EX PONTO
Пътепис от Звездана Йембрих
Превод: Любиша Бургич, Валентин Шалтев
/продължава от предишния брой 5'2007/
Не мога да повярвам! Група руски деца се забавляват на терасата. Учителката им свири на акордеон с вдигната глава и с оперен глас пее ”Катюша” и “Подмосковньие вечера”. Децата пеят и танцуват, водени от нейния силен сопран.
Господи, Боже мой, това е 1946! Това не е ретро, то просто не съществува!
Седя в кафенето.
Българите говорят на висок глас. Мъжете имат грапави – като резбовани тъмни лица, с очи като на византийска фреска. Отмятат глава, когато искат да кажат “да” и това ми вдъхва малко недоверие. Очите им се смеят и ме изпиват! От другата страна седят скандинавци с розова кожа, чисти нокти, къса коса и изпъкнали черепи. Нищо не говорят и не жестикулират - на почивка са. Между масите се фръцкат малолетни сервитьорки с оголени пъпове - някаква особена раса накичена с пиърсинги.
Вървя, изкачвам населените баири. Бягам от туризма. Къщите са обикновени. Трябва да измия от себе си образа на чужденец, чужденка. Това е трудно, това не е възможно! Правя път в себе си. Тук хората живеят щастливо, но трудно - винаги е прашно. Трябва да вървиш леко, с авторитет пред това прашлясало всекидневие. Обикалям обзета от добри вибрации, връщам се, сядам. Виждам отворено кафене, сковано от дъски и рогозки. От него се разнася стар рок. Обгърната от добрите вибрации се връщам и сядам. Пристига татуираният собственник, оставя ме с кафето, но след малко след малко идва и казва:
- Ела да видиш нещо!
Какво ли ще има? Оказва се че там лежи котка с три котета и тя се казва Тише. Казва че, я намерил една нощ, пиян на някакъв балкон. Тук е приятно. Паля цигара. Дишам прашното слънце и вятър. В провесените клони духа топъл вятър.
Кристоф Рансмайер - накрай света!
Твърди каменни баири, непометени улици. По бетона - почернели листа, пласмасови бутилки, които вятърът гони из ъглите заедно със сухата трева и листата. Улици със забравени къщи. Къщи със забравени дворове. Дворове с входове, през които никой не минава. Прозорци с вятър вместо завеси и дървета с корони от червени и жълти джанки.
Път на север към Калиакра! Нос, изрязан в морето. Към Каварна, Камен бряг, почти до румънската граница. От едната страна на пътя жито, слънчогледи, небе, безлюдни села, сиво безличие с тук там комбайн, коли и един ръждясал кораб на хоризонта. Край пътя минава човек с меч от слънце и връзка лук в ръката. От другата страна - тишина, море, мълчаливо и широко - разпростиращо се. Андрей ни разказва легенди за русалки с коси от коприна, за мотив на Св. Георги победил дивия змей намерен отдавна на стара каменна надгробна плоча.
Влизаме в село Тюленово!
Още едно място накрай света! Тук, в тъмните стени, са живели последните тюлени, избити от рибарите. Казват,че от време на време се вижда тюлен монах. Тук още няма туристи и павильони, продаващи пласмасови тюленчета. Още не са паркирали автобусите с чужди номера. Фотографирам стени, вълни и сухи треви полегнали от вятъра. Бетонна дига в миди и рибни остатъци. Камен бряг - голямо археологическо находище: праистория, траки, римляни. Плочите са изрязани като надгробни камъни.
Земетресение е свлякло половината от баира в морето. Светилище, стъпала, обърнати към източното слънце. Три плочи за жертвоприношения, за последните никой не си спомня.
Вървим като слепци. На изток - добруджанското плато, зад нас - черна трева и някъкъв тътнеж под краката, нещо като отминаващо щастие. Усещам голяма широта, която навсякъде се разлива. Андрей пее като пастир старата песен “Злато моме”
Песента е за момиче, което бяга от смъртта.
Нос Калиакра.
Колко хора са били точно тук на това море и тази земя. Днес пак я завладяваме като туристи в организирани походи по море и суша, разглеждайки твърдите скали като сувенири. Андрей ни разказва легендата за девойките, скочили от скалата, за да избегнат харема. И никоя не се е замислила в последният си час. Вързали си косите и скочили в бездната.
Варна - хубаво име за град!
Някакъв летен град, където всички улици водят към морето.
Кучета, котки - потънали в дрямка, мирно съжителствуващи по тревата из целия град. Има и дървета, които правят същото.
Седим на някакви улици, край някакъв малък дюкян, топло е, шарено, хубаво, безвременно, цветно.
Черно море, под пълна луна, е като безкрайна светлопоглъщаща плоча. През нощта отекват изстрели. Попитах какво е? Отговориха ми че стрелят в татарската махала.
Рисувам вътрешността на пъпеша: жълто, розово, сладко, лепнещо. Добре се рисува - всичко се смесва, разстила и издига в някакво възвишено време.
Албена е дивен широк плаж с многобройни чадъри, хотели, скъпи къщички заобиколени от магазини. Но пясъкът е чудесен - бял, златен, изпълва ме с радост безкраят му.
На връщане отново София, хубава, лятна и велика. София някога се е казвала Сердика, на тракийски - Среди, славяните я наричат Средец - наполовината път между Дубровник и Истамбул. Влизаме в храма Александър Невски. Стоим в средата, под полюлея и малко съм замаяна. Целият свят ми е в главата. Тук три дни са “горещниците”, три дни на големи светци, три летни връщания към светците, а има и три зимни, три студени светеца ”Вечните”. Нашите приятели ни водят навсякъде, смеят се, хубаво е!
Влизаме в криптата на руската православна църква. Там е пограбан Св.Серафим. Влизат хора. Записват си пожеланията и ги пускат в метална урна. След дълго колебание същото правя и аз.
София е голяма. По нея има боклуци, лутащи се кучета, широки булеварди и византийски фрески. Ядем, пием и се смеем. Разговаряме за пророчества, коли, разделното събиране на сметта. Жрица на български значи пророчица. На пазара пред “Александър Невски” си купих сребърни чашчици за ракия. Продавачът слагайки ги в ръцете ми, ми пожела здраве и нови срещи! От купола се разнася силен звън. По него с голям прът чука жена - звънарката се вижда отдалеч!
Пламен, сънът на Андрей и Дарина, ми обеща да ми запише на CD “Българските гласове”, които има. Той е млад - петнадесет годишен с усмивка на млад пес. Ще дойде в Хърватска! Децата носят света! Петър и Андрей като два ангела ни изпращат до края на града и дълго ни махат!
Горещ летен ден!
<<край>>
Превод: Любиша Бургич, Валентин Шалтев
/продължава от предишния брой 5'2007/
Не мога да повярвам! Група руски деца се забавляват на терасата. Учителката им свири на акордеон с вдигната глава и с оперен глас пее ”Катюша” и “Подмосковньие вечера”. Децата пеят и танцуват, водени от нейния силен сопран.
Господи, Боже мой, това е 1946! Това не е ретро, то просто не съществува!
Седя в кафенето.
Българите говорят на висок глас. Мъжете имат грапави – като резбовани тъмни лица, с очи като на византийска фреска. Отмятат глава, когато искат да кажат “да” и това ми вдъхва малко недоверие. Очите им се смеят и ме изпиват! От другата страна седят скандинавци с розова кожа, чисти нокти, къса коса и изпъкнали черепи. Нищо не говорят и не жестикулират - на почивка са. Между масите се фръцкат малолетни сервитьорки с оголени пъпове - някаква особена раса накичена с пиърсинги.
Вървя, изкачвам населените баири. Бягам от туризма. Къщите са обикновени. Трябва да измия от себе си образа на чужденец, чужденка. Това е трудно, това не е възможно! Правя път в себе си. Тук хората живеят щастливо, но трудно - винаги е прашно. Трябва да вървиш леко, с авторитет пред това прашлясало всекидневие. Обикалям обзета от добри вибрации, връщам се, сядам. Виждам отворено кафене, сковано от дъски и рогозки. От него се разнася стар рок. Обгърната от добрите вибрации се връщам и сядам. Пристига татуираният собственник, оставя ме с кафето, но след малко след малко идва и казва:
- Ела да видиш нещо!
Какво ли ще има? Оказва се че там лежи котка с три котета и тя се казва Тише. Казва че, я намерил една нощ, пиян на някакъв балкон. Тук е приятно. Паля цигара. Дишам прашното слънце и вятър. В провесените клони духа топъл вятър.
Кристоф Рансмайер - накрай света!
Твърди каменни баири, непометени улици. По бетона - почернели листа, пласмасови бутилки, които вятърът гони из ъглите заедно със сухата трева и листата. Улици със забравени къщи. Къщи със забравени дворове. Дворове с входове, през които никой не минава. Прозорци с вятър вместо завеси и дървета с корони от червени и жълти джанки.
Път на север към Калиакра! Нос, изрязан в морето. Към Каварна, Камен бряг, почти до румънската граница. От едната страна на пътя жито, слънчогледи, небе, безлюдни села, сиво безличие с тук там комбайн, коли и един ръждясал кораб на хоризонта. Край пътя минава човек с меч от слънце и връзка лук в ръката. От другата страна - тишина, море, мълчаливо и широко - разпростиращо се. Андрей ни разказва легенди за русалки с коси от коприна, за мотив на Св. Георги победил дивия змей намерен отдавна на стара каменна надгробна плоча.
Влизаме в село Тюленово!
Още едно място накрай света! Тук, в тъмните стени, са живели последните тюлени, избити от рибарите. Казват,че от време на време се вижда тюлен монах. Тук още няма туристи и павильони, продаващи пласмасови тюленчета. Още не са паркирали автобусите с чужди номера. Фотографирам стени, вълни и сухи треви полегнали от вятъра. Бетонна дига в миди и рибни остатъци. Камен бряг - голямо археологическо находище: праистория, траки, римляни. Плочите са изрязани като надгробни камъни.
Земетресение е свлякло половината от баира в морето. Светилище, стъпала, обърнати към източното слънце. Три плочи за жертвоприношения, за последните никой не си спомня.
Вървим като слепци. На изток - добруджанското плато, зад нас - черна трева и някъкъв тътнеж под краката, нещо като отминаващо щастие. Усещам голяма широта, която навсякъде се разлива. Андрей пее като пастир старата песен “Злато моме”
Песента е за момиче, което бяга от смъртта.
Нос Калиакра.
Колко хора са били точно тук на това море и тази земя. Днес пак я завладяваме като туристи в организирани походи по море и суша, разглеждайки твърдите скали като сувенири. Андрей ни разказва легендата за девойките, скочили от скалата, за да избегнат харема. И никоя не се е замислила в последният си час. Вързали си косите и скочили в бездната.
Варна - хубаво име за град!
Някакъв летен град, където всички улици водят към морето.
Кучета, котки - потънали в дрямка, мирно съжителствуващи по тревата из целия град. Има и дървета, които правят същото.
Седим на някакви улици, край някакъв малък дюкян, топло е, шарено, хубаво, безвременно, цветно.
Черно море, под пълна луна, е като безкрайна светлопоглъщаща плоча. През нощта отекват изстрели. Попитах какво е? Отговориха ми че стрелят в татарската махала.
Рисувам вътрешността на пъпеша: жълто, розово, сладко, лепнещо. Добре се рисува - всичко се смесва, разстила и издига в някакво възвишено време.
Албена е дивен широк плаж с многобройни чадъри, хотели, скъпи къщички заобиколени от магазини. Но пясъкът е чудесен - бял, златен, изпълва ме с радост безкраят му.
На връщане отново София, хубава, лятна и велика. София някога се е казвала Сердика, на тракийски - Среди, славяните я наричат Средец - наполовината път между Дубровник и Истамбул. Влизаме в храма Александър Невски. Стоим в средата, под полюлея и малко съм замаяна. Целият свят ми е в главата. Тук три дни са “горещниците”, три дни на големи светци, три летни връщания към светците, а има и три зимни, три студени светеца ”Вечните”. Нашите приятели ни водят навсякъде, смеят се, хубаво е!
Влизаме в криптата на руската православна църква. Там е пограбан Св.Серафим. Влизат хора. Записват си пожеланията и ги пускат в метална урна. След дълго колебание същото правя и аз.
София е голяма. По нея има боклуци, лутащи се кучета, широки булеварди и византийски фрески. Ядем, пием и се смеем. Разговаряме за пророчества, коли, разделното събиране на сметта. Жрица на български значи пророчица. На пазара пред “Александър Невски” си купих сребърни чашчици за ракия. Продавачът слагайки ги в ръцете ми, ми пожела здраве и нови срещи! От купола се разнася силен звън. По него с голям прът чука жена - звънарката се вижда отдалеч!
Пламен, сънът на Андрей и Дарина, ми обеща да ми запише на CD “Българските гласове”, които има. Той е млад - петнадесет годишен с усмивка на млад пес. Ще дойде в Хърватска! Децата носят света! Петър и Андрей като два ангела ни изпращат до края на града и дълго ни махат!
Горещ летен ден!
<<край>>
