ДИСТОРСИЯ
Фарук Шехич е роден през 1970 г. в Бихач (Босна и Херцеговина). Завършва Ветеринарен факултет в Загреб и Философски факултет в Сараево. През 1992–1995 г. воюва в V корпус на босненската армия и добива чин лейтенант. Работи като новинар и колумнист на сараевското списание „Старт”. От 1998 г. публикува литературни творби (лирика, проза, есета, критики) и др. Превеждан е на множество европейски езици.
ДИСТОРСИЯ
И ако съм стигнал някъде, то е навътре
в самия себе си, в самия себе си, а не навън...
Милан Младенович
На девети декември 1995 година влязохме в обсадено Сараево. Пътувахме от Бихач два дни и две нощи. Светлините на уличното осветление в Зеница ни очароваха като образа на Париж в оскъдните ни мечти. След четирите години война градовете в Окръг Бихач нямаха осветление. Вървяхме по чисти улици и се възхищавахме на енергията, която струеше от уличните лампи. Беше ни топло от самата мисъл, че не сме обгърнати от мрак.
Пътувахме през Игман цяла нощ и се спуснахме по прочутия път, край който в многобройните пропасти гниеха изпочупени коли, които не бяха имали късмета да избегнат неприятелските оръдия и картечници. На един стръмен участък от макадамовия път шофьорът ни накара да слезем от автобуса, защото всичко било заледено и се наложи да пъплим бавно отзад, докато той се мъчеше да избегне пързалянето между скованите в скреж борове. Един от шофьорите умрял на връщане в Бихач от инфаркт. После минахме синия път през Бутимир и влязохме в Добриня. Пътуването до центъра на града продължи дълго, почти на всяко кръстовище имаше барикади от горящи автомобили или железни плочи, които бяха поставени като защита от снайперите и зенитните оръдия. На каросерията на един ръждясал автобус пишеше: Сараевска бригада „Доктор”. Излязохме на улица „Титова” точно до универмага „Магрос”. Докъдето поглед стига, не се виждаше човешко същество. Сякаш тук живот изобщо нямаше. Само сиви, изтърбушени от шрапнелите сгради, сив асфалт, сиви трамвайни линии. Беше страховито усещане да стоиш насред улицата с надеждата да зърнеш нещо живо. Тишината в сараевския въздух ми изглеждаше по-ужасяваща от всички сражения, през които бях преминал на територията на Пети корпус. Пустота се вмъкваше в ръкавите като декемврийския мраз. Това, което виждах и чувствах, беше сюрреализъм на живо, извън кориците на книгите, рамките на картините и филмовите ленти. В този миг имах само едно желание, да седна в автобуса и веднага да изчезна от този мъртъв град.
Първото място, където срещнах живо същество, беше кафене „Кинема”. Черният цвят тук беше близък и топъл. Той ни приласка и ни накара напълно да се отпуснем. Мисля, че останахме в кафенето ден-два, докато с помощта на алкохола свикнем с мисълта, че тук живот все пак съществува, но се намира във вътрешността на сградите и влажните подземия. Едва тогава открих истинския образ на града, неговия мощен и скрит живот в затъмнените кафенета и клубове, където всичко се случваше така, сякаш външен свят не съществуваше. Освен „Кинема” работеха „Обала”, „Кук”, „Лисац” и още много друг невидими гета. Ако някой град е имал свой подземен живот, то това беше обсадено Сараево. Целият град беше една голяма ъндърграунд галерия с удивителен нагон за живот и наслади. Нямаше гняв или невроза, защото все още бяхме като вцепенени от войната, а в такива случаи най-добре се слави животът.
Друго чудо в Сараево беше телевизията. Веднъж гледах новините и видях как край Философския факултет трамвай беше улучен с граната от ръчен гранатомет, стрелящ от някаква сграда на Ковачичи. Загина една жена, седемнадесет души бях ранени. Дейтънското мирно споразумение все още беше от стъкло, а на мен ужасно ми се живееше, защото няма нищо по-гротескно от това да загинеш сега, когато официално войната е приключила, поне на хартия. Беше си истинска война, последните й предсмъртни гърчове. В Сараево за първи път след четири години видях вестник. Купих си ръчен часовник „Суоч” в „Руморс” и съвсем нова тениска с дълъг ръкав от „Бенетон” близо до Вечния огън. Нормалният фийлинг се завръщаше бавно в телата ни, предизвиквайки микроскопичен страх от смъртта, който растеше като стрък трева в разровения от шрапнели асфалт. През следващите години това стръкче щеше да избуи в гигантската дъбова корона на посттравматичното стресово разстройство.
А всичко започна ето така.
Истинският увод изглеждаше като странен научнофантастичен видеоспот. Шарени униформи на пияни клоуни. Епична хералдика с мотиви на грабливи птици, скелети и мъртвешки глави. Метал на оръжия, проблясващи змийски на слънцето. По телевизията нонстоп излъчваха едни и същи новини. Деформирани лица и модулирани гласове повтаряха едни и същи думи, докато почти всеки човек не се превърна в робот, готов да загине за своята небесносиня нация. После телевизионните програми спряха и на екрана заваля сняг от неясни електронни точици. Шумът от катодната тръба предизвестяваше епохата на тежкометалното бучене. Носеха се слухове, по-бързи от вятъра, че нашата армия притежава тайна далекобойна артилерия. Нямаше нищо такова, но продължавахме да вярваме на приказките, които се пренасяха от ухо на ухо. Токът спря, слушахме радио с помощта на динамо, което задвижвахме с детски велосипед. Градовете се отдалечаваха едни от други със свръхзвукова скорост. Те се плъзгаха върху невидими железни лагери. Радиото умножаваше далечните гласове на хората от други измерения, в чието съществуване никой не можеше да повярва. Нямахме преса, за да се уверим, че държавата, за която се борим, съществува някъде другаде, освен в заучените фрази на радиожурналистите. Всичко, което ни напомняше за присъствието на държавата, бяха лилиите върху синия фон на герба. Символи на невинността, чистотата и живота. Тогава все още не знаех какво означава думата симулация, но очевидно някой дяволски си играеше с нашата реалност. Шумът от катодната тръба предизвестяваше епохата на тежкометалното бучене.
И това продължи четирийсет и четири месеца.
ЧЕРВЕНА ЗЕМЯ
Това е трактат за смъртта. За есента и за дъжда. За глината и за снега. За слънчевите лъчи и за мъглата над тревата. За думата mors, изплетена от низ случайни, малки и големи смърти. Бяха толкова много, че не можеш да ги преброиш. Отдавна съм престанал да си спомням лицата им. Снажни мъже, чиито устни красяха гъсти, тъмни мустаци. Незрели балъци, голобради, жадни за адреналин и екшън. Меланхолични двадесетгодишни младежи, току-що открили очарованието на женското тяло. Тромави старци с бръчки на врата като бразди от плуг. Жени-войници в груби униформи. Решителни мъже със сурови черти на лицето, с блестящи очи, от които струеше презрение към страха. Пребледнели от страх физиономии с изшилени носове, които все пак бяха застигнати от куршум или шрапнел. Лица, обгърнати от тъпота, с малко разстояние между очите като при дивите зверове. Вглъбени погледи на мъже, помислили за жена си и децата в последния миг. И още: кръгли глави, къдрави глави, широки ноздри, щърбави и плешиви, спомените ми избледняват и сега лицата им ми приличат на пресовани в хербарий цветя. Погребал съм ги един по един с възлестите си шепи. Лежа на войнишкото гробище „Цървена земля”. Докато минавам от една могила на друга, ще ви разкажа техните жалби, както достигат до мен през тревата и пластовете чернозем. Истории, които полевките нашепват на цъфналите глухарчета, а вятърът разпилява в небето над гробовете, които се губят сред полюшващите се диви треви.
ИЗЕТ
Бях глупав, че приех да отида в оная землянка. Никой не щеше и аз пръв се престраших. После се обадиха още трима. Четирийсет и осем часа бяхме откъснати от нашите позиции. Ревяха срещу нас с автоматични зенитни оръдия, с флакове* и
осемдесетки. В последния ден от смяната сам си редих дженаза**. Другите трима бяха от града, не ги познавах отпреди. Добре се спогаждахме, деляхме цигарите в кръг. На всеки по няколко дръпвания. Направих абдест с пясък от бруствера в последния ден от смяната. Докато оглеждах плета около землянката, една осемдесетка падна зад гърба ми на покрива на бараката. Тогава загинах. Помня, беше ми някак слузесто по врата. Докоснах раната с ръка, беше топла като телешка плацента.
ЧЕРНИЯ
Оня селянин сутринта се молеше на глас. Викам му: „Не се прави на идиот, ще ни навлечеш беда”, ама той не ще и да чуе. Бяхме в землянката, като трясна по покрива. Ушите ми писнаха. Имах чувството, че се гмуркам под шуплестия варовик на Йовановичевия водопад. Там беше дълбоко и студено. От носа ми потече кръв. Сайо и Чарли лежаха неподвижно. Сърцето ми се качи в гърлото. Взех да вадя кутията с цигари от джоба си. Извадих една кървава и откъсната наполовина. Главата ми бучеше като кошер. Запалих. Усетих мириса на кръв в гърлото си и повърнах.
САЙО
Още с пристигането взехме да се караме кой да отиде на пост. Чарли беше най-млад и прекарахме него да е пръв. Умираше от страх. И аз щях, да бях на негово място. Тъкмо го бяха докарали от обучение. Обмислях как да се раня в крака, като ми дойде редът. Трябваше да се измъкна от тая гадост. Обаче не ми стискаше. Бях в армията от първия ден, и ме беше срам да го направя. Тъкмо бях заспал и сънувах оная малката от Стийена. Последния път така ми нахапа устните, че едва чаках да се видим пак. Сънят беше тъмен кладенец, не исках да се събудя.
ЧАРЛИ
Мама беше болна и като се прощавахме, бях груб с нея. Тя плачеше, пък аз й викам: „Кво цивриш бе, жена? Не ме срами пред комшиите!” Бяхме бежанци от Кладиша и съседите ни мразеха, щото четниците ни бяха изгонили от нашия град. Видях оная баба Сефия да наднича иззад обора. Понякогаж ми идеше да й изтровя котките, с които живееше, ама котетата не ми бяха криви за нищо. Мама остана да плаче на двора. Аз седнах в камиона и спуснах покривалото. В стомаха ми беше водно и студено. Поне да бях обърнал една бира в града, по-леко щеше да ми е на линията. Теглихме сламки кой пръв да иде на пост и се падна на мене. Беше нощ и гледах звездите. Като бях много малък, мечтаех да стана космонавт. Тогаз баба ми подари книгата „Момчето Дуб пътува из космоса”. Не се сещам кой я беше написал. През първата нощ не ни нападаха с пехота и беше бая спокойно. Само мятаха ръчни бомби, дето блесваха като новогодишни фойерверки в клоните и листата. Докато дремех в землянката, ме събуди някаква странна детонация, сякаш идеше изпод земята. Май легнах на пода и се ослушвах за бучене при земетресение.
НЕБЕСНА АРМИЯ
Преследвахме ги като зайци. Бягаха толкоз бързо, че за нула бройки прокараха истинска козя пътека. Само батальон можеше да направи такваз пътека. Палехме къщите и оборите, щото се бяхме разбрали да оставяме следи от огън след себе си, туй действаше психически на неприятеля. Напредвахме бързо по коларския път. Както водех групата от двайсет войници, пред мен изскочи въоръжен четник, захвърли пушката и взе да се дере с цяло гърло: „Недейте бе, хора...” и се разциври кат малко дете. Нервите ни бяха опънати на струни заради предишния път, дето налетяхме на засада. Без да му мисля, изстрелях един откос в зъбите му. Почти му прерязах главата. Не свари даже да гъкне и се строполи на земята. Изтеглихме го от пътя и му извадихме документите. Някой му смъкна ботушите и панталоните. Взех му автомата и продължихме нататък, като се блещехме на всички страни. Обадих се по моторолата в тила, че имаме мъртъв език, да го приберат с каруцата. Продължихме накъдето ни беше заповядано. Мускулите на гърба ми се бяха сгърчили болезнено, щото непрекъснато държах пушката готова за стрелба. Забравих да си кажа името. Аз съм Есмир. Бях командир на взвод разузнавачи.
РАЗКАЗЪТ НА УЧО
Записал съм във войнишкия си дневник: „Бях заразен със смърт през септември 1992, в гората над каньона на Уна, когато за първи път видях отворените очи на мъртъв сръбски запасняк. Задгробният живот, ако съществува, сигурно би изглеждал като тези очи, тъпо и учудено. Това беше пресен труп с едро телосложение, по него нямаше нищо впечатляващо, запомнил съм само ходилата му, по които се беше наслоила мръсотия и вълна от тъмносините зимни чорапи, които някой му смъкна заедно с ботушите. Лицето му не беше нищо особено, тъй и не мога да си го представя, мисля, че имаше буйна и черна къдрава коса, чийто цвят беше подсилен от контраста с посмъртния мейкъп. Върху този дисонанс ще построя убегливата реконструкция на миналото. Беше ми лошо, гадеше ми се, цялото ми тяло се тресеше. Дишах тежко, сякаш въздухът се бе превърнал в желатиноподобна смес. Молех бога, в който не вярвах, да ми помогне. Това, което видях, беше ужас, затворен като холограма в трупа на непознатия в краката ми. Не го мразех, само ми се гадеше от него, но не изпитвах и никакво съжаление. Смисълът на всичко бе в непрекъснатото увеличаване на въображаемия брой убити четници, това налагаше примитивната логика. Шинтер отряза ухото му с чекията си и го уви в кърпичка. После го метнаха от скалата по каменистата урва. Падаше, като се поспираше на хилавите храсти, размахвайки ръце и крака като парцалено чучело. Тиловаците го прибраха и го отнесоха на носилка, защото беше драгоценен при размяна на убитите. щом падна нощта и затвори устата ни, нощ диво горчива и вертикална, се обадиха птиците и дребните гризачи.”
Войниците ми викаха Учо, защото все нещо четях и пишех. Беше ме срам да ме гледат, че чета и все се мъчех да се скрия, когато можех. Така бях пленен в една сръбска къща, докато търсех книги. Моите се бяха изтеглили и ме оставили сам.
ДИНА
Бях мъничка, като мама ме заведе на реката. Припичахме се на слънце на речното островче, легнали по гръб. Наоколо ни ухаеше на окосена трева. Малко ми се маеше главата. Мама ми даде сок от вишни, понеже имах проблеми с кръвта. Боледувах от анемия. Слязох до водата и вървях по пясъка. Някакви деца си играеха и правеха пясъчни кули. Вечерта гледахме индиански филм и мама плака накрая. Тате беше работник във фабриката за мебели. Имахме прекрасни лакирани столове и страхотна секция, на която стоеше телевизорът. В текстилния техникум за първи път се целувах с момче.Той имаше руса коса и зелени очи. Ходехме известно време и после скъсахме. Тогава си спомних как мама плачеше, като гледаше индиански филми. Беше обикновена нощ през войната, пресичах тичешком пътя. Видях само някакво проблясване, както когато се появят светулки. Това бяха снайперски куршуми със светещ заряд. После кръстиха една войнска част на мое име.
ШЕФА
Есмир беше ортодоксален тъпак. Не даваше никой нищо да му каже. Все си мислеше, че само той е прав. Затуй му викахме Наполеон. Сигур щеше да ни изпозастреля, ако научеше прякора си. Беше луда глава. Такива като него веднъж се раждат. Само да ме беше послушал, като препускахме безгрижно към оная Митина Глава. Той, разбира се, търчеше най-отпред. Като му се мреше толкоз, трябваше сам да върви, а не да води целия взвод към чуката. Знаех си аз, знаех какво ни чака горе. Тоя фийлинг никога не ме беше лъгал. Ама да се разправяш с луд е загубена работа, тъй и тъй ще я свърши каквато си я науми. И в рода му всички са таквиз. Цялото им племе, дето се имаха за прецакани и почтени хора. Поне веднъж в живота си да беше склонил да послуша някого. Ама не, ината му с инат. Дебела и тъпа глава, само с меч можеш да я разбиеш. Горе на 500 метра надморска височина растяха някакви хилави брези. Можеше да се издялат доста весла за рибарски лодки. Като стигнахме горе, налетяхме право на дулата на четниците.
СВЕТЛИННИ ЕФЕКТИ
(ТРИБЮТ НА ЧОРАН)
Сякаш не живеех цялата тази реалност от новото хилядолетие. Някои събития прелитаха край мен, равнодушни към моето съществуване. Други неща се забиваха жестоко в нервите ми и експлодираха, като предизвикваха различни случки, натрапчиви мисли, умора или травматични състояния. След като се изпаряха от тялото ми, отново оставах сам в сърцето на света, в очакване да се случи бъдeщето. Междувременно нищо не се случваше, като изключим няколко зрелищни терористични акта или войните, които припламваха по земното кълбо като червени лампички върху симулационната карта в някой генерален щаб. Лишен от емоции и адреналин в живота си, аз се носех из реалността, воден от несъзнателния и исконен фийлинг на ежедневната рутина. Посвещавах се на малките неща (напълно отговарящи на малкия човек). На цигарите и на секса. На четенето на книги или на научнофантастичните филми. Започнах да изучавам тежкото съдържание на двадесети век, което циркулираше в творбите на великаните на модерната литература, осъзнал, че всичко вече се е случвало и преди, както казва Шеймъс Хийни в стихотворението си „Копаене”: при всеки пласт, до който достигаме, като че ли някой вече е бил преди нас. Това не ме направи роб на наложените от постмодернизма баналности за невъзможността да пишеш свежо и оригинално, а само ме насърчи да копая още по-дълбоко в ужасните предчувствия на ХХ век, в чиято изтъркана метафора се бях превърнал още с акта на раждането си.
2001 г.
Годината, в която се развива действието във филма на Кубрик „2001: Една одисея в космоса”. Срутването на кулите на Световния търговски център роди нова световна Илиада, няколко хиляди пъти по-дълга и по-тежка от Омировата, но лишена от всякакъв героизъм и чест. Същия ден бяхме в един лисабонски ресторант и се наслаждавахме на вегетарианска храна. Усещах безумно злорадство и ни най-малко не съчувствах на мъртвите под развалините. Всичките тези сълзи и страдания, които CNN предаваше като слоган (оголени като в порнофилм), не предизвикваха в мен никакво съчувствие към гражданите на Ню Йорк. Jesus Fuckin Christ!, бе възклицанието на една американка, която гледаше невярващо удара на другия самолет във втората кула. Единственото събитие, което по твърденията на мнозина прецака завинаги архитектурата, изразяваща духа на съвремието, ме докара до неудържим вътрешен смях и сълзи. Бездната, която в момента зейваше там, преживях като поредната смърт на някой свой познат. Преситен от чужда гибел, в мен нямаше място за неожал. На този ден ХХ век възкръсна от мъртвите и продължи да живее като разкошен демон.
2006 г.
Дълбокото ми желание да огледам отблизо и обясня една молекула война не сполучи. Съществуват два вида хора: тези, които са участвали във войната, и онези, които не са. Те никога няма да постигнат разбиране помежду си, защото такова не е имало. Така че писането е безплодно занимание, чието оправдание е само безсмислието и безсилието. Провал, достоен за наслаждение.
* * *
Онова, което беше подтискано в мен с години, сега избуя в растение за чудо и приказ. Вървя по улицата и с длан прикривам предателските листа, които се подават от ушите ми. В очите ми съзаклятнически проблясва хлорофилът на неприспособимостта. Чакам момента, когато на Марс ще установят първата човешка колония, която, предполагам, ще е място за най-сурово изгнание на прочути престъпници. От проклетия ще извърша най-страшното престъпление, способно да шокира почтеното човечество. Ще ме изпратят на Марс да излежавам присъдата си. Няма по-голямо удоволствие от това, да се почувстваш като злия герой от мрачен научнофантастичен филм.
* * *
Миенето на съдове или бърсането на прах буди желание у всеки да си обясни вселената и после систематично да я дефинира. Това е зародишът на своего рода самопожертвувателен фашизъм. Тази склонност към систематизиране на Непонятното или поне на съдовете.
* * *
При една от разходките ми по здрач всяко човешко лице ми се струваше красиво и близко. Такова е лицето на зрялата жена – капка роса, а кожата на дланта й, мярната в трамвая – родителска топлина. В плен на опиянението си за малко да извикам: „Всички хора са братя!” Ала тогава си спомних за дните, когато виждах само човешки глави, направени от тъп гранит, птичи клюнове и пламтящите очи на тролове. На другия ден вече се страхувах да изляза на улицата.
* * *
Краят на цивилизацията ще обозначи окончателното завръщане към нулевия стадий на еволюцията. Ще се превърнем в колоидни частици и протеозоми с цвета на дъгата. После клетките ще се свържат и ще възникнат многоклетъчни колонии като волвокса. Както винаги, ще се стремим към напредък, и все пак, трудно ми е да си представя революцията, способна да задвижи някоя склонна към диалектика риба. Троцки от морските дълбини.
* Погребална молитва. – Б. пр.
** Ритуално обмиване при мохамеданите. – Б. пр.
Превод от босненски: Русанка Ляпова
Из предстояща публикация на издателство „Ерго” (www.ergobooks.eu), осъществена с подкрепата на литературната мрежа ТРАДУКИ и Удруга КУРС
ДИСТОРСИЯ
И ако съм стигнал някъде, то е навътре
в самия себе си, в самия себе си, а не навън...
Милан Младенович
На девети декември 1995 година влязохме в обсадено Сараево. Пътувахме от Бихач два дни и две нощи. Светлините на уличното осветление в Зеница ни очароваха като образа на Париж в оскъдните ни мечти. След четирите години война градовете в Окръг Бихач нямаха осветление. Вървяхме по чисти улици и се възхищавахме на енергията, която струеше от уличните лампи. Беше ни топло от самата мисъл, че не сме обгърнати от мрак.
Пътувахме през Игман цяла нощ и се спуснахме по прочутия път, край който в многобройните пропасти гниеха изпочупени коли, които не бяха имали късмета да избегнат неприятелските оръдия и картечници. На един стръмен участък от макадамовия път шофьорът ни накара да слезем от автобуса, защото всичко било заледено и се наложи да пъплим бавно отзад, докато той се мъчеше да избегне пързалянето между скованите в скреж борове. Един от шофьорите умрял на връщане в Бихач от инфаркт. После минахме синия път през Бутимир и влязохме в Добриня. Пътуването до центъра на града продължи дълго, почти на всяко кръстовище имаше барикади от горящи автомобили или железни плочи, които бяха поставени като защита от снайперите и зенитните оръдия. На каросерията на един ръждясал автобус пишеше: Сараевска бригада „Доктор”. Излязохме на улица „Титова” точно до универмага „Магрос”. Докъдето поглед стига, не се виждаше човешко същество. Сякаш тук живот изобщо нямаше. Само сиви, изтърбушени от шрапнелите сгради, сив асфалт, сиви трамвайни линии. Беше страховито усещане да стоиш насред улицата с надеждата да зърнеш нещо живо. Тишината в сараевския въздух ми изглеждаше по-ужасяваща от всички сражения, през които бях преминал на територията на Пети корпус. Пустота се вмъкваше в ръкавите като декемврийския мраз. Това, което виждах и чувствах, беше сюрреализъм на живо, извън кориците на книгите, рамките на картините и филмовите ленти. В този миг имах само едно желание, да седна в автобуса и веднага да изчезна от този мъртъв град.
Първото място, където срещнах живо същество, беше кафене „Кинема”. Черният цвят тук беше близък и топъл. Той ни приласка и ни накара напълно да се отпуснем. Мисля, че останахме в кафенето ден-два, докато с помощта на алкохола свикнем с мисълта, че тук живот все пак съществува, но се намира във вътрешността на сградите и влажните подземия. Едва тогава открих истинския образ на града, неговия мощен и скрит живот в затъмнените кафенета и клубове, където всичко се случваше така, сякаш външен свят не съществуваше. Освен „Кинема” работеха „Обала”, „Кук”, „Лисац” и още много друг невидими гета. Ако някой град е имал свой подземен живот, то това беше обсадено Сараево. Целият град беше една голяма ъндърграунд галерия с удивителен нагон за живот и наслади. Нямаше гняв или невроза, защото все още бяхме като вцепенени от войната, а в такива случаи най-добре се слави животът.
Друго чудо в Сараево беше телевизията. Веднъж гледах новините и видях как край Философския факултет трамвай беше улучен с граната от ръчен гранатомет, стрелящ от някаква сграда на Ковачичи. Загина една жена, седемнадесет души бях ранени. Дейтънското мирно споразумение все още беше от стъкло, а на мен ужасно ми се живееше, защото няма нищо по-гротескно от това да загинеш сега, когато официално войната е приключила, поне на хартия. Беше си истинска война, последните й предсмъртни гърчове. В Сараево за първи път след четири години видях вестник. Купих си ръчен часовник „Суоч” в „Руморс” и съвсем нова тениска с дълъг ръкав от „Бенетон” близо до Вечния огън. Нормалният фийлинг се завръщаше бавно в телата ни, предизвиквайки микроскопичен страх от смъртта, който растеше като стрък трева в разровения от шрапнели асфалт. През следващите години това стръкче щеше да избуи в гигантската дъбова корона на посттравматичното стресово разстройство.
А всичко започна ето така.
Истинският увод изглеждаше като странен научнофантастичен видеоспот. Шарени униформи на пияни клоуни. Епична хералдика с мотиви на грабливи птици, скелети и мъртвешки глави. Метал на оръжия, проблясващи змийски на слънцето. По телевизията нонстоп излъчваха едни и същи новини. Деформирани лица и модулирани гласове повтаряха едни и същи думи, докато почти всеки човек не се превърна в робот, готов да загине за своята небесносиня нация. После телевизионните програми спряха и на екрана заваля сняг от неясни електронни точици. Шумът от катодната тръба предизвестяваше епохата на тежкометалното бучене. Носеха се слухове, по-бързи от вятъра, че нашата армия притежава тайна далекобойна артилерия. Нямаше нищо такова, но продължавахме да вярваме на приказките, които се пренасяха от ухо на ухо. Токът спря, слушахме радио с помощта на динамо, което задвижвахме с детски велосипед. Градовете се отдалечаваха едни от други със свръхзвукова скорост. Те се плъзгаха върху невидими железни лагери. Радиото умножаваше далечните гласове на хората от други измерения, в чието съществуване никой не можеше да повярва. Нямахме преса, за да се уверим, че държавата, за която се борим, съществува някъде другаде, освен в заучените фрази на радиожурналистите. Всичко, което ни напомняше за присъствието на държавата, бяха лилиите върху синия фон на герба. Символи на невинността, чистотата и живота. Тогава все още не знаех какво означава думата симулация, но очевидно някой дяволски си играеше с нашата реалност. Шумът от катодната тръба предизвестяваше епохата на тежкометалното бучене.
И това продължи четирийсет и четири месеца.
ЧЕРВЕНА ЗЕМЯ
Това е трактат за смъртта. За есента и за дъжда. За глината и за снега. За слънчевите лъчи и за мъглата над тревата. За думата mors, изплетена от низ случайни, малки и големи смърти. Бяха толкова много, че не можеш да ги преброиш. Отдавна съм престанал да си спомням лицата им. Снажни мъже, чиито устни красяха гъсти, тъмни мустаци. Незрели балъци, голобради, жадни за адреналин и екшън. Меланхолични двадесетгодишни младежи, току-що открили очарованието на женското тяло. Тромави старци с бръчки на врата като бразди от плуг. Жени-войници в груби униформи. Решителни мъже със сурови черти на лицето, с блестящи очи, от които струеше презрение към страха. Пребледнели от страх физиономии с изшилени носове, които все пак бяха застигнати от куршум или шрапнел. Лица, обгърнати от тъпота, с малко разстояние между очите като при дивите зверове. Вглъбени погледи на мъже, помислили за жена си и децата в последния миг. И още: кръгли глави, къдрави глави, широки ноздри, щърбави и плешиви, спомените ми избледняват и сега лицата им ми приличат на пресовани в хербарий цветя. Погребал съм ги един по един с възлестите си шепи. Лежа на войнишкото гробище „Цървена земля”. Докато минавам от една могила на друга, ще ви разкажа техните жалби, както достигат до мен през тревата и пластовете чернозем. Истории, които полевките нашепват на цъфналите глухарчета, а вятърът разпилява в небето над гробовете, които се губят сред полюшващите се диви треви.
ИЗЕТ
Бях глупав, че приех да отида в оная землянка. Никой не щеше и аз пръв се престраших. После се обадиха още трима. Четирийсет и осем часа бяхме откъснати от нашите позиции. Ревяха срещу нас с автоматични зенитни оръдия, с флакове* и
осемдесетки. В последния ден от смяната сам си редих дженаза**. Другите трима бяха от града, не ги познавах отпреди. Добре се спогаждахме, деляхме цигарите в кръг. На всеки по няколко дръпвания. Направих абдест с пясък от бруствера в последния ден от смяната. Докато оглеждах плета около землянката, една осемдесетка падна зад гърба ми на покрива на бараката. Тогава загинах. Помня, беше ми някак слузесто по врата. Докоснах раната с ръка, беше топла като телешка плацента.
ЧЕРНИЯ
Оня селянин сутринта се молеше на глас. Викам му: „Не се прави на идиот, ще ни навлечеш беда”, ама той не ще и да чуе. Бяхме в землянката, като трясна по покрива. Ушите ми писнаха. Имах чувството, че се гмуркам под шуплестия варовик на Йовановичевия водопад. Там беше дълбоко и студено. От носа ми потече кръв. Сайо и Чарли лежаха неподвижно. Сърцето ми се качи в гърлото. Взех да вадя кутията с цигари от джоба си. Извадих една кървава и откъсната наполовина. Главата ми бучеше като кошер. Запалих. Усетих мириса на кръв в гърлото си и повърнах.
САЙО
Още с пристигането взехме да се караме кой да отиде на пост. Чарли беше най-млад и прекарахме него да е пръв. Умираше от страх. И аз щях, да бях на негово място. Тъкмо го бяха докарали от обучение. Обмислях как да се раня в крака, като ми дойде редът. Трябваше да се измъкна от тая гадост. Обаче не ми стискаше. Бях в армията от първия ден, и ме беше срам да го направя. Тъкмо бях заспал и сънувах оная малката от Стийена. Последния път така ми нахапа устните, че едва чаках да се видим пак. Сънят беше тъмен кладенец, не исках да се събудя.
ЧАРЛИ
Мама беше болна и като се прощавахме, бях груб с нея. Тя плачеше, пък аз й викам: „Кво цивриш бе, жена? Не ме срами пред комшиите!” Бяхме бежанци от Кладиша и съседите ни мразеха, щото четниците ни бяха изгонили от нашия град. Видях оная баба Сефия да наднича иззад обора. Понякогаж ми идеше да й изтровя котките, с които живееше, ама котетата не ми бяха криви за нищо. Мама остана да плаче на двора. Аз седнах в камиона и спуснах покривалото. В стомаха ми беше водно и студено. Поне да бях обърнал една бира в града, по-леко щеше да ми е на линията. Теглихме сламки кой пръв да иде на пост и се падна на мене. Беше нощ и гледах звездите. Като бях много малък, мечтаех да стана космонавт. Тогаз баба ми подари книгата „Момчето Дуб пътува из космоса”. Не се сещам кой я беше написал. През първата нощ не ни нападаха с пехота и беше бая спокойно. Само мятаха ръчни бомби, дето блесваха като новогодишни фойерверки в клоните и листата. Докато дремех в землянката, ме събуди някаква странна детонация, сякаш идеше изпод земята. Май легнах на пода и се ослушвах за бучене при земетресение.
НЕБЕСНА АРМИЯ
Преследвахме ги като зайци. Бягаха толкоз бързо, че за нула бройки прокараха истинска козя пътека. Само батальон можеше да направи такваз пътека. Палехме къщите и оборите, щото се бяхме разбрали да оставяме следи от огън след себе си, туй действаше психически на неприятеля. Напредвахме бързо по коларския път. Както водех групата от двайсет войници, пред мен изскочи въоръжен четник, захвърли пушката и взе да се дере с цяло гърло: „Недейте бе, хора...” и се разциври кат малко дете. Нервите ни бяха опънати на струни заради предишния път, дето налетяхме на засада. Без да му мисля, изстрелях един откос в зъбите му. Почти му прерязах главата. Не свари даже да гъкне и се строполи на земята. Изтеглихме го от пътя и му извадихме документите. Някой му смъкна ботушите и панталоните. Взех му автомата и продължихме нататък, като се блещехме на всички страни. Обадих се по моторолата в тила, че имаме мъртъв език, да го приберат с каруцата. Продължихме накъдето ни беше заповядано. Мускулите на гърба ми се бяха сгърчили болезнено, щото непрекъснато държах пушката готова за стрелба. Забравих да си кажа името. Аз съм Есмир. Бях командир на взвод разузнавачи.
РАЗКАЗЪТ НА УЧО
Записал съм във войнишкия си дневник: „Бях заразен със смърт през септември 1992, в гората над каньона на Уна, когато за първи път видях отворените очи на мъртъв сръбски запасняк. Задгробният живот, ако съществува, сигурно би изглеждал като тези очи, тъпо и учудено. Това беше пресен труп с едро телосложение, по него нямаше нищо впечатляващо, запомнил съм само ходилата му, по които се беше наслоила мръсотия и вълна от тъмносините зимни чорапи, които някой му смъкна заедно с ботушите. Лицето му не беше нищо особено, тъй и не мога да си го представя, мисля, че имаше буйна и черна къдрава коса, чийто цвят беше подсилен от контраста с посмъртния мейкъп. Върху този дисонанс ще построя убегливата реконструкция на миналото. Беше ми лошо, гадеше ми се, цялото ми тяло се тресеше. Дишах тежко, сякаш въздухът се бе превърнал в желатиноподобна смес. Молех бога, в който не вярвах, да ми помогне. Това, което видях, беше ужас, затворен като холограма в трупа на непознатия в краката ми. Не го мразех, само ми се гадеше от него, но не изпитвах и никакво съжаление. Смисълът на всичко бе в непрекъснатото увеличаване на въображаемия брой убити четници, това налагаше примитивната логика. Шинтер отряза ухото му с чекията си и го уви в кърпичка. После го метнаха от скалата по каменистата урва. Падаше, като се поспираше на хилавите храсти, размахвайки ръце и крака като парцалено чучело. Тиловаците го прибраха и го отнесоха на носилка, защото беше драгоценен при размяна на убитите. щом падна нощта и затвори устата ни, нощ диво горчива и вертикална, се обадиха птиците и дребните гризачи.”
Войниците ми викаха Учо, защото все нещо четях и пишех. Беше ме срам да ме гледат, че чета и все се мъчех да се скрия, когато можех. Така бях пленен в една сръбска къща, докато търсех книги. Моите се бяха изтеглили и ме оставили сам.
ДИНА
Бях мъничка, като мама ме заведе на реката. Припичахме се на слънце на речното островче, легнали по гръб. Наоколо ни ухаеше на окосена трева. Малко ми се маеше главата. Мама ми даде сок от вишни, понеже имах проблеми с кръвта. Боледувах от анемия. Слязох до водата и вървях по пясъка. Някакви деца си играеха и правеха пясъчни кули. Вечерта гледахме индиански филм и мама плака накрая. Тате беше работник във фабриката за мебели. Имахме прекрасни лакирани столове и страхотна секция, на която стоеше телевизорът. В текстилния техникум за първи път се целувах с момче.Той имаше руса коса и зелени очи. Ходехме известно време и после скъсахме. Тогава си спомних как мама плачеше, като гледаше индиански филми. Беше обикновена нощ през войната, пресичах тичешком пътя. Видях само някакво проблясване, както когато се появят светулки. Това бяха снайперски куршуми със светещ заряд. После кръстиха една войнска част на мое име.
ШЕФА
Есмир беше ортодоксален тъпак. Не даваше никой нищо да му каже. Все си мислеше, че само той е прав. Затуй му викахме Наполеон. Сигур щеше да ни изпозастреля, ако научеше прякора си. Беше луда глава. Такива като него веднъж се раждат. Само да ме беше послушал, като препускахме безгрижно към оная Митина Глава. Той, разбира се, търчеше най-отпред. Като му се мреше толкоз, трябваше сам да върви, а не да води целия взвод към чуката. Знаех си аз, знаех какво ни чака горе. Тоя фийлинг никога не ме беше лъгал. Ама да се разправяш с луд е загубена работа, тъй и тъй ще я свърши каквато си я науми. И в рода му всички са таквиз. Цялото им племе, дето се имаха за прецакани и почтени хора. Поне веднъж в живота си да беше склонил да послуша някого. Ама не, ината му с инат. Дебела и тъпа глава, само с меч можеш да я разбиеш. Горе на 500 метра надморска височина растяха някакви хилави брези. Можеше да се издялат доста весла за рибарски лодки. Като стигнахме горе, налетяхме право на дулата на четниците.
СВЕТЛИННИ ЕФЕКТИ
(ТРИБЮТ НА ЧОРАН)
Сякаш не живеех цялата тази реалност от новото хилядолетие. Някои събития прелитаха край мен, равнодушни към моето съществуване. Други неща се забиваха жестоко в нервите ми и експлодираха, като предизвикваха различни случки, натрапчиви мисли, умора или травматични състояния. След като се изпаряха от тялото ми, отново оставах сам в сърцето на света, в очакване да се случи бъдeщето. Междувременно нищо не се случваше, като изключим няколко зрелищни терористични акта или войните, които припламваха по земното кълбо като червени лампички върху симулационната карта в някой генерален щаб. Лишен от емоции и адреналин в живота си, аз се носех из реалността, воден от несъзнателния и исконен фийлинг на ежедневната рутина. Посвещавах се на малките неща (напълно отговарящи на малкия човек). На цигарите и на секса. На четенето на книги или на научнофантастичните филми. Започнах да изучавам тежкото съдържание на двадесети век, което циркулираше в творбите на великаните на модерната литература, осъзнал, че всичко вече се е случвало и преди, както казва Шеймъс Хийни в стихотворението си „Копаене”: при всеки пласт, до който достигаме, като че ли някой вече е бил преди нас. Това не ме направи роб на наложените от постмодернизма баналности за невъзможността да пишеш свежо и оригинално, а само ме насърчи да копая още по-дълбоко в ужасните предчувствия на ХХ век, в чиято изтъркана метафора се бях превърнал още с акта на раждането си.
2001 г.
Годината, в която се развива действието във филма на Кубрик „2001: Една одисея в космоса”. Срутването на кулите на Световния търговски център роди нова световна Илиада, няколко хиляди пъти по-дълга и по-тежка от Омировата, но лишена от всякакъв героизъм и чест. Същия ден бяхме в един лисабонски ресторант и се наслаждавахме на вегетарианска храна. Усещах безумно злорадство и ни най-малко не съчувствах на мъртвите под развалините. Всичките тези сълзи и страдания, които CNN предаваше като слоган (оголени като в порнофилм), не предизвикваха в мен никакво съчувствие към гражданите на Ню Йорк. Jesus Fuckin Christ!, бе възклицанието на една американка, която гледаше невярващо удара на другия самолет във втората кула. Единственото събитие, което по твърденията на мнозина прецака завинаги архитектурата, изразяваща духа на съвремието, ме докара до неудържим вътрешен смях и сълзи. Бездната, която в момента зейваше там, преживях като поредната смърт на някой свой познат. Преситен от чужда гибел, в мен нямаше място за неожал. На този ден ХХ век възкръсна от мъртвите и продължи да живее като разкошен демон.
2006 г.
Дълбокото ми желание да огледам отблизо и обясня една молекула война не сполучи. Съществуват два вида хора: тези, които са участвали във войната, и онези, които не са. Те никога няма да постигнат разбиране помежду си, защото такова не е имало. Така че писането е безплодно занимание, чието оправдание е само безсмислието и безсилието. Провал, достоен за наслаждение.
* * *
Онова, което беше подтискано в мен с години, сега избуя в растение за чудо и приказ. Вървя по улицата и с длан прикривам предателските листа, които се подават от ушите ми. В очите ми съзаклятнически проблясва хлорофилът на неприспособимостта. Чакам момента, когато на Марс ще установят първата човешка колония, която, предполагам, ще е място за най-сурово изгнание на прочути престъпници. От проклетия ще извърша най-страшното престъпление, способно да шокира почтеното човечество. Ще ме изпратят на Марс да излежавам присъдата си. Няма по-голямо удоволствие от това, да се почувстваш като злия герой от мрачен научнофантастичен филм.
* * *
Миенето на съдове или бърсането на прах буди желание у всеки да си обясни вселената и после систематично да я дефинира. Това е зародишът на своего рода самопожертвувателен фашизъм. Тази склонност към систематизиране на Непонятното или поне на съдовете.
* * *
При една от разходките ми по здрач всяко човешко лице ми се струваше красиво и близко. Такова е лицето на зрялата жена – капка роса, а кожата на дланта й, мярната в трамвая – родителска топлина. В плен на опиянението си за малко да извикам: „Всички хора са братя!” Ала тогава си спомних за дните, когато виждах само човешки глави, направени от тъп гранит, птичи клюнове и пламтящите очи на тролове. На другия ден вече се страхувах да изляза на улицата.
* * *
Краят на цивилизацията ще обозначи окончателното завръщане към нулевия стадий на еволюцията. Ще се превърнем в колоидни частици и протеозоми с цвета на дъгата. После клетките ще се свържат и ще възникнат многоклетъчни колонии като волвокса. Както винаги, ще се стремим към напредък, и все пак, трудно ми е да си представя революцията, способна да задвижи някоя склонна към диалектика риба. Троцки от морските дълбини.
* Погребална молитва. – Б. пр.
** Ритуално обмиване при мохамеданите. – Б. пр.
Превод от босненски: Русанка Ляпова
Из предстояща публикация на издателство „Ерго” (www.ergobooks.eu), осъществена с подкрепата на литературната мрежа ТРАДУКИ и Удруга КУРС
