НЕДКО ГЕОРГИЕВ
Рада Въртунинска
Един съвременник,
почти непознат като поет
и много известен като… балетист
УВАЖАЕМИ ЧИТАТЕЛЮ,
Наскоро прелистих отново двугодишната рубрика „Непознати и забравени” и струва ми се, че в нея има повече „забравени”, отколкото „непознати”. Преобладава миналото и липсва настоящето. Затова сега ще се опитам частично да попълня тази празнина, но без да се придържам към ортодоксалния начин на изложение, защото става дума за сложния синтез на изкуствата, които обитават в душата може би на всеки човек, но техни изразители са малцина. Ще ви запозная с един съвременник, почти непознат като поет и много известен като… балетист. Какво чудесно съчетание на вълнуващото, музикалното, „танцуващото” слово с поетиката и изящния език на танца!
Аплодисменти!
Представям ви Недко Георгиев.
Представителите на балетното изкуство добре познават този вакхически маг на художествения танц, свещенодействащ в храма на Терпсихора, но той няма да бъде единственият „главен герой” на нашия разказ, защото неговото индивидуално проявление е свързано с други индивидуалности, с други творци, които са част от неговата творяща личност и той е част от тяхната. Преплитат се съдби, идеи, новаторски решения и нови нюанси в балетното изкуство, които намират отражение в поезията на Недко Георгиев.
С него се запознах през 2001 година по време на традиционните тържества, посветени на годишнината от Освобождението на Добруджа, 1940 година. Заедно с примата на българския балет акад. Красимира Колдамова представиха една програма на класика и съвременност. След концерта бях поканена на коктейла в Общината, където продължихме нашите разговори и спомени за Първата балетна среща в Добрич в началото на 80-те години на миналия век и се докоснах до личността на този млад лирик. Недко Георгиев се държеше като палаво дете. Не спираше на едно място. Обикаляше залата с танцуваща стъпка, връщаше се при нас и разменяхме по няколко изречения или си казвахме „наздраве!”.
Той се отнасяше с нежно внимание към Краси Колдамова, седнала непринудено на високото долапче до стената, а не до официалната маса и полюляваше своите изящни „най-интелигентни крака”.
Аз подарих на г-жа Колдамова наскоро излязлата „Сбогом, приятели!” и на Недко – „Между деня и нощта”. Оказа се, че Недко Георгиев току-що е издал първата си стихосбирка „Докосване”, която ми надписа на тази очарователна септемврийска вечер. Чувствахме се като отдавнашни познати. Аз шеговито го наричах Малкия, а той мене Голямата. /Става дума за ръст и възраст/. Минаха години. В Добрич отново се провеждаше балетната среща за млади изпълнители и на една от тези срещи гостуваше и проф. Хикмет Мехмедов – Хари. Мой отдавнашен познат, с когото също ме свързваше някаква особена духовна близост. Той ме осведоми, че Недко Георгиев е солист-балетист в Бургаската опера. С Хари се чувахме често по телефона. След всяко по-продължително отсъствие от страната той не пропускаше да се осведоми за здравето ми, да сподели впечатленията и успехите си, да ми честити Коледа и национални празници. В нашите разговори понякога се включваше и Недко Георгиев. При последното си гостуване в Добрич, проф. Мехмедов ми подари една изключителна книга, неговата творческа биография, чийто автор е В. Вансалов от Петербург. Тази книга, в която голямо място заемат Красимира Колдамова и Недко Георгиев, промени представата ми за „малкия” Недко. Той се оказа изключително талантлив и голям балетист, педагог, артист, художник и поет, достоен да бъде партньор на великата К. Колдамова.
И тъй. Кой е все пак Недко Георгиев?
Роден в град Русе на 05.06.1961 година в многодетно семейство – баща му се е занимавал с цветарство и оформление на паркове и градини. Работил дълги години в Германия. Той е сътворил за своя Русчук едно произведение на цветарското и приложно изкуство, огромна ваза от цветя, разположена в началото на Дунавския парк и оцеляла и до днес.
Недко е най-малкото дете в семейството, роден като подарък за 60 годишнината на своя баща. От него той е наследил усет към красотата, към изящните форми, към пластичните изкуства. Поради материални затруднения, Недко е изпратен да расте, да учи и да бъде възпитаван в Оздравително училище /макар да не е боледувал/ в Априлци, Ловешко. Далеч от семейството той копнее за родителска ласка, за уюта на дома, за атмосферата на семейната среда…, за мама. Това безспорно се е отразило на неговата чувствителност, на изтънченото му чувство за красота, доброта, човешка топлина и обич. Изкуството на танца завладява детско-юношеското му съзнание и стремеж за личностна изява. След завършване на средното си образование той кандидатства балетно изкуство в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в град Пловдив. Негов преподавател е проф. Х. Мехмедов – невероятният талант, новатор, модерен в търсенията си и оригинален в проявленията си художник, носител на нови проекции и иновативни форми в балета. Чрез оригиналните си авторски постановки той изразява отношението си към бялото и черното, към доброто и злото, красивото и грозното като същностни черти на човешката природа. Не съм далеч от предположенията си кое е предизвикало неговото болезнено отношение към противоположностите. Той, капризният ценител на съвършенството, открива и развива таланта на Недко Георгиев.
Но да се върнем към Недко поета.
При него поетът е подвластен на танца и ще започнем пак оттам. Освен превъзходните постижения в дует с Кр. Колдамова в балета на проф. Мехмедов – Акордеониста /Недко/ в „Едит Пиаф”, не мога да не спомена и Творението в „Една нощ в Париж”. Неговото изумително превъплъщение в балета „Паяци” и Белият ангел в „Наровете на любовта”. С тялото си Недко Георгиев пресъздава вълненията на поетичната си душа и вплита душата си в своите среднощни размисли и безсъници, в своите стихове.
Поезията на Недко Георгиев носи белезите на нестандартното мислене. В нея е намерил израз стремежът на съвременния модерен човек да се освободи от огорченията, от веригите на делничната посредственост, да търси духовни пътища за единение с възвишения свят на творчеството, нетрадиционното в изкуството, да пробуди доброто, закърняло и заспало в душите и потребителските ни интереси.
Стихотворенията на Недко Георгиев нямат заглавия. Те преливат едни в други като поток на чувствата, на настроенията, както прелива утрото в ден, деня в нощта, зимата в пролетта.
Една нощ се почувствах ужасно самотна. Мислех за мама, за кроткото ѝ присъствие, за топлината на красивите ѝ ръце, за разговорите ни… макар да съм вече прабаба, в тази нощ аз имах нужда от майка. Спомних си за стихосбирката на Недко. Тя не е на обичайното място в библиотеката ми в поредицата на стихосбирките. Тя има свое място, скътана в един изящен юбилеен албум, който Краси Колдамова ми беше подарила в същата онази септемврийска нощ.
Отворих на произволна страница и прочетох:
Замина си причината
за моето начало.
Замина си родилата
последното си огледало”.
… И се разплаках.
Този Недко нямаше нищо общо с ненаигралото се дете, с този от сцената, който владее магията на танца. Видях детето, мъжа, човека, разсъждаващият мъж, който скъпернически разкрива душата си, наранената си трудна любов и разочарования, търсеща съчувствие и утеха.
В стихосбирката са поместени 25 стихотворения. Прочетох ги няколко пъти. Съпреживявах болката му. По свой начин ми въздействаха и илюстрациите, негови собствени фотоетюди. В неговите стихове открих една нова писта – синът, който държи на коленете си своята майка. Той я обгръща в обятията си почти без да я докосва и – … сълза,
Отронена се плъзва
по улея на бръчки –
причина от неспирен смях
на детство,
юношество
и мъжественост!
Оронена. Една. Самотна.
Недко Георгиев е модерен, експресивен поет. Той не подрежда своите поетични мисли и вълнения по възприетия конвенционален начин. Използва монореми, които на места звучат аналогично или накъсано, като хълцане на разплакано дете. Чувството за самотност, тъгата, разочарованието, дори оттенъци на песимизъм го съпровождат и под празничните светлини на прожекторите. Горчиво заключава, че съдбата е отредила да бъде „за цял живот в конфликт със светлината”. В тази безнадеждност той търси „последната надежда”, в кръговрата на времето и събитията. На места въздишат екзистенциални настроения, особено в стиховете „Разляно след вино”:
Ще покажа главица навънка през люка
на кораба, дето ме носи
по пътя наслука.
Но все над боклука… боклука…боклука!
Любовта за него е светилището в душата на човека, неговият личен, интимен, неприкосновен свят и страда, когато чужди очи любопитно заничат, осъждат, интригуват и „събличат”.
Облечени вървяхме – но по улиците
голотата ни личеше.
Събличаше ни всеки минувач.
Когато бях готова да пиша за Недко Георгиев, разговаряхме по телефона. Беше в навечерието на Великден. Попитах го:
— Подготвяш ли нова стихосбирка?
— Не. Подготвям текстове за една изложба.
— Изложба?
— Да, правя картини от добре шлифовани морски камъчета, стъкълца, черупки… Ще я експонирам в средата на лятото. Нарекох я „Сълзите на морето”.
Във въображението ми изскочиха представи от картини на Гарудис. Антични статуи и вази, отломъци от дворци и безброй камъчета в различни нюанси на кафяво, бежово, пясъчно жълто под прозрачна като сълза морска вода.
На добър час, приятелю!
Човешките възможности са безпределни.
Един съвременник,
почти непознат като поет
и много известен като… балетист
УВАЖАЕМИ ЧИТАТЕЛЮ,
Наскоро прелистих отново двугодишната рубрика „Непознати и забравени” и струва ми се, че в нея има повече „забравени”, отколкото „непознати”. Преобладава миналото и липсва настоящето. Затова сега ще се опитам частично да попълня тази празнина, но без да се придържам към ортодоксалния начин на изложение, защото става дума за сложния синтез на изкуствата, които обитават в душата може би на всеки човек, но техни изразители са малцина. Ще ви запозная с един съвременник, почти непознат като поет и много известен като… балетист. Какво чудесно съчетание на вълнуващото, музикалното, „танцуващото” слово с поетиката и изящния език на танца!
Аплодисменти!
Представям ви Недко Георгиев.
Представителите на балетното изкуство добре познават този вакхически маг на художествения танц, свещенодействащ в храма на Терпсихора, но той няма да бъде единственият „главен герой” на нашия разказ, защото неговото индивидуално проявление е свързано с други индивидуалности, с други творци, които са част от неговата творяща личност и той е част от тяхната. Преплитат се съдби, идеи, новаторски решения и нови нюанси в балетното изкуство, които намират отражение в поезията на Недко Георгиев.
С него се запознах през 2001 година по време на традиционните тържества, посветени на годишнината от Освобождението на Добруджа, 1940 година. Заедно с примата на българския балет акад. Красимира Колдамова представиха една програма на класика и съвременност. След концерта бях поканена на коктейла в Общината, където продължихме нашите разговори и спомени за Първата балетна среща в Добрич в началото на 80-те години на миналия век и се докоснах до личността на този млад лирик. Недко Георгиев се държеше като палаво дете. Не спираше на едно място. Обикаляше залата с танцуваща стъпка, връщаше се при нас и разменяхме по няколко изречения или си казвахме „наздраве!”.
Той се отнасяше с нежно внимание към Краси Колдамова, седнала непринудено на високото долапче до стената, а не до официалната маса и полюляваше своите изящни „най-интелигентни крака”.
Аз подарих на г-жа Колдамова наскоро излязлата „Сбогом, приятели!” и на Недко – „Между деня и нощта”. Оказа се, че Недко Георгиев току-що е издал първата си стихосбирка „Докосване”, която ми надписа на тази очарователна септемврийска вечер. Чувствахме се като отдавнашни познати. Аз шеговито го наричах Малкия, а той мене Голямата. /Става дума за ръст и възраст/. Минаха години. В Добрич отново се провеждаше балетната среща за млади изпълнители и на една от тези срещи гостуваше и проф. Хикмет Мехмедов – Хари. Мой отдавнашен познат, с когото също ме свързваше някаква особена духовна близост. Той ме осведоми, че Недко Георгиев е солист-балетист в Бургаската опера. С Хари се чувахме често по телефона. След всяко по-продължително отсъствие от страната той не пропускаше да се осведоми за здравето ми, да сподели впечатленията и успехите си, да ми честити Коледа и национални празници. В нашите разговори понякога се включваше и Недко Георгиев. При последното си гостуване в Добрич, проф. Мехмедов ми подари една изключителна книга, неговата творческа биография, чийто автор е В. Вансалов от Петербург. Тази книга, в която голямо място заемат Красимира Колдамова и Недко Георгиев, промени представата ми за „малкия” Недко. Той се оказа изключително талантлив и голям балетист, педагог, артист, художник и поет, достоен да бъде партньор на великата К. Колдамова.
И тъй. Кой е все пак Недко Георгиев?
Роден в град Русе на 05.06.1961 година в многодетно семейство – баща му се е занимавал с цветарство и оформление на паркове и градини. Работил дълги години в Германия. Той е сътворил за своя Русчук едно произведение на цветарското и приложно изкуство, огромна ваза от цветя, разположена в началото на Дунавския парк и оцеляла и до днес.
Недко е най-малкото дете в семейството, роден като подарък за 60 годишнината на своя баща. От него той е наследил усет към красотата, към изящните форми, към пластичните изкуства. Поради материални затруднения, Недко е изпратен да расте, да учи и да бъде възпитаван в Оздравително училище /макар да не е боледувал/ в Априлци, Ловешко. Далеч от семейството той копнее за родителска ласка, за уюта на дома, за атмосферата на семейната среда…, за мама. Това безспорно се е отразило на неговата чувствителност, на изтънченото му чувство за красота, доброта, човешка топлина и обич. Изкуството на танца завладява детско-юношеското му съзнание и стремеж за личностна изява. След завършване на средното си образование той кандидатства балетно изкуство в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в град Пловдив. Негов преподавател е проф. Х. Мехмедов – невероятният талант, новатор, модерен в търсенията си и оригинален в проявленията си художник, носител на нови проекции и иновативни форми в балета. Чрез оригиналните си авторски постановки той изразява отношението си към бялото и черното, към доброто и злото, красивото и грозното като същностни черти на човешката природа. Не съм далеч от предположенията си кое е предизвикало неговото болезнено отношение към противоположностите. Той, капризният ценител на съвършенството, открива и развива таланта на Недко Георгиев.
Но да се върнем към Недко поета.
При него поетът е подвластен на танца и ще започнем пак оттам. Освен превъзходните постижения в дует с Кр. Колдамова в балета на проф. Мехмедов – Акордеониста /Недко/ в „Едит Пиаф”, не мога да не спомена и Творението в „Една нощ в Париж”. Неговото изумително превъплъщение в балета „Паяци” и Белият ангел в „Наровете на любовта”. С тялото си Недко Георгиев пресъздава вълненията на поетичната си душа и вплита душата си в своите среднощни размисли и безсъници, в своите стихове.
Поезията на Недко Георгиев носи белезите на нестандартното мислене. В нея е намерил израз стремежът на съвременния модерен човек да се освободи от огорченията, от веригите на делничната посредственост, да търси духовни пътища за единение с възвишения свят на творчеството, нетрадиционното в изкуството, да пробуди доброто, закърняло и заспало в душите и потребителските ни интереси.
Стихотворенията на Недко Георгиев нямат заглавия. Те преливат едни в други като поток на чувствата, на настроенията, както прелива утрото в ден, деня в нощта, зимата в пролетта.
Една нощ се почувствах ужасно самотна. Мислех за мама, за кроткото ѝ присъствие, за топлината на красивите ѝ ръце, за разговорите ни… макар да съм вече прабаба, в тази нощ аз имах нужда от майка. Спомних си за стихосбирката на Недко. Тя не е на обичайното място в библиотеката ми в поредицата на стихосбирките. Тя има свое място, скътана в един изящен юбилеен албум, който Краси Колдамова ми беше подарила в същата онази септемврийска нощ.
Отворих на произволна страница и прочетох:
Замина си причината
за моето начало.
Замина си родилата
последното си огледало”.
… И се разплаках.
Този Недко нямаше нищо общо с ненаигралото се дете, с този от сцената, който владее магията на танца. Видях детето, мъжа, човека, разсъждаващият мъж, който скъпернически разкрива душата си, наранената си трудна любов и разочарования, търсеща съчувствие и утеха.
В стихосбирката са поместени 25 стихотворения. Прочетох ги няколко пъти. Съпреживявах болката му. По свой начин ми въздействаха и илюстрациите, негови собствени фотоетюди. В неговите стихове открих една нова писта – синът, който държи на коленете си своята майка. Той я обгръща в обятията си почти без да я докосва и – … сълза,
Отронена се плъзва
по улея на бръчки –
причина от неспирен смях
на детство,
юношество
и мъжественост!
Оронена. Една. Самотна.
Недко Георгиев е модерен, експресивен поет. Той не подрежда своите поетични мисли и вълнения по възприетия конвенционален начин. Използва монореми, които на места звучат аналогично или накъсано, като хълцане на разплакано дете. Чувството за самотност, тъгата, разочарованието, дори оттенъци на песимизъм го съпровождат и под празничните светлини на прожекторите. Горчиво заключава, че съдбата е отредила да бъде „за цял живот в конфликт със светлината”. В тази безнадеждност той търси „последната надежда”, в кръговрата на времето и събитията. На места въздишат екзистенциални настроения, особено в стиховете „Разляно след вино”:
Ще покажа главица навънка през люка
на кораба, дето ме носи
по пътя наслука.
Но все над боклука… боклука…боклука!
Любовта за него е светилището в душата на човека, неговият личен, интимен, неприкосновен свят и страда, когато чужди очи любопитно заничат, осъждат, интригуват и „събличат”.
Облечени вървяхме – но по улиците
голотата ни личеше.
Събличаше ни всеки минувач.
Когато бях готова да пиша за Недко Георгиев, разговаряхме по телефона. Беше в навечерието на Великден. Попитах го:
— Подготвяш ли нова стихосбирка?
— Не. Подготвям текстове за една изложба.
— Изложба?
— Да, правя картини от добре шлифовани морски камъчета, стъкълца, черупки… Ще я експонирам в средата на лятото. Нарекох я „Сълзите на морето”.
Във въображението ми изскочиха представи от картини на Гарудис. Антични статуи и вази, отломъци от дворци и безброй камъчета в различни нюанси на кафяво, бежово, пясъчно жълто под прозрачна като сълза морска вода.
На добър час, приятелю!
Човешките възможности са безпределни.
