ОПИТОМЯВАНЕ НА СТИХИИТЕ
Димитър Атанасов
„Петата стихия” на Румяна Николова е много особена книга. За тези от читателите, които са далече от окултното познание, се изисква известно усилие и допълнително ровене в езотериката, за да вникнат в нея. Т.е., изисква се ако не посветеност, то поне известна осведоменост. Почти всички творби имат някакъв скрит смисъл, предполагащ връзка с нематериалната реалност. Сякаш авторката ги е писала преди всичко за себе си и не е смятала да ги споделя с публика. Но от това не бива да се правят прибързани изводи, че стихосбирката е предназначена за ограничен кръг читатели. Тя несъмнено има своите достойнства, от които най-ценното е, че провокира четящия да разгадава кодирана информация и да търси скрити послания.
Енигматичността е заложена още в заглавието. Неговото тълкувание има различни значения. За едни „петата стихия” е „петият елемент” в алхимията, за други това е „петата същност”, за трети – „квинтесенцията” или най-горният слой на въздуха, наричан още „ефир” в античната и средновековна митология и философия. Ефирът е най-тънкият слой на въздуха, който дишат боговете. Петата стихия е противопоставена на останалите четири – вода, земя, огън и въздух. Емпедокъл е създателят на учението за четирите стихийни елемента, а Аристотел добавя към тях петия – ефира. Четирите стихии съставят подлунния свят, могат да се преобразуват една в друга. Те са в постоянно движение. Небесните тела, които се намират в Космоса на нивото на Луната и над нея (в надлунния свят), се състоят от ефир, който е вечен и не се превръща в други стихии.
„Петата стихия” всъщност е метафора, това е пространството, в което се раждат идеите, мислите, даващи началото на света, в който живеем. В ефира се ражда поезията, вдъхновението идва оттам. А може би и любовта като алхимия на чувствата.
В тази посока на разсъждения отвежда и стихотворението с едноименното заглавие на книгата. Още с цитата на Хайне, използван за мото на творбата, става ясна връзката със съдържанието: авторката призовава не кой да е поет, а влюбения, чиито видения и образи идват от надлунния свят, сред рояка на звездите, съдбите на душите и лунния прах. Там се съхранява цялото познание за Вселената, за човека, там е паметта на човечеството, там са адът и раят. Поетът е богоравен, на него му е дадено да възкресява, да опрощава грехове, нужна му е само малко лудост и лунно вдъхновение, за да стане владетел на стихиите, да ги направи подвластни, да ги подчини. Което навежда на мисълта, че самият той е „петата стихия”, т.е. неговата поезия е „петият елемент” – алхимията на духа, който не се смесва с другите елементи. Творбата е възхвала за доминацията на духовното над материалното.
За тези, които са напред в езотеричното познание, няма да остане в тайна философската нишка, която държи композицията и присъства повече или по-малко осезаемо и в трите условни цикъла – „Саможертва”, „Петата стихия” и „Прераждане”. Става дума за обзетостта на авторката и нейната склонност да възприема и проанализира действителността от позицията на шаманизма. Това философско течение има стремежа да обедини и обясни видимото и невидимото в различните светове чрез специфични вярвания и практики, посредством които се постига връзка с духовния свят. Шаманът е жрец, предсказател, разказвач на митове, мъдрец и лечител. Характерно за шаманизма е съществуването на духове и общуването с тях. Жрецът осъществява посредничество между материалния и духовния свят чрез медитация и изпадане в транс. Само избрани и посветени хора (шамани, магьосници, друиди) могат да влизат във връзка с невидимите сили и духове, които населяват видимия свят и влияят върху живота на човека.
Духове водачи в тази връзка често са животни, които се наричат вестители. При Николова в ролята на вестители се явяват конят, кошутата, птицата (колибри, жар-птица), кентавърът, пеперудата, светулката, рибата и др. Лирическата героиня получава видения, докато търси своя път. Много от образите на Николова също са заредени с магически значения. Такива са водата и водопадът като източници на енергия, изворът и изворната вода, димът, който изтънява преградата между световете, луната с нейната сила, дърветата, звездите, вятърът… Един от най-често срещаните образи е пътят, в който пък е закодирана друга брънка от източната философия – даоизмът. В стихотворението „Почувстваш ли се беден” си дават среща и двете схващания за света:
Почувстваш ли се беден и когато
най-щедър е към тебе приливът
по изгрев,
почувстваш ли се сляп, когато
светулка ти намига и чертае
просека,
ти не търси утъпкания път към извора,
самия в път се превърни.
Във път и извор.
Може да си беден и нищ, но щом се стремиш към духовните измерения на живота, си богат. Търсенето на пътя само по себе си е извисяване на духовното. А пътят към извора е преосмислянето на действителността, стремежът към началото, към обяснението на нещата, произходът и на материята, и на духа. И в този процес Николова не само поставя въпроси, а и се докосва до отговори. За да стигне лирическият герой до същността на нещата, до смисъла, за да получи отговорите, самият той трябва да се превърне в път и в извор, т.е. в смисъл и начало. Само така ще постигне хармонията между хаоса и реда, между плюса и минуса, земята и небето, т.е. между човека и космоса.
Творбата „Саможертва” е съградена от мистични картини. Образите са постигнати с лекота. Конят с кроткото си цвилене и опалени от препускането копита маркира своя път като звук и следи от знаци. Така ездачът и конят се стопяват във времето на здрача и отиват на небето, за да се превърнат в съзвездие, в наблюдатели, в небесен знак. Сливането на коня с ездача и превръщането им в едно – получовек, полукон, а може би полубог – е философски символ. Не случайно Николова ги натоварва с послание – да правим добро, да живеем за другите, тогава животът придобива истинския смисъл и саможертвата си заслужава. Още нещо – чрез саможертвата човек се извисява в стремежа си да се докосне до Бог. Кентавърът е символ на прогреса на цивилизацията, на развитието на човечеството. Символ на мъдростта и безсмъртието – философски понятия, с които Николова обича да борави.
Мъдростта присъства и в „… книгата – разлистен лист”. Любовта към книгата всъщност е любов към познанието, с което се съизмерва вечността. Авторката иска да ни каже, че към познанието се върви с любов и нежно постоянство. С което отново стигаме до пътя.
… книгата – разлистен лист,
разцъфнал цвят. С очи я галя.
И приземи ме бляскавата вис
тук долу – в рая…
В „Ти пак се заиграваш с мен, море” отново пътят е познанието, което привлича лирическия герой. Той е пътник и път към морето, към луната, към себе си, към тебе. Към любовта. Разбираемо е желанието да се освободи, да се отърси от суетата на ежедневието, от острия крясък на гларусите, който няма как да не рикошира в него.
Ти пак се заиграваш с мен, море –
възбуди ли луната прилива.
Вълна подир вълна до блясък
излъскват лунната пътека.
Следите гларусови избледняват,
но крясъкът им рикошира в мен.
Не знам с какво ме призовава пътят,
защото пътник съм и път. Към теб.
Вече стана дума за птицата като един от образите вестители или духовни водачи. „В тревата безпомощна” птичката си е изпяла душата, пяла е докато е останала без дъх. Един прекрасен свят – този на музиката, на духовното извисяване, е противопоставен на човека с неговия прагматизъм, който мисли преди всичко за материалното. Тук има скрит конфликт, изключително драматичен, поднесен фино и ненатрапчиво. Птичето пее от любов към децата, към живота въобще, докато човекът е с оперирани сетива за тези тъй важни неща. В подтекста се долавя една прекалена чувствителност у авторката, която не ѝ позволява да изрази ясно и категорично своите социални несъгласия срещу егоизма, сребролюбието и вещоманията.
В тревата безпомощна – клюмнало птиче,
чак до бездъх си изпяло душата.
Паднало днеска от клона самичко –
пяло до смърт от любов към децата.
Гръм ли откликна на майката птица?
Вик на ята ли ридае в зенита?
Само човекът не плаче, улисан
свойта си кошница пак да изплита.
Образът на птицата-водач е развит и в други творби от книгата. Птицата се явява отново и отново като символ на летежа на мисълта, волността на чувствата, стремежът към свобода. Бленуване за простор, към непознатото и неизвестното, жаждата към приключението – все неща, заради които си струва човек да счупи оковите на сивото ежедневие, на правилата на живот, наложени от обществото. Малкият бунт, тихият бунт, който води до сривове на примирението. Нима оттук не е тръгнало хипи движението като форма на обществено поведение, като протест срещу установените норми, като форма на съмнение в официалната вяра в общественото устройство?
Все тази птица ме отвежда
от дома, от близките, от мен.
Все тя ме води в лабиринта на снежинките,
отвъд трепетни хоризонти – сред магични светове.
Все тя – по своему, пренарежда сърцето.
Все тази възторжена птица
гнезди дълбоко в мен.
„Все тази птица ме отвежда”
В случая лирическата героиня говори за състоянието на духа, неспокойствието, романтичната нагласа, за изкушението към авантюристичното, към скиталчеството – това е музиката на сърцето.
Вестител, в този случай на любовта, може да бъде и мидата, стига да е избрана от духа. В нейната „привидно хладна гръд пламтящи чувства перлата творят” („Притискат ни облаците”). А перлата е любовта – друг израз, друго състояние на петата стихия. Следите от нея са гларусовите стъпки по мокрия пясък, които вълните ще отмият – светли руни, разказващи една любовна история.
В „Задъхано от маратон към бездната” авторката се връща към началото на битието – раждането на светлината. Това се случва, когато всички сенки се стопяват и изчезват. Когато настава тържеството на живота. Когато времето започва да тече за новия живот, за новия свят, за новата Вселена… Усещането за това живее в нас, закодирано като спомен за първия ден.
И бавно се стопиха всички сенки.
И бликна спомен – светлина –
Ден първи.
Един от оригиналните подходи на Николова е да търси във всяко нещо душа – в звездите, в дърветата, в листата, във вятъра, в камъка, в улиците, в къщите… Природата е жива, тя диша с нас, ние дишаме с нея, взаимно се дишаме…
Много интересен образ е вятърът като синоним на една от стихиите – въздуха.
Дим нагоре,
пепел надолу,
вятър в средата…
„Дим нагоре”
Вятърът завихря листата в кръг, повежда ги в самодивско хоро. Усеща се динамиката и развитието на образа – първо е трепет, после зов. Има сетивност на възприятията – вижда се, усеща се, чува се. Живата картина се допълва от танца на листата, които изкачват серпантините на спиралата („И завихрени в кръг”). Понякога есенните листа събуждат нежна тръпка за живот. Есента ни пресреща, после ни догонва – това е пътят на живота.
Посрещат и
Догонват ни листата есенни.
Разнежва мисълта оголените клони,
Копнение и тържество
разпалват изначална тръпка.
„Листа, листа…”
Вятърът е будител, предвестник на светлината. Той е носител на енергия, движението е негово неизменно жизнено състояние. Той изтръгва от мрачните сънища, но и пренася в цветни селения. Ветровете са попътни, но и насрещни. Южнякът носи горещите чувства, а севернякът – студ и самота. („Сърце – пристанище на ветровете”).
В друг случай обаче вятърът е заклинател. Достатъчно е да надникнем през прозореца, оттатък е друг микросвят, чието зелено небе са листата на липата. Птичи мантри разкриват неговите тайни. И заклинателят вятър е връзката между тези два свята. Посредник между видимото и невидимото. („Прихлупили клоните”)
Някои от стиховете на Николова преливат от живот, в тях се говори за същинското добро, което се случва или може да се случи. Доброто, от което всички имаме нужда. То включва отсъствието на болката, отричането на страданието. И търсенето на удоволствието като мотивация за живот. Това добро, което поражда чувство за щастие, за пълноценност, зарежда с енергия и лекува тъгата. Източници на удоволствието и хедонистичното настроение най-често са виното и любовта.
тъга
от виното отпиваш
виновъртеж
спиралата развива
и всяка глътка
връща те назад
назад
към грозда кехлибарен
към завръза свенлив
към лозовия корен
към устните
изтръпнали от благослов
„Тъга”
Дори в междустишията се чете удоволствието на сетивата, възхвала на виното, на Дионисиевото начало, връщането към корените, към чувствените преживявания, към опиянението от любовта, към виталността на живота, която устните благославят.
Вакханско въодушевление и настроение струи и от творбата „Стрела съм”:
Стрела съм. И стрелям без жал.
Прицелвам се в стари винарни
със гроздов нектар отлежал.
А той като ужас гори –
нали подлудява пожари
и пръска фугасни искри.
Склонността към обобщения е характерно за Николова. Не може да ѝ се отрече, че борави с интуитивна лекота със сложни философски понятия като движение („Живот-трамплин”; „И завихрени в кръг”), пространство и време (”Не те ли събуди”), път („Почувстваш ли се беден”; ”Ти пак се заиграваш с мен море”; „Преследват мислите следите ти”), дух и душа („Подводни камъни”), прераждане (едноименната творба), мъдрост, безсмъртие („Саможертва”) и др. И го постига с впечатляващ уравновесен изказ, в съзнателна липса на лукс и лъскавина. Няма я онази натруфеност на стиха, присъща на празнословието и кухата словесност. Често използва контрасти, неочаквани обрати. Нейните метафори са приглушени, понякога дори скрити под повърхността на първоначалното възприемане, защото даден образ е използван за друго внушение, което не се схваща веднага. Слогът e модерен, авторката не слугува на познати и утвърдени форми, на измъчени рими, води се преди всичко от усета си, за да създаде най-добрата форма на съдържанието, изразено с чувства и емоции, но и с мъдрост. Някои тристишия звучат като хайку, но не са, просто авторката има афинитет към афористичния изказ.
Всяко от стихотворенията в книгата „Петата стихия” на Румяна Николова напомня завещани руни – следи от птичи стъпки по мокрия пясък, които вълните на времето отмиват. Но разчетеното остава…
(Списанието е публикувало стихове на Румяна Николова в трети брой на 2011 г .)
„Петата стихия” на Румяна Николова е много особена книга. За тези от читателите, които са далече от окултното познание, се изисква известно усилие и допълнително ровене в езотериката, за да вникнат в нея. Т.е., изисква се ако не посветеност, то поне известна осведоменост. Почти всички творби имат някакъв скрит смисъл, предполагащ връзка с нематериалната реалност. Сякаш авторката ги е писала преди всичко за себе си и не е смятала да ги споделя с публика. Но от това не бива да се правят прибързани изводи, че стихосбирката е предназначена за ограничен кръг читатели. Тя несъмнено има своите достойнства, от които най-ценното е, че провокира четящия да разгадава кодирана информация и да търси скрити послания.
Енигматичността е заложена още в заглавието. Неговото тълкувание има различни значения. За едни „петата стихия” е „петият елемент” в алхимията, за други това е „петата същност”, за трети – „квинтесенцията” или най-горният слой на въздуха, наричан още „ефир” в античната и средновековна митология и философия. Ефирът е най-тънкият слой на въздуха, който дишат боговете. Петата стихия е противопоставена на останалите четири – вода, земя, огън и въздух. Емпедокъл е създателят на учението за четирите стихийни елемента, а Аристотел добавя към тях петия – ефира. Четирите стихии съставят подлунния свят, могат да се преобразуват една в друга. Те са в постоянно движение. Небесните тела, които се намират в Космоса на нивото на Луната и над нея (в надлунния свят), се състоят от ефир, който е вечен и не се превръща в други стихии.
„Петата стихия” всъщност е метафора, това е пространството, в което се раждат идеите, мислите, даващи началото на света, в който живеем. В ефира се ражда поезията, вдъхновението идва оттам. А може би и любовта като алхимия на чувствата.
В тази посока на разсъждения отвежда и стихотворението с едноименното заглавие на книгата. Още с цитата на Хайне, използван за мото на творбата, става ясна връзката със съдържанието: авторката призовава не кой да е поет, а влюбения, чиито видения и образи идват от надлунния свят, сред рояка на звездите, съдбите на душите и лунния прах. Там се съхранява цялото познание за Вселената, за човека, там е паметта на човечеството, там са адът и раят. Поетът е богоравен, на него му е дадено да възкресява, да опрощава грехове, нужна му е само малко лудост и лунно вдъхновение, за да стане владетел на стихиите, да ги направи подвластни, да ги подчини. Което навежда на мисълта, че самият той е „петата стихия”, т.е. неговата поезия е „петият елемент” – алхимията на духа, който не се смесва с другите елементи. Творбата е възхвала за доминацията на духовното над материалното.
За тези, които са напред в езотеричното познание, няма да остане в тайна философската нишка, която държи композицията и присъства повече или по-малко осезаемо и в трите условни цикъла – „Саможертва”, „Петата стихия” и „Прераждане”. Става дума за обзетостта на авторката и нейната склонност да възприема и проанализира действителността от позицията на шаманизма. Това философско течение има стремежа да обедини и обясни видимото и невидимото в различните светове чрез специфични вярвания и практики, посредством които се постига връзка с духовния свят. Шаманът е жрец, предсказател, разказвач на митове, мъдрец и лечител. Характерно за шаманизма е съществуването на духове и общуването с тях. Жрецът осъществява посредничество между материалния и духовния свят чрез медитация и изпадане в транс. Само избрани и посветени хора (шамани, магьосници, друиди) могат да влизат във връзка с невидимите сили и духове, които населяват видимия свят и влияят върху живота на човека.
Духове водачи в тази връзка често са животни, които се наричат вестители. При Николова в ролята на вестители се явяват конят, кошутата, птицата (колибри, жар-птица), кентавърът, пеперудата, светулката, рибата и др. Лирическата героиня получава видения, докато търси своя път. Много от образите на Николова също са заредени с магически значения. Такива са водата и водопадът като източници на енергия, изворът и изворната вода, димът, който изтънява преградата между световете, луната с нейната сила, дърветата, звездите, вятърът… Един от най-често срещаните образи е пътят, в който пък е закодирана друга брънка от източната философия – даоизмът. В стихотворението „Почувстваш ли се беден” си дават среща и двете схващания за света:
Почувстваш ли се беден и когато
най-щедър е към тебе приливът
по изгрев,
почувстваш ли се сляп, когато
светулка ти намига и чертае
просека,
ти не търси утъпкания път към извора,
самия в път се превърни.
Във път и извор.
Може да си беден и нищ, но щом се стремиш към духовните измерения на живота, си богат. Търсенето на пътя само по себе си е извисяване на духовното. А пътят към извора е преосмислянето на действителността, стремежът към началото, към обяснението на нещата, произходът и на материята, и на духа. И в този процес Николова не само поставя въпроси, а и се докосва до отговори. За да стигне лирическият герой до същността на нещата, до смисъла, за да получи отговорите, самият той трябва да се превърне в път и в извор, т.е. в смисъл и начало. Само така ще постигне хармонията между хаоса и реда, между плюса и минуса, земята и небето, т.е. между човека и космоса.
Творбата „Саможертва” е съградена от мистични картини. Образите са постигнати с лекота. Конят с кроткото си цвилене и опалени от препускането копита маркира своя път като звук и следи от знаци. Така ездачът и конят се стопяват във времето на здрача и отиват на небето, за да се превърнат в съзвездие, в наблюдатели, в небесен знак. Сливането на коня с ездача и превръщането им в едно – получовек, полукон, а може би полубог – е философски символ. Не случайно Николова ги натоварва с послание – да правим добро, да живеем за другите, тогава животът придобива истинския смисъл и саможертвата си заслужава. Още нещо – чрез саможертвата човек се извисява в стремежа си да се докосне до Бог. Кентавърът е символ на прогреса на цивилизацията, на развитието на човечеството. Символ на мъдростта и безсмъртието – философски понятия, с които Николова обича да борави.
Мъдростта присъства и в „… книгата – разлистен лист”. Любовта към книгата всъщност е любов към познанието, с което се съизмерва вечността. Авторката иска да ни каже, че към познанието се върви с любов и нежно постоянство. С което отново стигаме до пътя.
… книгата – разлистен лист,
разцъфнал цвят. С очи я галя.
И приземи ме бляскавата вис
тук долу – в рая…
В „Ти пак се заиграваш с мен, море” отново пътят е познанието, което привлича лирическия герой. Той е пътник и път към морето, към луната, към себе си, към тебе. Към любовта. Разбираемо е желанието да се освободи, да се отърси от суетата на ежедневието, от острия крясък на гларусите, който няма как да не рикошира в него.
Ти пак се заиграваш с мен, море –
възбуди ли луната прилива.
Вълна подир вълна до блясък
излъскват лунната пътека.
Следите гларусови избледняват,
но крясъкът им рикошира в мен.
Не знам с какво ме призовава пътят,
защото пътник съм и път. Към теб.
Вече стана дума за птицата като един от образите вестители или духовни водачи. „В тревата безпомощна” птичката си е изпяла душата, пяла е докато е останала без дъх. Един прекрасен свят – този на музиката, на духовното извисяване, е противопоставен на човека с неговия прагматизъм, който мисли преди всичко за материалното. Тук има скрит конфликт, изключително драматичен, поднесен фино и ненатрапчиво. Птичето пее от любов към децата, към живота въобще, докато човекът е с оперирани сетива за тези тъй важни неща. В подтекста се долавя една прекалена чувствителност у авторката, която не ѝ позволява да изрази ясно и категорично своите социални несъгласия срещу егоизма, сребролюбието и вещоманията.
В тревата безпомощна – клюмнало птиче,
чак до бездъх си изпяло душата.
Паднало днеска от клона самичко –
пяло до смърт от любов към децата.
Гръм ли откликна на майката птица?
Вик на ята ли ридае в зенита?
Само човекът не плаче, улисан
свойта си кошница пак да изплита.
Образът на птицата-водач е развит и в други творби от книгата. Птицата се явява отново и отново като символ на летежа на мисълта, волността на чувствата, стремежът към свобода. Бленуване за простор, към непознатото и неизвестното, жаждата към приключението – все неща, заради които си струва човек да счупи оковите на сивото ежедневие, на правилата на живот, наложени от обществото. Малкият бунт, тихият бунт, който води до сривове на примирението. Нима оттук не е тръгнало хипи движението като форма на обществено поведение, като протест срещу установените норми, като форма на съмнение в официалната вяра в общественото устройство?
Все тази птица ме отвежда
от дома, от близките, от мен.
Все тя ме води в лабиринта на снежинките,
отвъд трепетни хоризонти – сред магични светове.
Все тя – по своему, пренарежда сърцето.
Все тази възторжена птица
гнезди дълбоко в мен.
„Все тази птица ме отвежда”
В случая лирическата героиня говори за състоянието на духа, неспокойствието, романтичната нагласа, за изкушението към авантюристичното, към скиталчеството – това е музиката на сърцето.
Вестител, в този случай на любовта, може да бъде и мидата, стига да е избрана от духа. В нейната „привидно хладна гръд пламтящи чувства перлата творят” („Притискат ни облаците”). А перлата е любовта – друг израз, друго състояние на петата стихия. Следите от нея са гларусовите стъпки по мокрия пясък, които вълните ще отмият – светли руни, разказващи една любовна история.
В „Задъхано от маратон към бездната” авторката се връща към началото на битието – раждането на светлината. Това се случва, когато всички сенки се стопяват и изчезват. Когато настава тържеството на живота. Когато времето започва да тече за новия живот, за новия свят, за новата Вселена… Усещането за това живее в нас, закодирано като спомен за първия ден.
И бавно се стопиха всички сенки.
И бликна спомен – светлина –
Ден първи.
Един от оригиналните подходи на Николова е да търси във всяко нещо душа – в звездите, в дърветата, в листата, във вятъра, в камъка, в улиците, в къщите… Природата е жива, тя диша с нас, ние дишаме с нея, взаимно се дишаме…
Много интересен образ е вятърът като синоним на една от стихиите – въздуха.
Дим нагоре,
пепел надолу,
вятър в средата…
„Дим нагоре”
Вятърът завихря листата в кръг, повежда ги в самодивско хоро. Усеща се динамиката и развитието на образа – първо е трепет, после зов. Има сетивност на възприятията – вижда се, усеща се, чува се. Живата картина се допълва от танца на листата, които изкачват серпантините на спиралата („И завихрени в кръг”). Понякога есенните листа събуждат нежна тръпка за живот. Есента ни пресреща, после ни догонва – това е пътят на живота.
Посрещат и
Догонват ни листата есенни.
Разнежва мисълта оголените клони,
Копнение и тържество
разпалват изначална тръпка.
„Листа, листа…”
Вятърът е будител, предвестник на светлината. Той е носител на енергия, движението е негово неизменно жизнено състояние. Той изтръгва от мрачните сънища, но и пренася в цветни селения. Ветровете са попътни, но и насрещни. Южнякът носи горещите чувства, а севернякът – студ и самота. („Сърце – пристанище на ветровете”).
В друг случай обаче вятърът е заклинател. Достатъчно е да надникнем през прозореца, оттатък е друг микросвят, чието зелено небе са листата на липата. Птичи мантри разкриват неговите тайни. И заклинателят вятър е връзката между тези два свята. Посредник между видимото и невидимото. („Прихлупили клоните”)
Някои от стиховете на Николова преливат от живот, в тях се говори за същинското добро, което се случва или може да се случи. Доброто, от което всички имаме нужда. То включва отсъствието на болката, отричането на страданието. И търсенето на удоволствието като мотивация за живот. Това добро, което поражда чувство за щастие, за пълноценност, зарежда с енергия и лекува тъгата. Източници на удоволствието и хедонистичното настроение най-често са виното и любовта.
тъга
от виното отпиваш
виновъртеж
спиралата развива
и всяка глътка
връща те назад
назад
към грозда кехлибарен
към завръза свенлив
към лозовия корен
към устните
изтръпнали от благослов
„Тъга”
Дори в междустишията се чете удоволствието на сетивата, възхвала на виното, на Дионисиевото начало, връщането към корените, към чувствените преживявания, към опиянението от любовта, към виталността на живота, която устните благославят.
Вакханско въодушевление и настроение струи и от творбата „Стрела съм”:
Стрела съм. И стрелям без жал.
Прицелвам се в стари винарни
със гроздов нектар отлежал.
А той като ужас гори –
нали подлудява пожари
и пръска фугасни искри.
Склонността към обобщения е характерно за Николова. Не може да ѝ се отрече, че борави с интуитивна лекота със сложни философски понятия като движение („Живот-трамплин”; „И завихрени в кръг”), пространство и време (”Не те ли събуди”), път („Почувстваш ли се беден”; ”Ти пак се заиграваш с мен море”; „Преследват мислите следите ти”), дух и душа („Подводни камъни”), прераждане (едноименната творба), мъдрост, безсмъртие („Саможертва”) и др. И го постига с впечатляващ уравновесен изказ, в съзнателна липса на лукс и лъскавина. Няма я онази натруфеност на стиха, присъща на празнословието и кухата словесност. Често използва контрасти, неочаквани обрати. Нейните метафори са приглушени, понякога дори скрити под повърхността на първоначалното възприемане, защото даден образ е използван за друго внушение, което не се схваща веднага. Слогът e модерен, авторката не слугува на познати и утвърдени форми, на измъчени рими, води се преди всичко от усета си, за да създаде най-добрата форма на съдържанието, изразено с чувства и емоции, но и с мъдрост. Някои тристишия звучат като хайку, но не са, просто авторката има афинитет към афористичния изказ.
Всяко от стихотворенията в книгата „Петата стихия” на Румяна Николова напомня завещани руни – следи от птичи стъпки по мокрия пясък, които вълните на времето отмиват. Но разчетеното остава…
(Списанието е публикувало стихове на Румяна Николова в трети брой на 2011 г .)
