Марина Константинова е родена в град До­брич. Завършила е педагогика и психология във Великотър­новския университет. С литературно творчество се занима­ва от 80-те години. Член е на Сдружението на писателите в Добрич от 1983 г. Работила е като педагог, репортер, корек­тор, редактор и психолог през различни периоди от живота си. Издала е десет книги с поезия, разкази и ро­мани - "Нежна гръмотевица" /1992/, "Отвесно време" /1995/, "С отвързани очи" /1999/., "Отблясъци" – /2001/. През 2006 г. се появяват три нови книги – "Диви ябълки", "Седемте мъже на Мария" и "Вървейки по брега". През 2008 г. авторката из­дава "Писмо в бутилка" и "Невидимият бряг". Последната й книга излиза през 2010 г. Това е сборникът стихове "Навръх тишината". През 2012 г. предстои да излезе от печат романът „Златният венец” в Издателство „Сиела” и „Следи” в „Пастел”.

"СЛЕДИ"
откъс от роман

ИДИЛИЧНО

По отсрещните хълмове пъплеше стадо.
Овчарят, приседнал на камък крайпътен в тревата,
надуваше своята гайда...
Песента се носеше като лека мъглица
покрай облаците над планината
и ехото проточваше звуците,
сякаш безкрайни...
Дърветата я предаваха далече нататък
като морз по върхарите...
Тревите, настръхнали, млади,
потъваха в свойто безсмъртие,
а слънцето с тънки лъчи
покръстваше глътката сладък живот...

ДЕН ПЪРВИ
„Скарале се, скарале
три девойки убави
на еднего юнака...”
Пътят – прашен, тесен, селски, криволичи като змиорка между хълмовете. Слънцето, обичайно горещо за юли, преваля постепенно, клони към възви­шенията и вещае топла, задушна привечер и приятна нощ.
Микробусчето рядко идва до селото. Затам почти никога няма пътници или ако има, те идват със собствен превоз. Днес е голямо изключение – цели четирима! Всичките до Босилково – три момичета и едно момче.
Любопитен, шофьорът разпитва четиримата неочаквани ентусиасти – студенти от София. Някой от преподавателите им казал за това село. Посещавал го в недалечното минало. Не знае навярно, че селото е почти пусто. Останали са няколко старци. Даже няма и цяла махала, макар че къщите си стоят на мястото и заникъде не са тръгнали. Случайният посетител може да се осведоми за последните, напус­нали този край, единствено от некролозите и тишината, макар че тя не е съвсем пълна и абсолютна. Нищо друго не подсказва, че хората ги няма.
Селският овчар не извежда на паша стадото. Старците вече не могат да търчат по баирите, да катерят хълмовете. Те едва кретат. Добре че няколкото къщи не са далеч една от друга, та докато докуцукат с бастунчетата и успеят да се изморят, вече са пристигнали. После си почиват дълго и пак поемат обратния път.
В дворовете на тези последни „мохикани” има по няколко кокошки, петел, който непременно възвестява утрото, сакато магаре на доизживяване.
А, виж, котките, и най – вече мишките, са цяла напаст. Единственият телефон е при единствената жена и когато закъсат за нещо, тя звъни до съседното село на пожар да им го донесат. Защото магазинът и кръчмата отдавна са затворени.
Добре че е телевизорът, иначе босилковци съвсем да са се откъснали от света, все едно са на някаква друга планета. Изглежда, сякаш светът не дава пет пари за тях, но той самият още им е необходим. Животът им все пак е свързан с толкова неща, че те често се учудват на това.
 И този дълъг летен ден започва както обикновено, но предвещава да е необича­ен. Селото все още не го подозира.
Неочакваните пътници в микробуса са се настанили удобно. Момичетата, разположили багажа и себе си на широките седалки отзад, си говорят и от време на време възкликват усмихнати на гледката. Прозорците са полуотворени и вятърът си играе свободно с кичурите палава коса на двете девойки до стъклото. Момчето е седнало до шофьора и разменя реплики с него за пътя, за времето или изобщо за живота. Скъпият цифров апарат, провесен отпред на гърдите му, проблясва от вре­ме на време на слънчевите лъчи, отразяващи се в огледалата за обратно виждане.
Христо /така се казва момчето/ обяснява на бай Георги /шофьора/, че идват на летен стаж в Босилково. Но понеже още не може да проумее защо точно „тази пустош” са избрали „децата”, трябва да изясни причините за това.
Момичетата се кискат отзад на нещо свое, което мъжете не могат да отгатнат, и шепнат заговорнически, а Рик /както те галено наричат своя състудент/ тъкмо казва на шофьора:
— Трябва да заснема по време на стажа нещо самобитно. И понеже момичетата ще
записват народни песни и ще издирват носии, които са вече на изчезване, се уго­ворихме да караме стажа заедно. Аз ще заснема носиите, те ще запишат другото. После ще правим изложба в университета наесен.
Той самият не е съвсем сигурен, но така или иначе събраният материал ще тряб­ва да бъде представен, за да оправдае летния стаж в Босилково, а ако тук не открият нищо, ще се преместят в другото село. Няма да се откажат току – така. Надяват се да успеят.
Бай Георги завърта глава скептично, но нищо повече не казва.
— Ако има нещо, обадете се, ще дойда! – вметва той.
Мирише на напечена от жегата пръст. Вятърът е покрил всичко с тънък слой прах. Гористи хълмове се редуват с високи скалисти масиви, ливади и оврази, край които лъкатуши палава река.
Още десетина минути тръскане по неравния път и ще стъпят на селския мег­дан, нарамили огромни прашни раници, натъпкани до краен предел с какво ли не, включително голяма торба с дръжки /дето не се късат като по рекламите/, пълна с разни лакомства. Че на село я има, я няма такива екстри. Иначе как ще изкарат този стаж. Вижда им се безкраен. А се очертава да живеят почти като отшелници, ако останат на това място.
Бай Георги в последния момент решава да им помогне. А ако се откажат, ще ги върне в по – голямото село.
Стъпват на стария напукан асфалт посред Босилково. Оставят багажа в микробуса.
Първо ще открият старците, ще поговорят с тях и чак тогава ще решават.
Най–близо е къщата на Димана. Бай Георги я познава по – добре от другите, защото тя често ходи в градчето да купува прежди през последните години. Има вкъщи стан и тъче на него пъстри черги, халища, одеяла и каквото й хрумне друго.
Дори му подари едно одеяло, а той я вози без пари дотука. За другите не знае, но жената според него е най – важната. Ако тя откаже да ги приеме, другите трябва да ги отпишат.
— Димана е ербап жена! Върти къщата, въпреки че сигурно вече е минала
осемдесетака. Ама е държелива. И да наготви, и да опере, и да нахрани животни­те, а и старците, дърва да нацепи. А като седне да почива, тъче, плете, шие.
Тъй им говори по пътя, докато наближават къщата й, зидана с камъни и старовремски плочи. Сигурно е по–стара от всички тях заедно. Плетът, който опасва големия двор, не пропуска никъде. Освен пиле да прехвръкне, иначе жива твар не може да мине през него. Широк и бодлив е. Жив. А портата – висока и здрава. Личи, че тука мъжка ръка навремето се е потрудила. Ала това едва ли има значе­ние сега. Кой в тая пустош ще припари насам...
— Димано... – провиква се бай Георги. – Тука ли си? Излез да посрещаш гости!
Гласът му е неочаквано мощен и плътен и сякаш иска цялото село да събуди от
дрямката, макар че следобедът е още далеч.
Отначало им се струва, че няма никого. Нищо не се чува, но след някоя минута от задната част на къщата се появява голямо, рунтаво куче. То не е вързано и с бесен лай се спуска към портата. Момичетата се отдръпват от плета, а мъжете му отвръщат:
— Ей, не сме крадци!
— По – кротко!
После се чува тряскане на врата и на пътеката се появява, леко усмихната, Димана:
— Георге, с твойто басище ша вдигнеш мъртъвците от гроба. А, добре дошли!
Мирно, мирно... – сгълчава тя кучето и то се изтегля отстрани, като мига с голе­мите си черни очи срещу неканените гости.
Стопанката отваря портата, подава ръка на Георги, а после оглежда с усмивка останалите и пита:
— Ами тез деца що чинат тука?
— От града са, от София. Студенти. Решили стаж да карат лятото. Нека влезем
първо, пък сетне ще ти обясним.
И те тръгват след нея. Тя ги въвежда във вътрешността на двора, а после отваря вратата към една от одаите, където е хладно и мирише на плодове и билки. От дру­гата страна има голяма градина с плодни дървета, тъй че през годината жената ги събира в престилката си и благодари на Господ за берекета. А от изгнилите прави ракия и домашно вино. Селският човек не може без тях и в здраве, и в болест.
Тя ги кани на миндера, без много да се церемони.
— А, сядайте, сигур сте уморени... Тъкмо сложих чувенчето да сваря чорбица, че
само аз останах тука. Сама жена с трима старци. И ако от време на време не им наготвя, тъй ще си умрат на хляб и сирене, пък често и туй нямат. – И тя въздъхва.
— Доведох тия младите тука. Някой от учителите им казал, че в Босилково има
носии и могат да запишат стари песни. Летен стаж имат да карат и решили да дойдат. Ама не знаят, че само четирима сте вече. Ако не можеш да им помогнеш, ще ги кача обратно и в голямото село ще ги заведа. От тебе зависи.
Настъпва тишина. Въздухът се изпълва с напрежение.
— Ами ний, както сме четирима, тъй сме за четири по сто. През главите ни кво ли
не е минало... И война, и глад, и мизерия, и сватби, и кръщенета... Едно време тука живот имаше. Ама с тез пусти градове виж доде я докарахме. Младите се там ги влече и забравиха нашенското. Кат си идем и ний, нищо веке няма да има. Ша остане само стана ми, ама и той ша са затрие, щото никой не знай как черга да изтъче, камо ли нещо друго... Туй е цяло изкуство... – и тя не довършва. Очите й се насълзяват, но гордо преглъща сълзите и с твърд глас добавя – Каквото мога, да сторя... Знам много песни от тоя край. И приказки, истории всякакви... Скътала съм носии, везани в старо време още преди войните и след туй. Имам в сандъка и мъжки, и женски, и за по – малки. Мене ако питаш, старците и те могат туй – онуй да кажат, ама главно аз мога да помогна. – И тя топло по майчински им се усмихва.
Момичетата и Христо й кимат.
— Само да не те притесняваме... – стеснително отбелязва най – хубавичката, която
е гадже на момчето. Името й е красиво като нея – Теменужка, Нуша за по – кратко.
— Ами – и! От толкоз време съм сама, че ми е драго да имам гости, и то такива –
млади, хубави. А то, нашта младост де остана... Изгуби са нейде по сокаците.
— Сега да се върнем за багажа, пък ако има нещо, само се обадете! Ще дойда, ако
се наложи. – и тръгват към портата след бай Георги един след друг.
Димана ги изпраща с поглед. Оглежда се, приглажда с длани косата си, прибрана на тила с няколко фиби, и тръгва към кухнята да нагледа чорбицата. Обикновено готви повече, та да има за два дена поне. Но сега, като нагости младите и остави по паничка за старците, утре друго ще измисли.
ДИМАНА:
Боже, откога не е идвал някой... Моите са надалеч, да им се надявам. Само по телефона синът се обажда от време на време да се убеди, че съм добре. А иначе вълци ни яли тука в тая пустош. Ама вече и вълци няма. И те взеха да изчезват като хората.
Да си отиде човек по тези места, значи цял един свят да си иде завинаги. Къщата му се затваря, а какво са къщите без хората... Уж навремето строяха нова къща да има къде гнездо да свият, челядта да отгледат. Пък и приказката, че в живота си човек, ако къща не построи, дърво не посади и дете не отгледа, все едно не е живял, сега сякаш сме я забравили. Хората ги тегли друго, което в моите очи и на онези като мене чини се глупаво и дребнаво. Никакъв морал няма в него. Дребничък, безличен живот, лишен от тръпка, от истинска обич. Някакъв егоизъм и хитрина са обхванали по – голямата част от и без това намаляващия народ. Лесно забогатяване, бягство от земята, а значи и от себе си.
Отдавна никой не е имал нужда от мене и ми се струва особено и въпреки че ще ми е по–трудно от обичайното, решавам да се заема. Защото и друг път съм казвала – грехота е всичко онуй, дето го знаеш и го можеш, да не го предадеш на младите. А тези май са единствените, които ме молят за това.
Внуците не са се изкушавали да искат от моето знание. Като малки по идваха през лятото, подпитваха това – онова, но сега, като поотраснаха вече, престанаха. И онуй, дето е в душата сбрано през времето, си кротува и малко по малко се топи.
Дъщерята и синът имат други амбиции, не ги е еня твърде. Ех, какво нещо е туй, надеждата... Отдавна е сякаш стъпкана, времето я покрива с дебел пръст прах, а сега пак надига тънко стръкче да пробие и да се покаже отгоре.
Само че съм научила да не прибързвам. Иначе току – виж утре се омърлуша, от­чая и заседна край стана. А той единствен ми е утеха. Каквото и да става, сядам и като го пипна с ръце, като прекарам совалката през него и като ударя няколко пъти, всичките ми кахъри чезнат, сякаш отлитат от мене. Очитe ми по – бистри стават, като потънат в цветовете. И сякаш нещо вътре в мене ми казва как да ги наредя и каква шевица да изтъка. Понякога тъй се увличам, щото нищо друго не чувам и не виждам освен нишките, багрите.
Преди чепках вълната, като имаше животни в село, предях с дървеното вретено, накатавах преждата, навивах я и плетях или тъчех през дългите вечери зимъска. Ама сега намаля работата, градината и бостана само останаха. Нивите продадо­хме. Купуваме брашно за хляба, пък и други продукти, дето преди сами сме си правили – сирене, кашкавал, мляко, сланина, саздърма. Селският живот вече е на свършек. Нищо не е същото. Само тъкането хич не се е променило, ама си отива заедно с мене. Не ни остава много. Ако изкараме още някоя и друга година, пак благодарни на Господа ще бъдем. Всичкото е Божа работа.
Тъй мисли Димана и като пристяга престилката повторно, се заема да подрежда софрата. Трябва да се обади следобеда на старците, да ги запознае с новата ми­сия, с която им предстои да се заемат, и да чуе тяхното мнение. Пък и да похапнат заедно. Не всеки ден се случва да ги навестят гости, и то да им обърнат специално внимание.

* * *
Бай Георги отпрашва умислен към града. Слава Богу, че не се налага да води младите на друго място. Но все още не се знае, макар че според него Димана е точ­но туй, което им трябва. Пък и те за нея ще са дружинка. Не е лесно да кукуваш сам в туй село, ама наистина опустяло. Ни кмет, ни доктор, ни поп. Нищо. Пуст селски мегдан. А след някое време и петел няма да кукурига по тез места.
БАЙ ГЕОРГИ:
Какво нещо е животът, майка му стара... Вчера кипеше, а днеска народът го няма вече. Христо и трите момичета грабнаха багажа и се запътиха към Диманината къща. Жената им хареса от пръв поглед и сякаш си знаят вече, че ще им помогне и няма да ги разочарова. Дори и нейните съселяни да не направят никакво усилие, тя ще им е достатъчна. Пък и ако са умни, на много могат да се научат от нея. Огън жена е или поне навремето е била такава, а сега само въглен е останал от предишния огън, но още не е угаснал и дано скоро не се случи. Иначе Босилково не го брой вече.
Колко пъти ми е разказвала все истории от житието – битието си. Сигур знам повече от децата й за нея. И за войните, и за близките, дето е заровила и изпрати­ла. Какво ли не е минало през главата й, ама имала да пати. Тъй й било писано от Господ. За всеки си има план той и не можеш да го промениш, каквото и да сториш. Пък и ако сам решиш да си туриш чертата, и в туй пак Бог има пръст, защото си целият Божие дело – и мислите, и телесата, всичко.
Защо и досега не съм зарязал тази таратайка?! Е, къщата на село си стои, гради­ната, ниви имам. Кога остане време, отивам, копая, сея, всичко за ръце чака. Ама по ме влече към хората. Всякакви возя и съм като същи доктор – онзи, дето ходят при него на кушетката, да си кажат проблемите, кога не им е наред животът. Като се качат при мене отпред и сякаш езиците им се развързват и всичко си казват – и болежките, и тайните, и зулумите като на изповед. Барем да съм някой светец, дето опрощение давам за всичко. Сигур им се струвам харен, затуй ми имат доверие. Ако можех, ей такава дебела книга щях да напиша. А то всичкото е тука, в главата ми, оттам никой не може да го изтрие.
Та и Димана, и тя като другите, само че я слагам един пръст по – високо. Не съм чул ни от нея, ни от другите край нея една лоша дума да е казала, или да е сторила нещо недостойно. Такива на пръсти се броят. Ама кой съм аз, че да съдя. Навреме­то баща ми файтонджия бил и аз май от него съм прихванал тоз занаят. Тъй сред хората е по–лесно. Самотата не е за всеки. Тя иска сила. Затуй на Димана шапка й свалям. Някой друг ако беше, досега да се е предал вече. Но тя е като остров насред морето и не потъва. Упорита е, само дърво насред полетo. И гръм да го уда­ри, не пада. Устоява. И не се предава. Боже, такива като нея не трябва да умират.