Валентина Добринчева


В белия мраз на януари добричкият драматичен театър „Йордан Йовков“ имаше своята първа за 2012 г. премиера. Магията на пухкавите преспи се пренесе на сцената в обновената и топла камерна зала, където оживя аб­сурдният и същевременно простичък текст на Йордан Радичков – „Януари“. В постановката играят Валентин Андреев-Рафе, Красимир Демиров, Пламен Маринов, Георги Калчев, Стефан Киров, Татяна Христова, Владимир Тренда­филов, Мартин Радилов, и Мирослав Петров. Сценографията е на Виолета Радкова. Режисьор е новият щатен режисьор на театъра Цветан Даскалов.

„Януари“ бе показана за първи път пред публика по време на най-студените дни на тази зима, когато в някои места на България температурите достигнаха до минус 30 градуса, при няколкосантиметров сняг и виелици. Затова първият ми въпрос към режисьора е:
— Мечтаехте ли за такова време, когато поставяхте пиесата, за да е попът­но на „Януари“. Радвате ли се, че е толкова снежно и студено?
— На мен ми се случи нещо много странно. Докато бяха затворени почти всички пътища, пътувах от Варна за Добрич, беше отворен само обиколният маршрут през Балчик, но аз се обърках и вместо по краткия, се залутах по дългия и заснежен участък – в самите пъртини, и минах през така наречения „Албенски път“, който се вие през едни хълмове, през едни планини. Назад вече не можех да се връщам, напред също не знаех какво ме чака. Просто спрях и знаех, че нямам изход – в средата на никъде, просто трябва да продължа, но не знаех как. Нападнаха ме въпроси – назад не може, защото е много дълго, а напред не знаеш какво е. Това е една от темите в тази пиеса – че трябва да се продължи. Има предизвикателство. Трябва да се предизвиква... животът.

— Не казват ли хората сега „бедствие“ на онова, което нашите баби и дя­довци простичко са наричали сняг?
— Това е ужасно наистина – тези определения „леден ад“, „бедствие“. Просто е зима, просто е януари, трябва да се радва човек – стига да не бърза за никъде, да погледне снега, то е толкова хубаво. Аз съм зимно бебе, роден съм през февруари, и казвам, че е толкова красиво, че няма накъде – във всяко нещо е красиво. Просто трябва да се спрем за малко и да го погледнем. Всяко нещо е хубаво в този живот, трябва да разберем, че живеем сега – не в миналото, не утре, а ей-сега.

— Какво търсихте в „Януари“, какво намерихте и какво не намерихте?
— В „Януари“ търсих единствено и само човека. Човека с неговите въпроси, които не може да разреши, защото идват нови и докато разрешава втория, идат още три, и се захващат, захващат въпроси, въпроси... които струва ми се, няма нужда да бъдат решени, но това е предизвикателството, което се казва живот – въпросите „защо?“. Брехт разказва в един свой текст за един човек, който отива при Буда и пита „Защо жена ми не ме обича?“, „Защо децата ми не ме слушат?“, „Защо съм толкова нещастен?“, „Защо не ми върви в работата?“, „Защо съм беден?“, и така на 20-ия въпрос Буда му казва: „Е, на този въпрос нямам отговор!“. (Смее се)

— Един от добричките актьори спо­дели, че винаги е възприемал Радич­ков повече като белетрист, а не като драматург. Какво може да се прави с него, как се претворява на сцена? Лес­но ли беше?
— Това е втора пиеса, която правя – първата бе „Суматоха“ – като семестри­ална работа в НАТФИЗ, и тя взе че се по­лучи, така каза моят професор Красимир Спасов. Знам от това, в което съм се чо­въркал, че самият Радичков казва, че не определя текстовете си като класически драматургични, няма така наречената схема – фабула, завръзка, развитие и т.н.. Но той казва, че това не го интересува, защото го интересуват човекът и природата, сегашното и сетнешното или отвъдното. Той е невероятно чувствителен човек и усеща, че има връзка между сегашното и другото измерение, което съществува, и не е нито мрачно, нито щастливо-райско, а просто е следващото. Интересува го природата, но не отделена като враг, а като част от човека. Той е бил страстен ловец, много е обичал да ходи из горите. Когато се смрачало над София и той по­гледнел през прозореца, жена му питала: „Да стягам ли раницата?“, разказва сами­ят той в едно интервю. Отивал в Кремиковци, нямало значение дали ще отстреля някой заек или не, но да излезе сред природата. Много мъдър човек е. Да, той не е типичният пример за драматург и самият го казва.

— Започнахте ли да репетирате с някаква нагласа – например, че ще зало­жите комичните елементи, които присъстват?
— Не, не тръгвам с намислици. Това значи да налагам на колегите неща, а това за мен не е правилно. Нали работим заедно – това е жив материал, не бива!

— Първата публика на спектакъла го прие добре. Защо ще им харесва това представление на хората, според Вас?
— Предполагам, че е възможно да го харесват, защото няма измишльотини, няма неща, с които да съм се изправил срещу автора. Такъв вид автори като Радичков, който е вид български абсурдист, като Бекет, Йонеско – те удрят много големи ша­мари, ако ги преобръщаш и влагаш собствената си индивидуалност и свои нови концепции в тях. Единствената ми цел беше да слушам Радичков, да го чуваме с колегите.

— Живели сте седем години извън България – в Щатите, там участвахте ли в артистичен живот и какво си донесохте?
— В Чикаго, в един от най-добрите ре­пертоарни театри в страната, създаден през 1976 г. от Джон Малкович, работи мой приятел – Ясен Пеянков, той е от Варна, и е от главните лица в театъра. Той предложи точно пиесата „Януари“ на главната драматуржка и режисьорка. Беше много интересна нейната реакция. Тя каза, че вижда, че това е абсурдизъм, но го намира неразбираемо за американ­ската публика, която иска да има завръзка, причинно-следствени връзки – нещо, което при този автор го няма.

— Тоест, остава с един национален обхват?
— Не, в никакъв случай не е регионален! Много зависи и от подхода. Онази кул­тура в Америка не може да се сравнява с Европа – сигурен съм, че тук той е разби­раем, както и в Япония, на Изток. Ние сме взели много неща от европейците заради географското ни положение, но имаме много и от Изтока – условността, която съ­ществува при нас, не съществува дори и в Германия или в северните страни. Това го има и в Румъния – те имат велики драматурзи, както и в Сърбия.

— Мислили ли сте защо, като говорим за Радичков, е подходящо да Ви пи­там – защо нямаме наш Нобелов лауреат?
— Той е бил предлаган, но не знам причината да не е приет – по това време не бях в България. Това няма значение всъщност. Важното е, че започна да се изучава в училищата. И трябва ли да се чака някой да си отиде, за да се включи в програ­мата? Не е ли по-голяма награда, докато е жив, да знае, че вече го изучават, а ние имаме такива хора?

— Има ли някаква рецепта какви филми трябва да правят българските творци, за да бъдат по-успешни на фестивали и като зрителски интерес из­вън страната?
— Според мен, в последните 4-5 години имаме невероятни български филми. Единственото нещо, което е важно, е да не приличаме на други, да не използва­ме рамките на видяното американско или дори европейско добро кино. Ние има­ме собствена ниша, собствена специфика и тепърва започнаха да излизат такива филми. Трябва да вярваме повече на себе си, а не да се преправяме. Тоест, нужно ни е по-голямо самочувствие, защото имаме невероятно талантливи млади режи­сьори, оператори, киноматографисти. Това поколение трябва да издържи на вре­мето, на всичко, което ни се случва. То винаги е било така – изкуството страда от липса на пари, винаги е било в криза. Не е специално нашето време чак толкова.

— Как се чувствате като щатен режисьор? Лесно ли ще Ви бъде, като тръг­нете да правите новия си спектакъл, същите актьори да ги поставите в нов свят, да боравите с един и същ материал?
— Решиха изведнъж мъдри глави да няма щатни режисьори в България. Има само в няколко театъра – Народния, Армията, в Русе и вече в Добрич. С това ка­стрираха много интелектуалния продукт, защото режисьорът не изпълнява функ­ция само да режисира, той дава облик, лице на самия театър в региона. Получи се така наречената „гурбетчийска режисура“, в която ми е все едно – идвам, вземам си хонорара и си отивам, тоест – липсва отговорност. А като липсва отговорност, знаем какво става! Аз изпитвам отговорност като щатен режисьор към тия хора, към трупата, към театъра...

— Към публиката?
— ...и към публиката, разбира се! Това е много голяма отговорност – не идвам да си взема парите и вече ме няма. Отговорността е най-важното нещо, което може да ни кара да вършим нещо в тази страна.

— В този смисъл успяхте ли да почувствате повече от Добрич – от три ме­сеца сте тук? Какво видяхте извън театъра?
— Много интересен регион е Добрич и колкото и странно да е, ми напомня Смо­лян. (Смее се) По някакъв начин този край е затворен в себе си, в историята си точно както Родопите. Добруджанци и родопчани. Генетично някак ми напомнят – толкова сериозно са се самоопределили, и ми се струва, че в този край са ес­тествено благородни и добри хората. Не знам причината каква е. Е, не съм виждал ядосан добруджанец, дай Боже и да не го видя, не ми и трябва (смее се), но така ми се струва, че са хубави хора.

— След като почувствахте вече местната трупа, какво мислите да е след­ващото ви заглавие, накъде Ви тегли?
— Трябва да е различно. Нямам определено заглавие в момента, трябва малко да си почина, от два месеца репетирам, не съм си виждал семейството, но в край­на сметка ще бъде различно и всеки актьор ще го обърна абсолютно наопаки. За „Януари“ най-големият комплимент, който получих, е от една майка, която каза, че никога не е виждала сина си така да играе, да е различен.

— Донесохте ли си нещо, което Ви е вдъхновило от Щатите?
— Има много интересна съвременна американска, английска драматургия. Глав­ната характеристика на американската драматургия е хуманизмът – обръщане към човека и моралните ценности в него. И киното, и драматургията са посветени на човека, стойността му в нашето време, конфликта му със света, със системите. Много човешки теми, и наистина мисля следващото да е американска драматургия.

— Това, което говорите, напомня за Йордан Йовков – хуманизма имам пред­вид. Тук в Добрич има традиция да се препрочита в театъра Йовков – дори и да е във връзка с постановки, посветени на кръгли годишнини. Склонен ли сте да се докоснете до него?
— Това е невероятно предизвикателство, но нещата, които съм гледал досега, не са това, което на мен лично ми се струва, че е Йовков. Няма да преобърна света като го направя, но за мен това, което съм видял, е на повърхността, в него се на­бляга на някаква поетика, докато ми се струва, че Йовков е по-ръбат, по хирургиче­ски точен и безкомпромисен. Тоест красотата е на повърхността, а отдолу е много по-чепато, по-конфликтно. С удоволствие бих го поставил, но да мине малко време.

— Смятате ли, че е възможно публиката в България да е отучена да гледа качествена култура?
— Не. Много е странно кой кого възпитава – кокошката или яйцето е първо. Един „велик“ шоумен по телевизията казва: „Хората искат чалга и аз им я давам“. Не е вярно. Публиката в цялата страна я направихме много по-проста, отколкото е. Ми­слят си, че като й даваме евтини забавления с коремен смях, тя ще е доволна. Това не е вярно. Зрителят иска стойностни неща и като види нещо евтино по телевизия­та, си казва: „Това е лесно, и аз мога да го направя“. Критериите паднаха не заради публиката, а защото това й се предлага. Не, публиката е интелигентна в България и е много голям критерий – във всеки град, дори не областен, малък, има хора, които искат да гледат стойностни неща. Не трябва да ги обиждаме с простащина.

Цветан Даскалов е завършил актьорско майсторство през 1988 г. при професорите Цветана и Сашо Стоянови. Играе в Театър „Бъл­гарска армия" до 1998 г., когато заминава за Щатите. Там прекарва 8 години, работейки предимно като шофьор на ТИР. Завръща се в България и от 2007 г. е в Младежки театър „Николай Бинев". Специа­лизира режисура през 2008 г. при проф. Красимир Спасов. Рабо­тил е с режисьорите Юлия Огнянова, Леон Даниел, Крикор Азарян.
Играе ролята на бащата в пълнометражния дебют на Драгомир Шолев „Подслон“. Там, заедно с Янина Кашева, са двамата единствени профе­сионални актьори. На 27 ноември 2011 г. „Подслон“ печели три награди на 13-ия Европейски филмов фестивал в Есон, Франция – Голямата на­града, Наградата на студентското жури за най-добър филм и специално отличие за Най-добра мъжка роля, което актьорът Цветан Даскалов по­лучава лично като гост на церемонията.