Анелия Велева е родена през 1956 г. в гр. Силистра. Завършва българска филология в Шумен и след това работи като учителка. От 1991 г. живее в Брест, Франция. Издател и редактор на сп. „Littеrales“. Автор е на стихосбирките „Bribes“ (1999), „Rеcifs“ (2001), „Embruns“ (2006). Превела е на български романа „Против Каталина“ от Амели Нотомб (2004), а на френски стихосбирката „Отдалечаване“ на Калина Ковачева (2008). Издала е билингва стихосбирките „Люспици“ (2004), „Малка любовна книга“ (2004) и „Осъществяване“ (2012).
В момента превежда на френски книга на Кева Апостолова. Стиховете в списанието са от нов неин ръкопис: „Добър ден, г-н Чоран“.



ПУХ И ПРАХ, ПРАХ И ПЕПЕЛ

Моят бял любим
се поръси на прах
върху крилата ми.
Затворих очи
и вместо полет
потънах в прахта.
Перата на крилата
полетяха нанякъде.

Пух и прах
навсякъде.


* * *

Аз съм просто една жена,
която върви по пътя на думите
с тебе.

* * *

В очите ми – прах.
Пух – ръцете ти.

Оставям им се.

* * *

Бих искала да изплета
от прахта на любовта ни
кошница.
В нея ще сложа
всички думи, които имаш за мен,
всички мои думи за теб.
Ще я сложа на рамо и ще тръгна
по пътеките на Свети Жак от Компостела.
Под Млечния път ще мина
по галактиката на началата ни.

За да ни срещна.


* * *

Моля думите да дойдат.
И те идват.
На български.
Слава богу,
защото обичам
на френски.

Дори езиците
ме прикриват
в тази нелегална любов.


* * *

Не помня
откога ръката ми не е писала
„Любими мой, моя любов!“

Обичам
литературата на любовта.


* * *
Бях тръгнала по пътя си
примирена и стихнала
с изметен пред вратата ми праг
с поглед отправен напред
към Чистия правия път
по който вървим
устремени и целенасочени
вглъбени концентрирани
съсредоточени.

Дори не се обръщах. Просто вървях.

Изведнъж го видях.
Небесният просяк на любовта.
Стоеше в крайпътието.
Гледаше само мен.
Стана ми ясно, че ме е фиксирал
от десетилетие.
Очите му пухени заплакаха
при срещата му с моите.
И се спрях поразена.
В торбата му пълна с думи
имаше място за още думи.
Моите.

Чакаше ме
не за да продължим заедно,
а за да се върнем заедно
от пътя.


* * *

Далеч един от друг.
Следователно
намираме време да си говорим.
И го правим, и го правим.

Неуморяват се
думите ни.


* * *

Пия
от извора млечен на словата ти
и уталожвам глада
на новородената в мене жена.
Като щастливо кърмаче което
не очаква нищо друго
освен да расте.


* * *

Париж бил
столицата на разврата?

Може би.
За невежите на душата.

Париж
е столицата на сърцето ми.


* * *

„Обичам твоя красив
български език,
славянко моя,
сроднице
на Лу Анреа Саломе.“

Благодарна съм.
Обичат ме за нещо,
което не ми принадлежи.


* * *

Втори ден.
Безкраен ден. И безначален.
Ни буква от теб
нито знак.

Мълчание по-тежко
от налягането земно.
Сякаш съм на дъното на океана
без водолазен костюм.
P = mg
Денят губи
физическото си измерение.

Нито пух
нито прах
нито пепел.

Кварк някакъв самотен
блуждае в небитието.


* * *

Внезапно
телефонът срязва
екрана на две:
„Прощавай, мила.
Не съм добре.
Сърцето нещо...“


* * *

Бяла птица.
Гнездо от пух.
В него – сърце.

Твоето.

* * *

Нашата книга
е нашия дом.


Зима.
Ни съчка от дума за огън.
Прах и пепел
във взривеното огнище
на душите ни.


* * *

Екранът на живота ми е празен.


* * *

Без крила
се лутам в дома си
фалшивия.

Какво ти е?
се тревожи мъжът ми.
Устата ми
не учленява нито звук.

Той отваря пианото.
Ръцете на мъжа ми
свирят Брамс.

По лицето ми рукват
всички води на земния глобус
от създаването му досега.

Птицата с присадено сърце
кацва на лявото ми рамо
и пие от очите ми
до насита.

ЕПИЛОГ

Седя край пътя и гледам –
тълпа от мъже и жени
крачат по пътя
по Чистия правия път
без прашинка по него.

Напредват
целенасочени устремени
концентрирани и задълбочени.
Не се обръщат. Вървят ли вървят.

Сърцето ми пухено плаче
за поклонническата им съдба.
Протягам ръка и прося
един единствен поглед
за любовта.

Стоя така с десетилетия.
Това пък е моята съдба.

И ето, един мъж ме видя.
Спря поразен.
Приглаждам дрипите на полите си
и хващам ръката му:
— Мили, ела назад с мен!