Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ПРОВИДЕНИЕТО"

ПРОВИДЕНИЕТО

Георги Колев


— Прилича ли ти на истинска?
— Не знам – дядо Петър разтърка уморените си очи и отвърна поглед от далечината.
 — Недко, давай да товарим дървата и да се прибираме, че става студено – Синът на стареца не го чу.
 — Чуваш ли?
 — Какво викаш, тате? – Недко потръпна. Студената мъгла скри женския силует, който беше привлякъл вниманието на младежа. От известно време в селото се носеха слухове за женски силует, който призрачно се носел в гората по това вре­ме, точно преди смрачаване. Особено сега, когато студените есенни мъгли водеха зимата за ръка, дори и най-смелите мъже от селото гледаха да не се намират при­вечер край гората. Не един или двама бяха виждали загадъчната жена в гората и това караше суеверните им сърца да бъдат внимателни. Недко и баща му натовари­ха вършините на каруцата и се запътиха към вкъщи. Почти не си говореха по пътя. Умората ги смълча. Прекрасното привидение се връщаше често в ума на младежа. „Дали е истинска?”. Камината в голямата стая пращеше и топлината ги поотпусна. Сипаха си по чаша люта ракия и се разприказваха.
 — Мамо, откъде се взеха тези страховити истории за самодиви и самовили в нашата гора? Преди не помня да е имало.
 — Баба ти Жела ги разправя тия, откакто синът й умря преди три години. Пустата й вещица знае как да стресне урталъка.
 — Малко преди да тръгнем за насам, видях женски силует в гората. Ходеше бавно и след малко се скри в мъглата.
 — Стига си си мътил главата с привидения, ами вземи се огледай по мегдана. – Дядо Петър отпи люта глътка и сбърчи вежди. – Да ни доведеш булка вече, я на колко години си станал. Той сина на баба Жела не беше стока. – Недко сякаш не чу баща си.
 Всеки в селото беше вдигнал ръце от непрокопсаника на баба Жела. Лош човек беше той. Преди три години беше се запилял някъде. Никой не знаеше къде е, дори и майка му. Отдъхна си селото през тия три години. Като се върна обаче всичко си тръгна по старому. Дори още по-зле. Пропил се и върлуваше като отвързан. Една вечер разбойници го пречукали в гората край село. Баба Жела от тогава разправя врели – некипели. Самодиви го прикоткали и самовили го погубили. Още кълне и нарежда. Седмица след като бабата погреба сина си, гробът му хлътна и кръстът му отгоре се килна. Вампирясал. Селяните се разтрепераха. Заразправяха се какви ли не истории. Всички знаеха от старите, че хлътне ли гробът на грешен човек – вам­пирясва. Някои разправяха, че са го виждали нощем с венеца от погребението да ходи, други, че душил кокошки и гонел добитъка кръв да пие. Събраха се мъжете, отидоха и разровиха гроба. Попът кади, те с глогов кол пробиха сърцето на мърт­вия, петите му с остър нож разрязаха, заляха го с вряла вода, отрязаха главата му и я туриха до краката. Всичко което знаеха, направиха – да си иде и да не стане плътеник. Утихна селото и се успокои. Баба Жела оскотя и никой не припарваше до къщата й.
 Мъжете хапнаха и си легнаха. Недко се прекръсти пред кандилото и дълго не можа да заспи. Гледаше пламъчето, а то трепкаше и сякаш раздвижваше погледа на Христос от иконата отзад.
 — Господи, истинска ли е? – Кандилото изпращя и пламъкът скочи. Подскочи и младият мъж. След малко се предаде на умората и заспа. Утринта беше ясна и студена. Ежедневната работа разбърка мислите на Недко и той забрави за женския блян. Надвечер иззад хълмовете заслизаха гъстите мъгли и нарисуваха в главата на момъка привидението. Оседла коня и си измисли някаква работа навън. Отиде до гората на същото онова място и зачака. На гърдите си беше окачил големия сребърен кръст, който баба му го беше подарила още от бебе – да го пази. Навъртя тютюн, запали и зачака. Конят спокойно вдишваше и издишваше мъглата. Недко малко се поуспокои, защото знаеше, че конете усещат духовете и са неспокойни, когато са там. Цигарата опари пръстите му и той я захвърли. След като издиша гъстия дим и той се разсея, той видя силуета. Потръпна и инстинктивно напипа сребърния кръст. Жената се движеше бавно и за малко се скри. Студеният вятър изсвистя в голите клони. Недко се стресна и пришпори коня към вкъщи. Нищо не спомена пред домашните. Стъмни се. Хапна и си легна. Плахо погледна иконата на стената и пак попита „Господи, истинска ли е?”. Кандилото пак изпращя, пламъчето подскочи и сякаш Христос кимна. Недко приседна на леглото и дълго стоя загледан в топлия поглед на иконата. От тук насетне, много пъти той си намираше повод да иде привечер до гората и да чака. Силуетът винаги идваше почти по едно и също време. Единия път нямаше мъгла. Недко плахо се приближи почти до него. Жената дойде бавно, застана на колене, запали свещица и заплака тихо. След малко ста­на, избърса сълзите с ръка, погледна към небето, поклони се, духна свещицата и забързано се запъти назад. Конят не се уплаши – не беше привидение. Истинска беше. Красива млада жена, чието лице беше изпито от някаква мъка, когато ид­ваше, и с надежда в очите, когато си тръгваше. Заразпитва Недко из село плахо хората за такава хубавица, ама никой нищо не знаеше. Следващия път жената не дойде. Недко изчака да се мръкне и когато вече нищо не се виждаше, се прибра. Посрещна го майка му обезпокоена. Подаде му торба с билки и го изпрати скоро да ги занесе на баща си. Дядо Петър лекуваше хората с билки и знаеше много цярове. Сега беше в къщата на баба Жела. Старата бере душа. Недко пристъпи прага бав­но, сякаш внимаваше да не го сполети нещо. Всички се бояха от проклетата баба. Баща му беше изправен до вратата, а в средата на стаята се валяше баба Жела и окайваше живота си. Младият мъж подаде торбата на баща си и прошепна:
 — Какво й е?
 — Нейната болест, сине, билка няма да я излекува. Грешна е тази жена, грешна е.
 Баба Жела почна да вие като куче.
 — Грешна съм аааз – много съм грешна! И засъска с тих и равен глас, сякаш кълнеше мъртъв.
 — Преди три години моят син изчезна. Поболя ме този непрокопсаник. Не го знаех жив ли е, умрял ли е. Три години. После си дойде. Булка доведе – от далечно село. Поп не ги беше венчал, а тя вече непразна. Принудил я той, а тя кротка като коте. Излъгал я – той ги умееше тези неща. Скрихме булката, че срам без венчило, а вече с корем. Лош човек беше той, лош. Пречукаха го разбойници. Аз се почерних и озверях. Тя снахата роди тука в къщата. Три месеца кърми детето и аз го дадох на мои ялови роднини надалеко. Тя и до днеска реве – не го прежали. Казвах му аз да я изгоним още тогава и да се спасява, както си знае, ама не, щял да си гледа детето. И го пречукаха. И сега не мога да я изгоня – седи и чака да й кажа къде е детето. Няма да й кажа – тя е виновна за всичко, земята да я глътне дано. Всеки ден ходи в гората като улава да моли Бога да й е живо и здраво детето. Да пукне и то дано. Тя е таласъм, тя е виновна... – Баба Жела млъкна, погледна дядо Петър в очите, заплака и попита.
 — Дали ще ми прости някога Бог, а? Грешна съм аз, грешна съм. Снощи сънувах, че сина ми се прибира и закача икона с кандило на стената. Отивам аз да видя, а то на иконата не е Христос, а дявола и ми говори: „А, така Жело, време ти е да се прибереш при сина си. Вземай с тебе и ония, дето им даде детето, и идвайте. Чакам ви”. – Хили се дяволът, синът ми отваря вратата на къщата, а вънка пламъци. „Айде, мамо, идвайте, само онова дете не го вземайте с вас, то не е за тука. Него нека Господ да си го взима” Слиза дяволът от стената, хваща сина ми с едното си копито, а с другото посяга към мене. Хваща ме, дърпа ме вънка, огън гори и боли, а той се хили. Събудих се, а душата ми и тя гори. Снагата ме боли, олеле, отивам си! Отивам при сина си. – Баба Жела погледна злобно към тъмния ъгъл на стаята и изпищя: „Стига си се молила, кучко! Твоят Бог няма да ми помогне!
 Бабата изхриптя и умря. Двамата онемели мъже погледнаха към ъгъла.
 — Тате, това е жената от гората. – Недко се приближи и внимателно повдигна плачещата девойка.
 — Тя ме повика. – отговори дядо Петър. – Казах си – не я познавам, ама дойдох, а то каква била работата. Боже помилуй!
 Недко и баща му заведоха младата жена у тях. Нахраниха я и се погрижиха за нея. Няколко мъже от селото погребаха баба Жела. Къщата й запустя и с времето падна.
Недко се ожени за привидението си. Всяка вечер пламъчето на кандилото треп­каше и сякаш самият Христос кимаше от иконата, когато булката питаше: „Господи, живо ли е?”.
 Напролет един свещеник от далечно село, доведе едно около тригодишно дете, каза нещо на тукашния, остави детето и си тръгна. Беше неделен ден. Недко и жена му бяха на литургията.

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево