът спря сред двора. Бавно се обърна и бръкна в елека за цигарите.Запали и с присвити очи отвърна:
 — Сам си готвя и пера, вече дванайсет години! Не ме придумвай, на тая
възраст да ставам за резил!
 Жената стисна решително устни и бавно приближи. Съвсем тихо каза:
 — И аз съм сама на този свят! Къщата, сина си – всичко загубих! Да не
мислиш, че много ми се живее! Дори пенсия нямам, щото нямам години още! Ха, вземи ме, де!
 — Чакай! – подръпна смутено мустак старецът – А какво ще кажат
хората?
 — Хората?!... – лоша усмивка изкриви лицето на жената – Хората
гледат само сеир! Когато ти трябват, никакви ги няма! Да те убият през деня, никой няма с пръст да ти помогне! Мърша сме вече.... ние, хората! Това е истината!
 Дядо Цвятко с трепереща ръка драсна клечка кибрит и запали
загасналата си цигара. Примижа с едното око и запита:
 — А ако ти посегна? Млада жена си и като нищо ще ме вкараш в грях! Аз може да съм стар, но всичко ми е в ред.
 Жената с едно движение изкара и разпусна плитката си. Косата се разля буйно по раменете. Бавно свали дебелото си зимно палто и го пусна до краката си. Беше средна на ръст, с гърди по-внушителни отколкото можеше да се предположи, благодарение на мохерната фланела, плътно прилепнала по тялото и. Кръста и бе тънък, а ханша широк и заоблен като гъдулка. Жената съвсем съзнателно се изпъчи. Постоя малко с присмехулни искри в очите, после се наведе и вдигна дрехата. Очите го гледаха обещаващо, и старецът не издържа:
 — Пущина си ти, а не жена! Беля ще си докарам с тебе!
 — Няма! – кротко отвърна тя – Ще се родиш с мен, човече! Вземи ме! А
колкото до това... да ми посегнеш... не мисли! От три години никой не ми е посягал. Само като си помисля за това и ми прималява... Краката ще ти мия, ако ми посегнеш!
 Старецът се изкашля без нужда, въздъхна и я изгледа изпод увисналите си вежди:
 — Как ти е името?
 Смуглата кожа по лицето на жената потъмня, а очите станаха още по-зелени. Тъмните устни едва се отвориха:
 — Анифе!
 — Ха! – спонтанно реагира старецът – Да не си циганка?
 Жената стисна зъби, долната й челюст рязко се очерта, докато глухо запита:
 — Защо? Това променя ли нещо?
 — Не, не! – вдигна ръце, сякаш се оправдаваше старецът – Много чисто говориш български, та те помислих от нашите!
 — Нашите... вашите! – поклати глава тя – Колко сме глупави ние хората, човече! Делим се, а защо... не знаем... Не съм циганка! Туркиня съм. Жи­вях с българин, родих му син и нашите ме прокудиха. Заедно я карахме петнайсе години, но един ден моя човек катастрофира, като се връщал от работа. Останах сама с детето. Ходех по цял ден на работа, а то – на улицата. Подлъгали го един ден дилърите. Започна да взема и да продава наркотици. Забърка се толкова, че трябваше да продадем апартамента, за да излезе от кашата. Уж се бе оправил, но взел отново от оная отрова и си отиде от свръхдоза. Беше преди три години. Оттогава обикалям. Спала съм къде ли не, яла съм каквото намеря, бъркала съм в кофите за смет и съм събирала отпадъци от пазара. Станах като улично куче в града. Не издържах и реших да опитам на село. Вече два месеца обикалям селата. До сега не съм намерила къде да се свия. Това е.
 Дядо Цвятко потърка с длан брадата си, обърна се и тръгна към къщи. Жената остана на място. Като стигна до вратата, старецът погледна към нея и кимна. Тя не чака, веднага го последва и двамата хлътнаха в къщата.
 Вече седмица в селото не спираха да говорят за новата съжителка на дядо Цвятко. Одумваха я за всичко, коряха я, макар да не бяха я още виждали. Мислеха, че е завъртяла главата на изкуфелия старец, за да го умори и наследи после имота му. Ядосваха се, че не е българка. Но най-много ги дразнеше фактът, че не се бе показала пред тях, за да я видят. И когато в неделя преди обяд, откъм брезовото мостче на малката пресъхнала рекичка, към мегдана се приближиха фи­гурите на мъж и жена, всички млъкнаха. Смутени бяха най-вече, защото от доста години в селото не бяха виждали мъж и жена заедно. Дядо Цвятко и Анифето бяха облечени в чисти дрехи, като за празник, лицата им бяха сериозни и някак проме­нени. Те спряха пред десетината насядали възрастни хора. Анифето тихо, но ясно поздрави:
 — Добър ден!
 Никой не отвърна на поздрава й. Срещу нея гледаха очи, изпълнени с вражда и безразличие. Дядо Цвятко се покашля смутен и понечи да се върне, но жената го хвана за ръката:
 — Стой! Къде тръгна? Това са твоите хора. Аз не се боя от тях, но изглежда те се страхуват от мен... Или ги е страх от себе си! А?
 Насядали върху проснато на улицата, почерняло от времето липово
стъбло, старците се разшаваха. На малка пейка встрани от тях две бабички нещо зашушукаха, мятайки възмутени погледи към Анифето. Никой обаче не заговори открито. Анифето се усмихна леко и започна:
 — Стоите тук, захвърлени на края на света, никому ненужни и мразите! Мразите себе си, защото не сте успели да възпитате децата си да ви уважават. Мразите децата и близките си, защото са ви забравили, и нямат нужда от вас. Мразите се един – друг, защото си знаете кирливите ризи и нищо не можете да промените вече. Мразите мен, защото съм туркиня, защото не знаете нищо лошо за мен и защото имам кураж да ви кажа истината в очите. Мразите Цвятко, защото единствен от всички се осмели да промени нещо в живота си. Най-много го мразите обаче, защото направи нещо добро, нещо, което вие отдавна сте забравили! Къде са ви душите, бе хора? Та вие отдавна сте умрели, ама не сте го разбрали още. Като некролози висите на тоя мегдан, поглеждате се и сами не вярвате, че слънцето още изгрява и залязва! Защо изобщо живеете?
Онемели от думите й, старците стояха безмълвни, и потресени. Никой никога досега така ясно не бе казвал какво мисли за тях в това село. Анифето хвана дядо Цвятко за ръката и го поведе обратно. Извърна се и поклати тъж­но глава:
 — И аз като вас нямам какво да губя вече! Не съм по-добре, успокойте се! Само дето вече съм го разбрала. И още нещо знам... за разлика от вас. Може да нямаш бъдеще, но трябва да имаш настояще! Иначе не се живее. Никой не може да те захвърли, ако не се захвърлиш сам!
 Тя изведнъж дяволито се усмихна и вместо довиждане каза:
 — Много ми се е прияло ошаф! От малка обичам изсушени сливи, ябълки и круши. Ако някой има и не го е страх или срам да ми услужи, да заповя­да при нас с Цвятко! Никого няма да ухапя!
Надвечер в скромната къща на стареца се бяха събрали жителите на цялото село. В гостната стая, върху изтърканата от употреба маса, застлана с проста мушама на цветя, бяха натрупани чинии и паници, пълни с ошаф. Всички се гледаха недоверчиво, поглеждаха и към сновящата край тях Анифе, а очите им светеха. Сякаш самият живот бе дошъл сред тях.

МОЯТ САМУРАЙ

Обикновено с баща ми нямаше какво да си кажем. И като малък, и като по­раснах, двамата не намерихме общ език. Откакто се помня, той все бе не­доволен от мен, все ме поучаваше нещо, а това много ме дразнеше. В отговор аз не се обръщах към него с „Тате”, а го наричах по име. Това го огорчаваше повече, отколкото допусках тогава. Един ден, след като бяхме обядвали, без никакъв повод той заяви:
— С тия престъпни наклонности, е най-добре да станеш полицай или военен! Там професията ще те пази, а иначе...! – той махна с ръка и въздъхна тъй, сякаш бях най-неблагонадеждният тип на земята. Това естествено ме ядоса, от една страна защото не се смятах за чак толкова голям лентяй и негодник, а от друга, защото по принцип винаги бях на противоположно от неговото мнение. Съ­ветът от страна на баща ми се дължеше на двете издънки, допуснати от мен през последния месец.
 Първия път сгафих, като ошамарих собственика на казиното срещу нас. Копелдакът бе не повече от година – две по-голям от мен, но вече разполагаше с казино и страхотно „Мазерати”. Всичко разбира се дължеше на крадливия си баща, депутат от предпоследното Народно събрание. Един ден, след като бях спрял пред къщи, той наду клаксона, за да си преместя мотора и да паркира той. Свалих си шлема и тръгнах към входа, а той отзад се развика:
— Ей, келеш! Я разкарай тоя чеп на две колела, че ще паркирам отгоре
му!
Обърнах се и го изгледах. Държеше се нагло, защото разчиташе на тримата си охранители от казиното.
— Аз живея тук! – посочих към кооперацията – Затова спирам на паркинга.
В отговор „Мазератито” изрева приглушено, приближи до мотоциклета и го събо­ри. Изкъртиха се огледалото от дясна страна и дръжката за спирачката. Щеше да ми струва не по-малко от двеста лева, за да ги сменя. Отидох до колата и измъкнах наглеца. Той се развика, но успях да очаткам и него, и охранителя, който побърза да се намеси. Не случайно тренирах бойни изкуства от шестгодишен. Не стигнахме до съд, защото записът от видеокамерата на казиното ясно показваше кой е виновен за инцидента.
Втория път помогнах на една мацка, да си смени гумата на колата. Бедата бе, че резервната се оказа свалена от кола, спряна двадесетина метра по-надолу на улицата. Собственикът видял апашора, който му тарашел автомобила посред бял ден и се обадил на полицията. Хитрецът, който вероятно бе приятел на мацката, ос­тавил откраднатата гума и се покрил. След като момичето ме помоли да й помогна, аз размених гумите и тъкмо привърших, когато зад гърба ми изсвириха гумите на полицейската патрулка. Без много да питат, ченгетата ми щракнаха белезниците. Добре, че по-късно собственикът на окрадената кола ме оневини. И в двата гафа нямах вина, но баща ми явно смяташе друго. Изкашлях се без нужда и заявих:
— Никога няма да пропадна толкова, че да стана шапкар и да изпълнявам идиотски заповеди!Аз съм свободен човек и ще запиша специалност, която е уважавана и в същото време да разполагам с достатъчно време за себе си.
Баща ми притвори очи и ехидно запита:
— Да не се каниш да ставаш учител?!
Признавам, че такава безумна идея дори не бе прелитала край главата ми. За момента обаче щеше да свърши работа.
— Защо не? Да си даскал, не е чак толкова зле!
— Ти... учител!? – плесна се баща ми по главата и се надигна.
Направи три крачки напред, после три назад, защото кухнята ни бе тясна и на­края шумно въздъхна:
— Ако си решил да си проваляш бъдещето, моля! Не мога да ти попреча, разбира се. Имай предвид обаче, че цял живот няма да имаш нито пари, нито уважение, както си въобразяваш.Да си учител в днешно време не е престиж­но. Само негодните за нищо друго стават учители. Поне за лекар да беше се насо­чил! Благородна, достойна професия, с която ще имаш и уважение, и пари! А ти... здрав, прав мъж...! Удави се, щом ти е толкова акъла! – той напусна кухнята, след като тръшна вратата. Аз се ухилих. Бях шокирал баща си по-бързо и ефективно, както никога досега.
Понякога в живота всичко се променя толкова неочаквано, че дори най-щурата идея може да се окаже приемлива. Няколко дни след разговора с баща ми се запоз­нах с момиче, в което се влюбих мигновено. До момента се радвах на вниманието на няколко красавици от нашето училище, но никога не се бях влюбвал. Щом видях Деница, обаче, забравих за всички наоколо. Тя също като мен бе абитуриентка, но за разлика от скромната ми особа, вече бе решила къде да продължи образовани­ето си. Представете си, щеше да става учителка. Завършваше Езикова гимназия и щеше да следва английска филология. Интересно, но не се бях магьосал само аз от пръв поглед. И тя си падаше по мен, затова се пренесох у тях, да четем за изпитите в университета. Родителите . работеха в Испания, а тя делеше семейния апартамент единствено с по-голямата си сестра. Разполагахме с месец и полови­на до изпитите и вече не можехме да дишаме един без друг. За да не се делим и занапред, реших да запиша „Математика” и „Физика” в същия университет, където кандидатстваше Деница. Не бях отличник по тия предмети, но ги разбирах и щях да издържа изпитите без проблем.
Всъщност така и стана. Без много зор от моя страна, есента вече бях редовен студент, заедно с Дени. За да получим стая в общежитието, се оженихме на майтап. По-късно за да изтеглим заем си направихме дъщеря, а в края на следването се роди и синът ни. Ей така на майтап станах и учител.
Чудна работа, след две години стаж като учител, работата дори взе да ми допа­да. Гледах да съм точен към учениците и те, неочаквано за самия мен, ме харес­ваха. Не можех да се похваля с големи успехи освен че успявах да ги науча да си решават задачите по математика. Е, поне повечето от учениците, де. Навсякъде има по двама – трима, за които цифрите и всичко свързано с тях, са черни дупки в съзнанието им.
Така дойде денят, в който баща ми получи тромбоза и на двата крака. Беше сърдечно болен, имаше направени четири байпаса, но се държеше мъжки и никога не се оплакваше. Аз вече живеех в друг град и децата ми бяха пораснали.
Когато се случила бедата, мама се обадила на Бърза помощ и след два часа те пристигнали. Не установили нищо сериозно и си отишли, без да му помогнат. Цяла нощ баща ми търпял ужасните болки и на сутринта мама ми позвъни, много притеснена от ситуацията. Беше навръх Коледа, имаше натрупан един метър сняг, но както е редно, аз веднага отидох при тях. Качих го на колата и отидохме в болни­цата. След направени изследвания и дълго чакане, докторът каза, че за да живее, трябва да се отрежат и двата крака на баща ми. За мое учудване той се усмихна някак облекчено и категорично отказа.
— Но ти вече имаш гангрена и тя ще обхване цялото ти тяло! Ще си отидеш с адски болки и никой не знае колко ще продължи тази агония! – опитваше се лекарят да го склони към операция.
— Няма да живея с орлите, я! – подписа документите, че се отказва от операция баща ми и аз го върнах у дома. После в продължение на две седмици се мъчи, докато една привечер Господ се смили над разкапаното му тяло и духна огънчето на живота му. Малко преди това, в пълно съзнание, макар и под морфинова упойка той ми каза:
— Виждаш ли какво става, като човек не слуша родителите си? Ако
беше станал полицай или военен, щеше да ме застреляш да не се мъча, а ако бе станал лекар, щеше да ме спасиш! Сега какво? И ти си безпомощен, и аз!
Неговите майтапи бяха все едни такива недодялани.
— Не говори глупости! – упрекнах го аз.
— Да, вярно! – изпъшка той – Като си отива човек, трябва да говори
само умности! Прощавай, но животът е толкова кратък и лъжовен, че не си струва дори да говорим за него. Май затова някога самураите са го носили на върха на меча си. Знаели хората как да живеят и как да умрат! А ние... не се научихме нито на едното, нито на другото! Ти поне..... – не успя да продължи той.
— Тате! – изтръгна се от мен, но баща ми вече не дишаше. Бях закъснял.
Единственият самурай когото познавах, си бе отишъл.




РАН

Към полунощ минаха край проклетото Сарагасово море и сякаш напуснаха нормалните човешки измерения. Отначало палубата завибрира с неестест­вено ниски честоти и докато капитан Георги Василев нареди на главния механик да спре двигателя, той се самоизключи. Корабът бе нов, това бе едва втория му курс след заводските изпитания и бе претъпкан от съвременни технологии. За всичките си седемнадесет години стаж като капитан, българинът не бе управлявал по-моде­рен и бърз кораб. Дори бразилските супертанкери, на които се качваше от време на време, бледнееха в сравнение с това корейско техническо чудо. И сега, в необясни­мо оцветената в зелено нощ, индикаторите показваха нещо оплетено около кораб­ния винт. Капитанът веднага събра дежурните по вахта и нареди да изяснят какъв е проблемът. Моряците се разтичаха и скоро мощни лампи осветиха задната част на кораба, и водата край него. С просто око се виждаше края на рибарската мрежа, която се бе оплела около винта. Това бе сериозна неприятност. Освен щетите, кои­то вероятно бяха нанесени, щяха да се забавят повече, отколкото им позволяваше времето по график. Разполагаха само с един ден в резерв и ако за това време не успееха да отстранят мрежата, компанията щеше да плаща големи неустойки по превоза на товара. Капитанът въздъхна. Както казваха у нас : „ — Много хубаво не е на хубаво!”.
Преди да се качи на този рейс, му се роди дъщеря. От първия си брак имаше двама сина, един от друг по-буйни и щури. Косата му побеля докато ги изучи. Сега единият се пилееше като него по моретата с ранг трети помощник капитан, а дру­гият дублираше опасните сцени на чуждите филми, заснемани в България като каскадьор. Тъкмо да заживее спокойно, капитанът срещна втората си жена и свик­нал да не губи излишно време, взе, че на тая зряла възраст . направи дете. Дори сключен брак нямаха, но жената излезе читава и това го накара да рискува. Тя не се бе омъжвала, нямаше деца и много му се искаше да е щастлива с него. Знаеше, че най-голямото й желание е да роди дете. Мисълта, че могат да имат дъщеря, го изкуши повече, отколкото предполагаше и когато идеята стана реалност, капитанът събра всичките си приятели на брега, и в продължение на три дни, и три нощи пиха, пяха и се веселиха, също като в приказките. Малко по-късно, когато един ден държеше бебето в ръцете си, то примлясваше и тихо гукаше, а жена му го гледаше с обич, капитанът мислено се обърна към Бога: „ – Господи, благодаря ти! От тук насетне каквото и да се случи, няма да съжалявам. Животът бе добър към мен.” Като всеки моряк и той бе суеверен, затова скришом си плю в пазвата. Два месеца по-късно от компанията му предложиха този съблазнителен рейс и доволен от фи­нансовите условия, капитанът прие.
Сега се полюшваше леко пред цветните дисплеи на корабните индикатори и ми­слеше. Вече бе прегледал информацията за подобни аварии от корабния компю­тър. Свърза се с централата на компанията и докладва за произшествието. Както предполагаше, цялата отговорност оставаше за него и при провал или успех най-засегнат от всички щеше да е пак той. Казаха му го в прав текст и дори определиха бонуса, който в случай на успех щеше да получи. Ставаше въпрос за двеста хиляди долара, плюс останалото заплащане. Ако късметът му проработеше сега, после спокойно можеше дори да се пенсионира. Той разтри слепоочията си с пръсти и въздъхна. Щеше да е добре ако се разминеха без сериозни повреди по винта и про­дължаха плаването. За да отстранят мрежата, щяха да са нужни часове, дори дни. Май нямаше начин проблемът да се реши бързо. Капитанът въздъхна още веднъж и съвсем неочаквано, и за себе си изпсува на глас. Вторият помощник, който в мо­мента се спотайваше зад гърба му, подскочи и запита какви ще са заповедите му. Той бе някакъв ненормално възпитан фламандец от Белгия, който се извиняваше дори на шапката си, ако се случеше да седне погрешка върху нея. Капитан Василев го изгледа накриво и изръмжа:
— Нареди да събудят водолазите! Да се спуснат и да уточнят пораженията! По­сле ще действаме според инструкциите в подобна ситуация.
— Йес, сър! – вежливо козирува помощникът и напусна капитанския мостик.
Тогава започнаха да падат птиците. Няколко се блъснаха в стъклата отпред, а други се виждаха под светлините на прожекторите, как се сипят върху кораба и во­дата. Капитанът облещи очи. Като в някакъв хорър глухо тупаха безжизнените пти­чи тела и равномерно покриваха палубите. Сигурно бяха хиляди на брой. Той бързо изскочи навън. Дъждът от мъртви птици спря тъй неочаквано, както бе започнал. Капитанът се наведе и взе две птици. Бяха сиво-кафяви на цвят, не по-големи от кос и с малки, изящни човки. Телцата им бяха още топли. Откъм кърмата на някого не му издържаха нервите и се разкрещя ужасено. Морякът молеше Бог на холанд­ски да не го наказва и това вбеси капитана. И без това екипажът бе сбирщина от над десет националности, а двамата холандци сред всички би трябвало да бъдат от най-добрите. Все пак бяха потомци на морски народ, с традиции в далечните плавания. Той тръгна към групата смутени моряци в задната част на кораба. Стъп­ваше върху малките птичи тела, които хрущяха глухо под краката му и го караха да настръхва в иначе топлата нощ. Не проумяваше и откъде се бе взело това ярко зелено сияние на хоризонта от север. Бе виждал какви ли не цветове по нощното небе, но точно такъв никога до сега. Като стигна до моряците, спря и с одрезгавял глас рече:
— Момчета, паниката на никого не е помогнала досега! Разбирам, че ситуацията е малко странна, но какво ли не се случва в морето. Дори русалки да бяха заваляли по палубата, проблемът щеше да е как да ги оправим всичките, а не, че са ни дошли на гости.
Моряците малко се отпуснаха, но един от механиците наля гориво в огъня на страха отново:
— Капитане, този зелен хоризонт не е ли следствие ядрен взрив? Как иначе ще
паднат птиците от небето?
— Виждал съм ядрен взрив... отдалече! – отвърна капитан Василев – Съвсем
различно е, повярвайте!
 Той бе виждал ядрен взрив само на кино, но в момента не можеше да подбира
начините за успокояване и организиране на екипажа.
— Тогава е някоя аномалия от Бермудския триъгълник! – не мирясваше механикът
— Като нищо могат да ни погнат дяволите в този район!
— До Бермудите са почти хиляда мили, момчета! Наблизо е Сарагасово море, ако
забелязвате колко чиста и спокойна е водата. Вероятно заради змиорките, които идват тук, някой риболовен кораб е запилял част от мрежите си. Всъщност това е най-шибаното море на света! Вместо брегове има течения, които го въртят като огромен часовник.
— А как са долетели до тук малките птички? – запита угрижено друг моряк – Все
пак сме в средата на Атлантика!
Капитан Василев присви очи. Въпросът бе логичен и той вече си го бе задал сам преди малко.За жалост нищо смислено не можеше да отговори. Все пак се опита, като махна пренебрежително с ръка:
— През последните години учените регистрираха редица аномалии с промяната на магнитното поле при полюсите. Поради една или друга причина, то значително отслабна и дори Северният полюс се премести на няколкостотин мили встрани. Знаете, че птиците се ориентират по него и нищо чудно тия нещо да са се заблуди­ли. Сбъркали пътя, силите им свършили и ето, че в един момент падат на главите ни.
Моряците замърмориха но се пръснаха и всеки се зае със задълженията си. Еди­ният от водолазите се гмурна, за да види как се е увила мрежата. Когато след десетина минути го изтеглиха, морякът каза, че според него тя може да се отстрани за няколко часа, ако му помага другият водолаз. Това обнадежди всички. Докато екипажът се зае да изхвърля в морето мъртвите птички, двамата водолази се спус­наха и започнаха да режат мрежата. Служеха си с лазерно заточени инструменти, а мощните прожектори, закрепени на главите им, осветяваха мястото на аварията. Отзад, спусната с въжена стълба зад кораба и привързана към него, се поклащаше малка надуваема лодка с мотор, в която друг моряк следеше отблизо работата на водолазите. Капитанът се бе подпрял на кърмата и гледаше безучастно зазорява­нето от изток.
Тогава се случи третото необичайно явление. На не повече от петдесетина метра
от кораба се показа кафяво-черен капак от ковчег на мъртвец. Точно по средата му бе забучена малка мачта, върху която с отпуснати оръфани краища висеше малко платно. Гледката бе толкова сюрреалистична, толкова нереална, че капитанът първо отвори уста, после я затвори, стисна до болка зъби и се огледа. Край него нямаше друг моряк, освен вторият помощник-капитан. По стаения тих ужас в очите му, капитан Василев разбра, че не може да разчита в момента на него. Недалеч останалите моряци се навеждаха, събираха мъртви птици и ги хвърляха зад борда. Никой от тях все още не бе видял плаващия ковчег. Българинът усети как в гър­дите му се разгаря гняв, насочен към евентуалните шегобийци, пуснали ковчега в океана. Дори за миг не допусна, че може да е истинско лоно на мъртвец. Моряците от векове спазваха неписаните морски закони, да хвърлят мъртъвците зад борда, с привързана тежест към тях. В сегашно време съхраняваха умрелите в корабния фризер и само извратен ум би сътворил подобна тъпа шега. Моряците по принцип бяха суеверни хора, а след подобна нощ и най-трезво мислещият човек можеше да загуби хладнокръвие. Капитан Георги Василев постоя малко, после забърза към машинното отделение. От там взе малка туба, пълна с бензин и се върна обратно на кърмата. Хората от екипажа се суетяха, заети от необичайната си работа, а помощникът стоеше на същото място и не откъсваше очи от зловещата находка. Хубавото в случая бе, че светлината от утрото бе недостатъчна, за да изпъкнат ясно контурите на ковчега. Капитанът се спусна по въжената стълба и подаде ту­бата на моряка в гумената лодка. Той я взе, погледна го с недоумение и я постави внимателно на дъното. Все пак не издържа и запита:
— За какво е тази туба, капитане?
— Някой е решил да си прави странни шеги! – отвърна българинът, и съзрял
въпросително повдигнатите вежди на моряка, посочи към приближилия се вече ковчег. Морякът хлъцна от уплаха и се отпусна върху единствената пейка на лодката.
— Не пали мотора! На гребла иди до ковчега, залей го с бензин без да го отваряш и го запали!
Морякът така категорично поклати глава за отказ, че се чу как изскърцаха
прешлените на врата му. Капитанът изръмжа от яд, обра въжето с което бе при­вързана лодката и скочи в нея.
— Качи се горе при помощника и гледай другите да не забележат какво правя!
Морякът тутакси се покатери по въжената стълба. Като последни глупаци двама­та с помощник-капитана го зяпнаха, наведени няколко метра над него. Капитанът махна с ръка да се скрият, после отвърза лодката и загреба бавно към ковчега. Когато го приближи, видя, че по размер е направен за доста едър човек. Сива на утринната светлина, водата тихо се плискаше, без да залива белезникавия от изсъхнала сол капак. Точно през средата, със златни букви като на скъп роял, бе написано „РАН”. Като на старовремски сандък за дрехи, ковчегът имаше метална ключалка, без катинар на нея. Приближил достатъчно, капитанът се пресегна и опита да надигне капака. Напоено от водата, масивното дърво дори не помръдна. Ядосан от стаения в душата му страх, той се огледа и съзря два железни лоста в дъното на лодката. Те бяха за водолазите, ако се наложеше да се използва повече сила, при рязане и дърпане на мрежата. Капитанът взе единия, пъхна го в процепа и с мъка надигна капака на ковчега. Отвътре той бе празен, само на дъното му ле­жеше стъклена бутилка, с червеникаво на цвят питие. До нея на свитък, подобен на стар пергамент, шегобийците бяха написали с едри готически букви следния текст:
„ — В началото бях аз, сега си ти, а останалите идват след нас!”
Капитанът тихо изпсува, взе тубата и разля бензина в ковчега. После щракна старата си запалка „ZIPPO” и без да му е жал я хвърли. Огънят лумна изведнъж и го отблъсна назад. Капакът падна и захлупи пламъците. Слаб вятър изду разнище­ното платно и ковчега бавно се отдалечи. Над него се издигаше светъл дим, който го караше да изглежда съвсем нереален. Капитанът си отдъхна и погледна назад към кораба. Нещо сви стомаха му и той буквално настръхна от ужас.
Корабът го нямаше!
Огледа хоризонта отвсякъде, но големият седемдесет и пет хиляди тонен кораб просто бе изчезнал. Новият, съвременен кораб, на който той бе капитан, просто липсваше, накъдето и да се насочеше погледът му. От ковчега също не се вижда­ше следа. Вече бе светло, видимостта бе идеална, но освен пуст хоризонт, друго нямаше. Капитанът наплиска лицето си с вода, изправи се за да вижда по-добре, но нищо от пустия морски пейзаж наоколо не се промени.
Две седмици по-късно, от един контейнеровоз плаващ под панамски флаг, забе­лязаха малката гумена лодка. Когато я изтеглиха заедно с човека в нея, не можаха да разберат от каква националност е той. На всички въпроси зададени му на шест езика, моряка в капитанска униформа отговаряше само едно: „ – Ран!” Приближил се малко по-късно, корабния готвач се изкашля и сподели:
— Интересно, на пристанището в Ротердам, в моряшкия клуб седи някакъв тих луд, който повтаря същото!Доколкото разбрах и него са го спасили в океана.
— Ран! – тихо промълви човекът, който някога бе капитан Георги Василев. В очите
му сивееше такава пустота, каквато нямаше в целия Атлантически океан.

* Ран – викингска богиня на разгневеното море, която вземала душите на моряците.