Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: СМЪРТОНОСНО МЛАД"

СМЪРТОНОСНО МЛАД

Георги Милев е роден на 5 юни 1964 г. в София. Завършил е СУ “Св. Климент Охридски” специалност “Българска филология”. Работил е като електротехник, репортер, брокер, редактор и издател. Автор е на стихосбирката “Намразени пътища” (1993, изд. “Глория-Т”) и сборниците с разкази ”10 минути“ (2009, изд.”Арс“) и “Обикновени убийства” (2011, изд. “Пергамент Прес”). Женен, с две деца.



— Младши, сигурен ли си, че не сме ченгета в Швеция?
— Ха-ха, де тоя късмет, шефе! Моля да ме извините, исках да кажа – за съжаление, не.
— Добре, но как ще ми обясниш невъзможния факт, че вече трети ден няма убийство? И, моля ти се, само не ми казвай, че сме станали нормална държава.
— Ако позволите, шефе, и в Швеция стават убийства. Може да си нямат организирана престъпност, която се избива помежду си организирано, но и там живеят хора, със съответните страсти – любов, изневяра и прочее, ерго – ревност, омраза, което неминуемо, поне в някои случаи, води до разследване на убийство.
— Логичен си като професор по математика в края на задача с осем неизвестни. Въпросът, или по-скоро проблемът е, че вече трети ден съм принуден да гледам усърдната ти физиономия срещу мен. Слушай, защо не си преместиш бюрото на деветдесет градуса, на мястото на оня шкаф със стари досиета? Така поне ще гледам стената, което, уверявам те, е далеч по-забавно от гладко избръснатото ти като яйце лице.
— Ползвам „Gillette Triple Power“, забелязали сте. С трите си ножчета бръсне много по-добре от „bic“.
— Чакай, ти да не намекваш, че съм брадясал?!
— Не, шефе, обръснат сте до синьо, както се казва и... Добре, нека сменим темата. Ако позволите, тази сутрин, докато чаках да ни изстрелят нанякъде, исках да ви предложа да се заемем с едно от онези архивирани досиета в онзи шкаф, с който искахте да ме замените… не мен, а бюрото, което е невъзможно, заради компютърните кабели.
— Младши, ти не си идиот, нали? Искаш да кажеш, че в тези архивирани, хванали паяжина папки има случай, който може да се реши днес, след като не съм успял да го реша преди пет години? Със стари доказателства, с одъртели, гръмнати или забравили всичко свидетели? Аха, искаш да кажеш, че понеже тогава ти не ми беше помощник, аз сам, заради тъпотата си, не съм могъл да реша казуса с убийството? Ясно, сега разбирам колко високо цениш качествата ми. Отлично, Младши, отлично. Кога искаше да излезеш в отпуска? Август? Е, помисли за ноември, много по-спокойно е на морето, пък и има отстъпки!
— Съвсем нямах това предвид, г-н главен инспектор. Знаете, че ви смятам за гений, извинявам се за гръмката дума. Всъщност не само аз, всички са убедени, че е така.
— Добре, октомври. Нека е месец октомври.
— Всъщност, г-н главен инспектор, аз... без да ви докладвам, хвърлих око на един от случаите. Убийството на Плъха от 1999-а. Както се казва, от миналия век. Тогава бях абитуриент, много смешно, какво ще кажете?... Не е ли забавно?
— Забавно е. Ноември е по-добрият месец за отпуска. Още няма сняг в планината, не става за ски, а морската вода е достатъчно изстинала.
— Обичам да слушам как се шегувате, шефе.
— А да ти спра отпуската въобще? Хем ще спестиш пари, хем ще ти дам да изтръскаш целия архив, генийчето ми. Ще се покриеш със слава, ще можеш и интервю да дадеш за телевизията, ти го обичаш, и да кажеш дъртият глупак нещо не е довидял, тези и тези са били убийците – и на Плъха, и на Бобъра, и на Краставицата... Млади колега, кажи, нали ще бъде красиво?
— Не, шефе. Няма да бъде.
— Младши?
— Да, шефе.
— Нещо си видял в досието на Плъха, нали?
— Всъщност едва ли е нещо, което вие не сте видели тогава. Сега като се замисля, май наистина няма решение.
— Младши! Да ти приличам на балък? Казвай.
— Щом настоявате... Момент, шефе, звънят по първия телефон. Младши инспектор... слуша. Да. Къде? Тръгваме, г-н комисар... Да, веднага!... Шефе, не живеем в Швеция. Имаме убийство. На ъгъла на „Нарцис“ и „Изтравниче“. Това е в… момент да погледна в интернет...
— В Драгалевци, Младши, в Драгалевци. Как ли го знам без интернет? Добре, тръгваме. И да не си забравиш идеята за Плъха, дигитална мишка такава.


* * *

Да-а-а, Плъха. Точно преди десет години. Десет, не са никак малко. Но го помня много добре, та нали това е един от трите ми провала. Плъха беше задник от класа (моля да ме извините), един от хората, които подхванаха рекета в мирната ни демократизираща се държава, беше возил много хора в багажника на мерцедеса си, за да ги убеди да си плащат.
... И си го заслужаваше. Подозираха го в две убийства на непокорни „клиенти“, които бяха отказали „охранителните“ му услуги – и двете ги разкрих, но пост –фактум, вече беше труп и не можахме да го осъдим, не е прието. Така и не разбрах кой го беше очистил, въпреки че работих по три версии и в някои моменти надушвах, че съм много близо. Но се спънах като кон във въженце, опънато от мафиоти, заложили на втория жребец. За да не остроумнича, ще кажа само, че това беше най-тежкият ми провал в цялата практика, изчервявам се до ден днешен, като си спомня. Тогавашният ми шеф, Генерала, който ме подкрепяше при издигането в службата – вече щастлив пенсионер – нищо не каза, когато му докладвах, че съм се издънил. Дори не ме погледна, а въздъхна и зарея очи през прозореца, както ми се стори, от неудобство.

— Младши, карай по-бавно, защото до пенсия не ми остава много-много. Или искаш да си отмъстиш за отпуската?
— Добре, шефе. Ама аз не карам бързо, ето – сто и тридесет, вижте километража. И сме пуснали лампата, нали чувате.
— Чувам сирената, но това е центърът на града, а не Монца.
— Така по-добре ли е?
— Намали още. Така. Хм, искаш ли да ти разкажа нещо извън онова, което си прочел в досието?
— А, вие за Плъха ли? Аз предполагах, че си мислите за новото убийство.
— Няма какво да му мисля на новото. Знам кой е убитият, подозирам поне двама за извършители, като за единия съм сигурен – какво повече?
— Шефе, ама аз дори не ви казах коя е жертвата.
— Забелязах, че пропусна. Само че на ъгъла на „Нарцис“ и „Изтравниче“ няма много къщи на мафиоти. Шомпъла, нали?
— Същият! Шефе, ама вие всичко знаете, а?
— Не бе, Младши, невъзможно е да знам всичко, просто съм любознателен. Отрепките не са повече от стотина, защо да не ги знам къде живеят?
— Трябва да се поуча от вашия опит, шефе. Това наистина е професионално.
— Добре, излизаш през септември. Ако имаш късмет и времето е хубаво, можеш и да се топнеш в морето.
— И какво казвате за Плъха? Това, което разбрах е, че е бил рекетьор и доста хора са могли да му светят маслото. Пардон, да имат основание да го убият.
— Всъщност ги сведох до трима. Внимавай с буса, кретен такъв, внима... Младши, ти си кретен.
— Имаше поне десет сантиметра, напълно достатъчно.
— ... имаше и замесена мацка.
— Както обикновено.
— Не се прави на умен. Та тази мацка...


* * *

Докато гледам трупа на Шомпъла, кой знае защо си мисля за Плъха. И той живееше в такава къща, и той беше застрелян по подобен начин – с два куршума в главата от упор – очевидно от човек, който го е познавал. И Плъха имаше цяла гвардия с лична охрана, въоръжена до зъби – но за какво ли им е тази охрана, след като краят е предизвестен? Самонадеяност, граничеща с лудост. Но това са млади хора. А както казва моят приятел Поета – когато си млад, се мислиш за безсмъртен. И тук е прав, както много често, невинаги, но често. Опасно е да си млад, дори смъртоносно.
Кимвам на Младшия да продължи огледа с експертите от съдебна медицина и на свой ред тръгвам да огледам къщата. Трупът се намира в огромен като закрито баскетболно игрище хол, постлан с полиран гранит. По две симетрични стълби се качвам на втория етаж, емпоре. То пък е покрито с някакъв полускъпоценен камък, май ахат. Можел е и със скъпоценен, защо не го е направил? От емпорето се влиза в още една, две, три, четири, пет, шест, седем спални. За какво са му? Плъха беше по-скромен, имаше само пет, сега, изглежда, „бизнесът“ се е разраснал. Или просто са станали по-нагли, по-показни. Как няма да е така, като и покровителите им по върховете станаха безскрупулни?
Моят бивш шеф, Генерала, често ми казваше – капитане (тогава длъжността ми беше такава), ние сме с вързани ръце, щом отрепките ги лансират тези над нас. И ме гледаше в очите, без да мигне, предполагам, за да го запомня добре. Официалният бизнес на Шомпъла е призводство на яйца – има някаква фермичка за парлама някъде в Североизточна България – но никой не го е питал как с яйца можеш да вдигнеш такъв палат. Ако са златни – да, само че тези са с жълтък, най-много да се излюпят пиленца. Златни са фактурите, които получава, за да изпира парите си от наркотици. И положително е на загуба, няма смисъл да гледаме
документите на фирмата му. Плъха от своя страна си имаше официален застрахователен бизнес и не се преструваше на кокошкар, а на застраховател. Застрашаваше хората, заплашваше ги и те му плащаха. Сега и двамата са мъртви. А моят шеф, Генерала, който познаваше и млечните, и кътните зъби на отрепките, както и на техните покровители, го пенсионираха, за да не им пречи. Е, останах аз. И Младшия, който назначиха след това, и още неколцина други. Шепа луди, доброволно превърнали се на маймуни, за да си вършат работата, преди да ги уволнят.
В дъното на емпорето има още едно широко стълбище, което води към покрива. Качвам се по него. Както предполагах, покривът е плосък и представлява тераса, на която можеш да играеш голф или поне да се умориш, докато стигнеш до края и решиш дапогледаш към София. Градът е долу, в краката ти, постигнал си всичко. В единия край на терасата се гушат барбекю и гигантска беседка, потънали в зеленина, класика сред парвенютата.
— Извинете – чувам тих женски глас зад себе си, обръщам се, крайно време беше.
Тези типове никога не са сами, Плъха имаше същата мацка, със също толкова дълги крака, само че руса; след като гаджето ѝ се спомина, тя се запиля из някакви тихоокеански острови да си харчи бонусите. Тази е брюнетка и изобщо е по-красива, може би въпрос на вкус или, хм, възраст. Кхм...
— Здравейте. Моля да приемете моите съболезнования за смъртта на вашия… приятел.
— Благодаря, инспектор... (казва фамилията ми). Искали сте да говорите с мен. Седнете, моля.
Изчаквам първо тя да се настани в дълбокото кресло, което би трябвало да е част от „пейката“ на тази „беседка“, и сядам на свой ред. Точно срещу мен е и за миг късата ѝ пола ме разсейва, но само за миг, аз съм професионалист: предпочитам да отклоня поглед към масивния ключодържател-отварачка, който лежи ненужно върху кръглата масичка от тиково дърво.
— Моля да ме извините, ако съм неделикатен… маниерът ми е малко директен, предполагам покрай работата си съм се сдобил с някои деформации.
— Изобщо не се притеснявайте, предпочитам да е така. Прекалено съм шокирана, за да мога да изтърпя преструвки.
— Благодаря предварително. Вие открихте трупа на Шомпъла, пардон, Кирил Маринов, нали? Преди около час?
— Да.
— Къде беше охраната по това време? Имам предвид личните бодигардове.
— Тук. На терасата. – Защо?
— Кирил не обичаше да се мотаят около него, когато прави бизнес. Пък и изобщо. Не обичаше. Как звучи само. – Момичето просто констатираше, каза го без никакви сантименти.
— Какви бяха отношенията ви със Кирил Маринов?
— От около година само делови. Въртях бизнеса със салона за красота, в който той има… имаше съдружие.
— „Маунтийн Роуз“, ако не се лъжа.
— Да. Вие сте много добре информиран.
— Просто съм любознателен. Един въпрос, който може да ви изглежда нелеп, но не мога да не задам – мъртвият имаше ли врагове?
Тук момичето би могло да се усмихне и лястовиците на грима ѝ биха трепнали с крилца, но не го прави.
Вместо това ме поглежда, не мен, а една надвесена между нас вейка на екзотичен храст – съсредоточено с дълбоките си, големи, черни маслинообразни очи и без да мигне, продължава.
— Не ми е известно. Предполагам. Той беше заможен бизнесмен и не може да не е засегнал нечии интереси. Тук, в тази страна, това често води до смърт. Просто в един момент ставаш прекалено голям и силен и някой друг, по-дребен, но напорист, решава, че му пречиш. Ето го резултатът.
Ха-ха, на мен ли обяснява?
— Точно го казахте. Не можеше да бъде казано по-добре. Е, благодаря ви. Ако сте ми необходима, ще ви се обадя. Моля в близките два дни да бъдете в София. А, и още нещо. Ако имате бодигард, а нямам причина да се съмнявам, че е така, помолете го да се превърне във ваша сянка. И изобщо, най-добре не излизайте на улицата. Докато не ви се обадя – аз или моят колега М.
— В опасност ли съм?
— Така мисля. Но нямам конкретни доказателства, тъй че не мога да ви осигуря полицейска охрана.


* * *

Вече слизаме към града, без включени лампи, сирени и прочее тупурдии, аз мисля, а Младшия се подсмихва под перфектно обръснатия си мустак. Градът се приближава бързо и неусетно се сливаме, ставаме част от простолюдието.
— Тази мацка, Младши, тази мацка! Тази мацка не е никаква мацка. Тя е котка!
— Красива е, шефе.
— Така е. Въпреки че беше притисната в ъгъла, пак драскаше и хапеше. Ама те това и правят, проклетите котки! Браво!
— Интересно, шефе. Какво си говорихте, ако позволите да попитам.
— Разбира се, че ще питаш, как иначе ще ме заместиш един ден?!
— Слушам ви, шефе!
— Всъщност тя ми каза някои неща. Не посмя всичко, защото не можеше да е сигурна дали не работя за тях, но ми каза достатъчно. А е под прицел. Никак не ѝ липсва кураж. Защо се хилиш така идиотски?
— Не, в никакъв случай, шефе. Но определено сте впечатлен.
— Как не, как не. Младши, ако теб те държат на мушката, ще се качиш ли на открита тераса и ще говориш ли с некорумпиран полицейски инспектор като мен, при положение, че най-малкото, което може би има наоколо, са, ако не снайперисти, то поне очи на убийците на бизнеспартньора ти? И окото ти няма да трепне, дори няма да примигнеш? Едва ли, доколкото те познавам.
— Предполагам, че сте прав, г-н главен инспектор.
— Не се обиждай, Младши, знам че си куражлия. Но не си красива мацка, тук ще се съгласиш с мен, която освен продажен бодигард, няма нищо друго. Дори патлак.
— Благодаря, шефе. Като казахте продажен бодигард…
— Разпита ли ги?
— Да. И… такова, много удобно са били на терасата по време на убийството.
— Интересно, Младши. Навремето, когато пушнаха Плъха, случаят беше ако не същият, то поне подобен.
— Да, шефе. Личният му телохранител е бил до тоалетната. Диария, извинявам се, исках да кажа стомашни проблеми.
— Аха, значи си чел внимателно онова замразено дело. Има и други аналогии.
— Мацка, както се изразявате?
— Аха. Младши, запомни, винаги има мадама. Вярно, онази беше и надявам се, продължава да е блондинка. И тя като тази не беше никак, ама никак тъпа. Не вярвай на глупостите, които говорят за блондинките. Да не говорим за брюнетките! Но май се отклонявам. Да ти кажа ли какво ми каза тази преди малко?
— Изпълнен съм с интерес, шефе.
Гърлото ми внезапно пресъхва, удрям се по челото, толкова силно, че Младшия ме поглежда стреснато.
— Шефе, как сте?
— Зле, Младши. Току-що разреших и двата случая. Мамка му, аз наистина съм един дърт глупак. Мамка му!!!
— Не сте, г-н главен… шефе. Не сте прав.


* * *

Някога Плъха си падаше по красиви жени, мерцедеси, крадени от албанци в Италия, и кокаин. Пречистен, първо качество. Пари не му липсваха, беше събрал предостатъчно от рекета си. Но по някое време тогавашното ръководство на държавата реши да прекрати явния рекет, не знам защо, предполагам, че е било под външен натиск – и Плъха се захвана с наркотици. Като „амбициозен млад човек“, сръчно развъртя патлака и авторитета си на жесток тип, на който не му мигва окото, и бързо намери място сред бандюгите, даже, бих казал, водещо. За целта беше попритиснал двама от досегашните босове, а третия направо очисти, но с ръцете на друг изверг, изнасилвач, който после изчезна някъде.
И започна да си добрува, да си кара мерцедесите (имаше три!), да си гони мадамите и да си шмърка кокаин на воля. За да има лице пред данъчните, които, между другото, изобщо не го закачаха, си измисли бизнес – оказионна къща, която хариза на най-близката си мадама, въпросната блондинка. Блондинката също се развихри, отвори десет офиса и докато обираше парите на нещастниците... въпросният гризач почина от насилствена смърт. Както казах, заподозрените бяха най-малко двама, третият, вече уточних, беше мъртъв – и аз тръгнах да душа. Ударих на камък, бяха не само с желязно алиби, а и много изплашени от Плъха, който ги беше наврял в миши дупки... Като капак, някой високопоставен наш, собствен плъх в полицията покри оръжието, с което го бяха гръмнали. Не се връзваше. До днес, мамка му!
Що се отнася до днешния покойник, Шомпъла, както издава името му, открай време си е падал по различни пушкала. Преди да навлезе в престъпния бизнес, е бил някакъв шампион по спортна стрелба, а после, съвсем за кратко, на служба в полицията. Срам-несрам, някои от тези, с които сега се боря, са бивши наши кадри. Не се чувствам виновен, не. Да се чувства виновна държавата заради ниските заплати и изобщо обществото, или, както казва моят приятел Поета, заради, как беше, дефицита на ценности. Но е факт. И Шомпъла, както Плъха, навлезе ударно в тези среди. Искаше всичко или нищо. Той гърмя, по него гърмяха, като в уестърн с Клинт Истууд, и накрая надделя. Младостта винаги побеждава, в нея, както се казваше, е бъдещето. Огради се с верни, професионално подготвени наши кадри, които зарязаха честната кариера на пазители на реда, и се окопа в Драгалевци, където изглеждаше недосегаем. До днес.
И той можеше да бъде убит от много хора, но пак всичко се свежда до двама-трима. Дори допреди малко бях сигурен за единия, едно дребничко голобрадо момче на годините на Младшия, с желязна воля и дълго криминално досие, който известно време му беше авер. Спомняте ли си разговора с брюнетката на терасата – „по-дребен, но напорист“. Е, за него ставаше въпрос, мацката ми го каза в прав текст, без да ѝ мигне окото.
И още нещо, което е много важно, ако не най-важното. Казвал съм го и друг път. Сигурно ще ме помислите за изперкал чичка пред пенсия, който си пада по конспирации, но този тип разбойници – като Плъха и Шомпъла – въпреки собствения си принос в кариерата, обикновено си имат гръб. Широк, мощен, който седи в сянка. А зад този гръб, вече съвсем високо, на Олимп, Сочи или Аруба, стои още по-високопоставен тип, когото аз наричам Големия шахматист. Не го знам кой е, нито колко са. Може и да са президентите на Великите сили или кой знае. Големия шахматист нарежда на високопоставения тук, в страната, да побутне напиращия младок и започва тупурдията. Ако успее – успее, той става нашият човек. Не знам защо го правят – някога Сталин правеше чистки, за да ги е страх и да знаят кой командва. В дадения случай обаче едва ли е заради това, най-вероятната причина е оливането, самозабравянето. В един момент решават, че могат да не си плащат нагоре по стълбицата и това е началото на края. Но тези отгоре винаги избират – всъщност те са се самоизбрали предварително – млади, напористи и “безсмъртни“.
Моята работа? Да хвана изпълнителите и при късмет и възможност поръчителите на първо ниво. Знам, изглежда безсмислено, но всъщност не е. Ако ги няма изпълнителите, кой ще извършва поръчките? Ако го няма Посредника, кой ще е трансмисията? Пък и аз съм само един инспектор, по дяволите. Така ми каза тогава и Генерала – иначе железен, властен, а в някои случаи дори жесток мъж – в неговия кабинет: „Не се притеснявай, ти си само един капитан“. Запомних го.
Много уважавам моя бивш шеф, не само за това, че ме вкара в занаята, а защото ми показа какво е да си истинско ченге. И както казах, е щастлив пенсионер, какъвто аз един ден ще съм, ако Младшия продължава в същия дух и ме отмени. Дано да е по-скоро.


* * *

— Младши, как си?
— Благодаря, чувствам се отлично, шефе. Обичам да ви виждам доволен от себе си.
— Престани да се подмазваш, отвратителна черта е.
— Кого да арестуваме?
— Интересен въпрос. Хм, очаквах ти да ми кажеш. Освен ако, разбира се, случайно не знаеш.
— Опасявам се, че може би е така, шефе.
— Ама ще ме убиеш, Младши, с тези твои думички: „опасявам се“, „може би“, „бих предпочел“ и т.н. Я го карай по-така, все пак си полицай в отдел „Убийства“. Добре де, „Тежки престъпления срещу личността“.
— Разбрано, г-н главен инспектор.
— Айде сега, пак се обиди. Добре, на всеки се случва да не знае кой е извършителят. Дори и на теб, а ти си умно момче.
— Прав сте, шефе.
— Мисля да започнем с брюнетката. Какво ще кажеш.
— Както наредите. Мислех си го.
— Защо не го каза тогава?
— Не бях сигурен.
— Разбирам. А сега вече си. Интересно ли ти е да чуеш за какво става въпрос? Добре. И Плъха, и Шомпъла са били очистени от „бизнес-мацките“. Забележи, собственоръчно. Ти не можеш да познаваш блондинката, но ти казвам, че по нищо не отстъпваше на днешната мадама, ако че не беше брюнетка. Окото не ѝ трепваше. А днешната я видя. И как само ми разигра номера с намека за дребния, напорист тип! Вейката, така му казват в техните среди – един изсушен дребосък, безмозъчен садист, последно е лежал за побой с бухалка.
— Хм...
— Какво –„хм“!... Младши?
— Да, шефе.
— Казвай.
— Не, просто имах едни подозрения, които… не знам как да ви го кажа.
— Не бъди толкова деликатен, аз съм старо куче. Гърмян заек. Или каквото си избереш.
— Г-н главен инспектор, според мен дамите, и двете, не са преките извършители. Знаели са, но не те са дръпнали спусъка. Те, извинявам се, са били хора на Посредника. На реалния поръчител. Един вид ъ-ъ-ъ-ъ, агенти.
— Младши, а си мислех, че аз съм изперкал на тема конспирации. Да не съм те заразил?
— Не, г-н главен инспектор.
— Давай нататък.
— Плъха преди десет години е имал приятелка, блондинката, за която разказахте. Красива, млада и напук на клишето, умна.
— Определено си прав за последното.
— Тя е била агент на много високопоставен човек, някой с власт и позиция, някой, който е дърпал, така да се каже, конците на организираната престъпност тук по онова време. Някой, който е бил и трансмисия, както обичате да казвате, между тукашните бандити и някой още по-голям, навярно в чужбина. Да речем в Русия. Или Сицилия. И така, в един прекрасен ден, блондинката е получила нареждане да замае главата на един млад, но крайно безогледен дребен, засега, бандит. Боравел е блестящо с оръжие, веднъж-два пъти е бил използван за мокри поръчки със снайпер. В подземния свят е бил известен с името Шомпъла.
Винаги съм казвал, че Младшия, моят помощник, ще стигне далеч. Много по-далеч от мен, а аз твърдя за себе си, че съм гениален. Има невероятната способност да синтезира, не познавам друг като него. Но има и друго преимущество, млад е и не пие, като мен, аз така си отпускам нервите от години и това дава своето отражение. Както и да е. Кимвам, тъй като ме е погледнал крадешком, да продължи.
— Блондинката бързо постигнала целта си, като буквално успяла да го подлуди. Освен това, най-вероятно му намекнала, че зад него стои високопоставен човек, който е заложил на него. Той трябвало да направи само едно – да отстрани Плъха. И го направил. След това блондинката се оттеглила на заслужена почивка из островите, а Шомпъла продължил нагоре. След като преболедувал раздялата с русата мацка, се запознал със сегашната звезда, брюнетката. Било голяма любов, ако тези типове могат да изпитват такива чувства. Извинете, отклонявам се. Всъщност обаче брюнетката никак не била случайна, тя също била шпионин на същия човек, Посредника, Резидента или както щете го наречете. И тя била активирана, сега трябвало да главозамае Вейката. Как сте, г-н главен инспектор? Лицето ви е с цвят на домат.
— Прединфарктно, но няма да е днес. Продължавай.
— Сигурен ли сте? Вейката постепенно станал заплаха за спокойния бизнес на Шомпъла и вчера той го извикал, да си поговорят. Да го сплаши, да му скръцне със зъби, да му покаже кой командва. Или да го купи. Но се надценил. Вейката се оказал много бърз, много находчив, много по-печен. Младостта е бързина. Пардон, шефе, нищо не намеквам. След като бодигардовете го преджобили за оръжие и се качили на покрива, той извадил „ключодържател-отварачка за бира“ и го застрелял с нея. Тънка изработка, има и такива неща вече, макар да са скъпи и да не ги произвеждат масово. Допускам, без да съм сигурен, че му го е дала брюнетката, която пък го е получила от... нека го наречем Резидента. Как си го представям въпросния Резидент? Ами като някой пенсиониран чичко, пардон, шефе, искам да кажа възрастен човек, бивш служител в полицията с голямо звание, да речем генерал от резерва, който си добрува някъде на сянка...
Гледам през прозореца и картината се размазва. Отдавна не съм бил толкова тъжен. Не за себе си тъгувам обаче, нито се самосъжалявам, а за шибания живот. За шибания, отвратителен живот, в който няма морал и морални авторитети. И той ли? Генерала? Просто няма кой да е друг, няма! Та само той тогава имаше достъп до доказателствата. И лично той ми нареди да не ровя повече в този случай. Защо?! Нима нямаше власт и авторитет? Всичките ли са такива, жадни за още и още власт и пари, които усилват властта? Дори когато са вече с единия крак в гроба?! Ако не беше Младшия, щях да се разплача, предполагам, че ще го направя довечера, след третото уиски.
— Това е моята версия, шефе. Прекалено нагласена изглежда, за да е вярна. Пък има и недостатъци – изградена е върху хипотезата за съществуването на някакъв мистичен Резидент. Кукловод, който е толкова печен, че се разпорежда с човешкия живот като демиург. Пардон, искам да кажа, като висше божество.
— Знам какво е демиург, Младши. „Отварачката за бира“ е в теб, нали? Иззе ли я според процедурата, за да бъде годно доказателство?
— Всичко е както си трябва.
— Би ли бил така добър да ни закараш до аерогарата? Тя вероятно чака полета за Ню Йорк, Москва или Хонолулу.
— Вече се престроих, шефе.
— Много добре, Младши, много добре.


* * *

Чернокосата, черноока мацка вече е арестувана, разпознахме я лесно, въпреки дегизировката с диоптрични очила, сега остава да свърша най-черната работа. Докато гледам как един „Ту-154“ за Москва се отлепя от пистата без нея, се обръщам към Младшия:
— Свободен си, Младши. Добра работа. Отиди да я разпиташ, аз имам да свърша още едно-друго.
— Разбрано, шефе. Ако имате нужда от помощ, аз...
— Свободен си.
Той се мята в колата, пуска буркана със сирената и отпрашва, а аз се отправям към терминала за вътрешни полети. Купувам си билет и след четиридесет и пет минути съм във Варна. Вземам такси, сега не е моментът да пестя. Пътят е красив дори при залез, морето проблясва като пълна мастилница, през която гледаш към слънцето, после следва отклонението, пътят започва да се вие нагоре, към платото, половин час още, и ето ме пред къщата на Генерала.
Плащам на шофьора, оставям му бакшиш и му казвам да ме изчака половин час. Слизам и се отправям към скромната метална, боядисана в зелено порта. Генерала ме очаква, бях му звъннал още от самолета, преди да излетя. Посреща ме усмихнат, радушно, – предполагам, не, сигурен съм, че наистина ми се радва – при все че знае защо идвам. И е слаб, слаб, Господи, ракът е победил, вече сигурно е трета степен. Въпреки това бялата му, лъвска грива блести достолепно, за миг се чувствам отново капитан. Отключва портата, хвърля небрежен поглед към таксито и като ме прегръща през рамо, ме отвежда към къщата. Скромна, не повече от шестдесет квадрата, не повече, по дяволите.
След половин час излизам, вече сам, и се отправям към таксито. Преди да се кача, се обръщам към къщата, към оградения красив, потънал в цветя двор с невероятен изглед към почерняващото море, което оттук, от тристаметровото плато, наистина е безкрайно. Струва ми се, че чувам приглушен изстрел, тих, безнадежден, като въздишка. И внезапно, от някакъв неочакван порив, отдавам чест – на голата си глава, отчетливо, нелепо, истерично сякаш. После се качвам.
Карайте към аерогарата – казвам с глас, който не е моят.

Георги Милев

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево