КТИТОРЪТ ИВАН КАЛАЙДЖИЕВ
Рада Въртунинска
/По инициатива на читалище „Йордан Йовков – 1870” и Община град Добрич и по повод 290 годишнината от рождението на Отец Паисий през месеците март и април беше организирана кампания за препис на „История славянобългарска”. Научавайки за тази родолюбива инициатива, книговезецът г-н Калайджиев пожела да подвърже преписания екземпляр безвъзмездно/
СРЕЩА С БОГОЛЮБИВИЯ
На 8 октомври 2008 година по инициатива на г-н Димитър Ангелов – юрист и под патронажа на г-жа Мария Димова – областен управител на гр. Русе, пред русенската общественост беше представен романът ми „Когато горяха кладите”. Групата от Добрич бяхме шест души – г-жа Камелия Койчева – зам.-кмет на община Добрич, поетесата Петранка Божкова, която направи анализ на книгата, и трима приятели. Бяхме посрещнати по „русенски”, по европейски, дори по „виенски” – изискано, премерено и нелишено от сърдечност. Всред посрещачите се открояваше впечатляващата фигура на висок мъж, облечен в черно, с дълга бяла брада. В първия момент помислих, че е дошъл на срещата с моя добър познат митрополит Неофит. Запознаха ме с г-н Иван Калайджиев. Името му се произнасяше с особена почтителност и уважение. Разговорът ни започна с по една цигара, непринудено, свойски, като че ли сме се разделили вчера. Аз внимателно питах, той благо разказваше. Говорехме за книги, за религия, за съвременния живот и откривахме сходства в нашите интереси и еднаквост в мненията ни за предназначението на литературата и културата в живота на човека и обществото. На другия ден бяхме поканени на една екскурзия до прославените Иванови скални манастири. Бяха ангажирали екскурзовод, защото музеят не е отворен всеки ден. След това ни отведоха в Бесарабовския манастир, реставриран и много добре поддържан. Няма да говоря как ни въздействаха „дивата” природа и легендите, свързани с тези места. Но се оказа, че природата, съхранила тези паметници, не е толкова дива, колкото хората, които само десетина дни след нашето посещение бяха разбили железните решетки на Ивановския манастир и обругали светилището.
През цялото време, докато пътувахме, Иван Калайджиев седеше до мене, достолепен, сдържан в гордостта, че е българин-потомък на онези първи християни, създали из цялата страна уникални произведения на християнската иконопис. В същото време той ми разказваше за себе си, за своята нелека съдба, която откъснала казанлъчанина от Долината на розите и го заселила на брега на Дунава в най-европейския и аристократичен български град – Русе. Той разказваше бавно, без самоизтъкване, с присъщата на дълбоко вярващ в Божията воля, като тиха проповед. А това, което разказваше, беше не само впечатляващо, то беше ирмос за живота и делата на няколко поколения българи. Той не се хвалеше, а като Омир нареждаше своята песен за минали събития и хора, негови предци.
КОРЕНИТЕ
За родоначалник на рода се счита дядо Нанчо Гурбалов от с. Ветрен – Казанлъшко, роден приблизително около 1822 година. Той е почти легендарна личност, родолюбив българин и почтен християнин – хаджия, посетил на два пъти Божи гроб и донесъл от там над 40 богослужебни книги. Истинско книжовно богатство не само за онова робско и безпросветно време. Та този прадядо имал оригинален характер, който не се побира в общоприетото схващане, в схемата за кротък и покорен българин. Той бил широко отворен към света, решителен и амбициозен човек. Много събития от неговия живот, казвам събития, а не случки, потвърждават неговата виталност и предприемчивост на трезво мислещ и способен търговец. Ще се спра по-обстойно на личността на хаджи Нанчо Гурбалов, за да разберем по-добре личността на Иван Калайджиев, наследил много от чертите на този наистина прословут прадядо.
През 1848 година жителите на с. Ветрен започнали да събират пари за строеж на храм в селото. Още не е бил приет Хатихумаюна (1856 г.), който дава известни права на българското население. Хаджи Нанчо отказал да даде пари. Той, с трезвия си ум, е допускал, че едно такова начинание трудно би завършило с успех. Когато сградата била построена, взел двамата управители – българин и турчин, заедно да видят градежа. След като се уверил, че всичко е както трябва, той направил своето дарение. По време на Освободителната война от 1877-78 г. черквата и прилежащото училище били разрушени и възстановени след Освобождението. „И в старата, и в новата черква хаджи Нанчо Гурбалов е изписан като ктитор, а в олтара има и надпис, посветен на неговия син хаджи Димитър.” Оттук води и боголюбието на Иван Калайджиев, който също като своя прадядо щедро дарява на църкви, манастири, читалища и носи званието ктитор.
През 1894 година на руския престол се възкачва последният руски император Николай ІІ. Не изтрайва неспокойното сърце на хаджи Нанчо Гурбалов и нищо не може да разколебае намерението му по свой начин да изрази благодарността си към освободителите. Той поръчва във Виена специална еднолитрова бутилка, пълни я с розово масло и се озовава в Петербург да присъства на коронацията. Дворецът обявява три дни, в които императорът приема лични поздравления. Всред множеството чака търпеливо своя ред и хаджи Нанчо. След близо един век Иван Калайджиев посещава Петербург и се интересува от историческата за рода стъкленица. След четири дни получава отговор за номера с който е заведен „експонатът” и мястото му в историческия отдел на Ермитажа.
С това царско посещение не завършват оригиналните прояви на този мъдрец. На 90 годишна възраст той слага в куфара фрака, колосаната бяла риза и се отправя по своите търговски дела за Виена, Лондон и в перспектива за Америка. 1912 година. Забележителна за България с началото на Балканската война и за света с катастрофата на лайнера „Титаник”. Дядо Нанчо е в Лондон. Изкушен да пътува с най-модерния кораб, той си купува билет за „Титаник”. Ден преди отпътуването прави посещение на турския посланик. Той кани българския си познат на вечеря. Яли, пили и се веселили. Турският посланик започва да убеждава своя гост да остане да си довършат моабета, да завери билета за следващия рейс. Не можал да устои на кандърмите на гостолюбивия домакин, Нанчо ефенди се съгласил и това го спасява. Завърнал се в селото и доживял до 95-96 годишна възраст.
Богат човек бил хаджи Нанчо. Притежавал и кръчма в село Ветрен с три балкона. Взел за кръчмар 15-16 годишния Колю Калайджиев, сръчен, работен, умен момък. Такива хора подбирал хаджи Нанчо, как и колко ядат, защото „който много яде и много работи” – била неговата философия, а не дали е беден или заможен. Хубава дъщеря имал хаджията и взели, че се залюбили Йова хаджи Нанчова и Колю Калайджиев. От този брак се родил бащата на Иван Калайджиев – Койчо.
Дядо му Колю, зетят на хаджи Нанчо и негов достоен последовател също има богат принос в историята на фамилията. През 1909 г. той основава Земеделска кооперация в селото, а през 1928 г. Йова х. Нанчова и синът ѝ Койчо даряват на кооперацията 600 златни лева, с които били купени инвентар и машини. До 1944 г. дядо Колю Калайджиев изпълнява счетоводителска длъжност и полага грижи за развитието на кооперацията. Охулен, оклеветен и оскърбен, той бил принуден от новите властници да напусне. Богослужебните книги били снети от рафтовете на дома им и предадени на аутодафе. Всичко ценно от дома им било разграбено и изнесено. Този акт на насилие е заседнал дълбоко в душата на Иван Калайджиев. Цялата вандалщина с изгарянето на книгите, опразването на дома им, отнетите имоти, построената общинска сграда на мястото на кръчмата, обругаването на човешкото достойнство формират характера и поведението на Иван и бъдещите му прояви.
БУНТАРЯТ
Какъв по-голям подарък за един ученик, завършващ прогимназия, от този, да бъде изключен в навечерието на празника на славянските просветители Св. Св. Кирил и Методий. Иван Калайджиев и съученикът му Йовчо Бончев не се изживяват като индиански вождове или като нелегални комсомолци, които пишат по стените лозунги с кал, защото им свършила червената боя. Не. Те са по-скромни. Имали дързостта да изпишат огромен транспарант: „Да пребъде делото на светите братя Кирил и Методий” и да го закачат на фасадата на училището. Какви са тези „светии и маскарлъци” – възмущава се комендантът на селото. Транспарантът бил свален. Празникът е помрачен. В деня, когато раздават дипломите, двамата „виновници” не са на тържеството и са лишени от възможността да изживеят един от най-радостните мигове в живота си. Но доброто все още не е умряло. Мъдрият и предвидлив директор на училището Димитър Попов е съхранил и опазил дипломите, за да им ги занесе лично когато наближило времето да продължат образованието си в гимназия. Иван Калайджиев се записва в Текстилното училище в Сливен. Петдесетте години са трудни и гладни. Практичният ум на хаджи Нанчо Гурбалов се проявява в правнука му. Денем Иван ходел на училище, нощем се е главил да носи щайги във Винпром, за да препечели колкото за ядене. После му хрумва да работи по „специалността” и пак – денем на училище, нощем пред тъкачния стан във фабриката за одеяла „Съби Димитров” в Сливен, но това е по-късно. Между щайгите във Винпром и одеялата има едно сериозно „премеждие”, което окончателно формира отношението на Иван Калайджиев към комунистическата власт. Още с постъпване в Сливенското текстилно училище създали приятелски кръг от момчета на пострадали от властта родители. По това време негодуванието на селяните, притискани „доброволно” да се откажат от земята си и да влязат в ТКЗС, нараства. Създават така нареченото Движение на „горяните”. Те търсят връзка с инакомислещите момчета. Създават печатница, а вещ в тази работа е Иван Калайджиев, чийто дядо по майка бил банков чиновник, но притежавал акции в печатницата и книговезницата. От някаква стара „американка” Иван успял да сглоби една машинка за печатане на позиви.
Близо две години ученикът – печатар остава неоткрит. Но както самият той казва: „винаги при българите се намира душичка, която брат брата продава”. ДС е по следите му. На 6 март 1953 г. в 4 ч. сутринта Иван Калайджиев бил арестуван. 80 кг оловни букви били разделени в два чувала, които той и неговият съучастник трябвало да пренесат на гръб през целия град до Държавна сигурност. После – карцер.
На Велики четвъртък Мирчо Спасов – зам. министър на МВР, инспектирал затворите. Той попитал Иван дали ама някакви оплаквания и казал: „Каквото искаш, ще ти се даде”. Иван поискал червено яйце, парче козунак и Библия, защото „в други ден е Великден”. „Старшина, да му се даде!” И започва старшината да раздава Великденски подаръци, все по главата, докато окървавен и в безсъзнание бил оставен сгърчен в тясната килия. Когато дошъл на себе си, го повикали при началника. Любезно му предложили стол, разговаряли с него почти приятелски. И докато разговаряли, следователят казал: „Искаше Библия, ние ти намерихме евангелие”. Взел обемистата книга, която лежала на полуосветеното бюро и започнал да го бие с книгата по главата докато се разкъсала и се разхвърчали и последните листи. „Как да ги обичам?” – пита ме Иван. „За мен те са безсрамни хайдути, мародери и убийци.”
Бил изключен от Сливенското училище, но директорът му дава отпусно да се запише в Габрово. И тук отново е под бдителното око и дългата ръка на ДС. И няма да можем да разкажем всичко…
ДАРИТЕЛЯТ
Близо 40 години Иван Калайджиев се занимава с книговезка дейност. Книговез, не просто подвързач. В това има нюанс на изкуство – везане на шевица, изплитане на дантела, вдъхване живот на разкъсаната книга, възстановяване, реставрация на нейната красота. Щедра е ръката на Иван Калайджиев. Той прави дарение на църкви, манастири, читалища, библиотеки, като подвързва стари, станали почти негодни за четене книги. През 2008 година той подвърза много ценни книги и на добричкото читалище „Йордан Йовков”.
Най-старата книга, която е подвързал, е един Требник на църковнославянски език от 1844 г., издаден в Москва и притежание на църквата „Света Богородица” в гр. Русе. Иван Калайджиев, „интернационалният майстор”, както го нарича един от издателите на „Памелис” – Франция, е търсен не само в България. Освен детски книжки на споменатото френско издателство, той е подвързвал книги за Белградската Митрополия и други европейски страни. За дарителска дейност на Иван Калайджиев е присвоено званието ктитор.
След подвързията на преписа на „Рибния буквар” на д-р Петър Берон в Русе, в навечерието на 11 май, празникът на Св. Св. Кирил и Методий, Иван Калайджиев подвърза като дарение на читалище „Йордан Йовков” преписа на Паисиевата „История славянобългарская”. Преписът е направен по повод 250 години от написването й.
Г-жа Детелина Николова – кмет на гр. Добрич, изрази признателността на добричката общественост към благородния жест на г-н Иван Калайджиев с благодарствен адрес и Почетния знак на Община Добрич с образа на Паисий Хилендарски.
През 2011 г. г-н Калайджиев отпразнува 75-ия си юбилей. Да му пожелаем здраве, дълголетие и успехи в родолюбивата му дейност.
/По инициатива на читалище „Йордан Йовков – 1870” и Община град Добрич и по повод 290 годишнината от рождението на Отец Паисий през месеците март и април беше организирана кампания за препис на „История славянобългарска”. Научавайки за тази родолюбива инициатива, книговезецът г-н Калайджиев пожела да подвърже преписания екземпляр безвъзмездно/
СРЕЩА С БОГОЛЮБИВИЯ
На 8 октомври 2008 година по инициатива на г-н Димитър Ангелов – юрист и под патронажа на г-жа Мария Димова – областен управител на гр. Русе, пред русенската общественост беше представен романът ми „Когато горяха кладите”. Групата от Добрич бяхме шест души – г-жа Камелия Койчева – зам.-кмет на община Добрич, поетесата Петранка Божкова, която направи анализ на книгата, и трима приятели. Бяхме посрещнати по „русенски”, по европейски, дори по „виенски” – изискано, премерено и нелишено от сърдечност. Всред посрещачите се открояваше впечатляващата фигура на висок мъж, облечен в черно, с дълга бяла брада. В първия момент помислих, че е дошъл на срещата с моя добър познат митрополит Неофит. Запознаха ме с г-н Иван Калайджиев. Името му се произнасяше с особена почтителност и уважение. Разговорът ни започна с по една цигара, непринудено, свойски, като че ли сме се разделили вчера. Аз внимателно питах, той благо разказваше. Говорехме за книги, за религия, за съвременния живот и откривахме сходства в нашите интереси и еднаквост в мненията ни за предназначението на литературата и културата в живота на човека и обществото. На другия ден бяхме поканени на една екскурзия до прославените Иванови скални манастири. Бяха ангажирали екскурзовод, защото музеят не е отворен всеки ден. След това ни отведоха в Бесарабовския манастир, реставриран и много добре поддържан. Няма да говоря как ни въздействаха „дивата” природа и легендите, свързани с тези места. Но се оказа, че природата, съхранила тези паметници, не е толкова дива, колкото хората, които само десетина дни след нашето посещение бяха разбили железните решетки на Ивановския манастир и обругали светилището.
През цялото време, докато пътувахме, Иван Калайджиев седеше до мене, достолепен, сдържан в гордостта, че е българин-потомък на онези първи християни, създали из цялата страна уникални произведения на християнската иконопис. В същото време той ми разказваше за себе си, за своята нелека съдба, която откъснала казанлъчанина от Долината на розите и го заселила на брега на Дунава в най-европейския и аристократичен български град – Русе. Той разказваше бавно, без самоизтъкване, с присъщата на дълбоко вярващ в Божията воля, като тиха проповед. А това, което разказваше, беше не само впечатляващо, то беше ирмос за живота и делата на няколко поколения българи. Той не се хвалеше, а като Омир нареждаше своята песен за минали събития и хора, негови предци.
КОРЕНИТЕ
За родоначалник на рода се счита дядо Нанчо Гурбалов от с. Ветрен – Казанлъшко, роден приблизително около 1822 година. Той е почти легендарна личност, родолюбив българин и почтен християнин – хаджия, посетил на два пъти Божи гроб и донесъл от там над 40 богослужебни книги. Истинско книжовно богатство не само за онова робско и безпросветно време. Та този прадядо имал оригинален характер, който не се побира в общоприетото схващане, в схемата за кротък и покорен българин. Той бил широко отворен към света, решителен и амбициозен човек. Много събития от неговия живот, казвам събития, а не случки, потвърждават неговата виталност и предприемчивост на трезво мислещ и способен търговец. Ще се спра по-обстойно на личността на хаджи Нанчо Гурбалов, за да разберем по-добре личността на Иван Калайджиев, наследил много от чертите на този наистина прословут прадядо.
През 1848 година жителите на с. Ветрен започнали да събират пари за строеж на храм в селото. Още не е бил приет Хатихумаюна (1856 г.), който дава известни права на българското население. Хаджи Нанчо отказал да даде пари. Той, с трезвия си ум, е допускал, че едно такова начинание трудно би завършило с успех. Когато сградата била построена, взел двамата управители – българин и турчин, заедно да видят градежа. След като се уверил, че всичко е както трябва, той направил своето дарение. По време на Освободителната война от 1877-78 г. черквата и прилежащото училище били разрушени и възстановени след Освобождението. „И в старата, и в новата черква хаджи Нанчо Гурбалов е изписан като ктитор, а в олтара има и надпис, посветен на неговия син хаджи Димитър.” Оттук води и боголюбието на Иван Калайджиев, който също като своя прадядо щедро дарява на църкви, манастири, читалища и носи званието ктитор.
През 1894 година на руския престол се възкачва последният руски император Николай ІІ. Не изтрайва неспокойното сърце на хаджи Нанчо Гурбалов и нищо не може да разколебае намерението му по свой начин да изрази благодарността си към освободителите. Той поръчва във Виена специална еднолитрова бутилка, пълни я с розово масло и се озовава в Петербург да присъства на коронацията. Дворецът обявява три дни, в които императорът приема лични поздравления. Всред множеството чака търпеливо своя ред и хаджи Нанчо. След близо един век Иван Калайджиев посещава Петербург и се интересува от историческата за рода стъкленица. След четири дни получава отговор за номера с който е заведен „експонатът” и мястото му в историческия отдел на Ермитажа.
С това царско посещение не завършват оригиналните прояви на този мъдрец. На 90 годишна възраст той слага в куфара фрака, колосаната бяла риза и се отправя по своите търговски дела за Виена, Лондон и в перспектива за Америка. 1912 година. Забележителна за България с началото на Балканската война и за света с катастрофата на лайнера „Титаник”. Дядо Нанчо е в Лондон. Изкушен да пътува с най-модерния кораб, той си купува билет за „Титаник”. Ден преди отпътуването прави посещение на турския посланик. Той кани българския си познат на вечеря. Яли, пили и се веселили. Турският посланик започва да убеждава своя гост да остане да си довършат моабета, да завери билета за следващия рейс. Не можал да устои на кандърмите на гостолюбивия домакин, Нанчо ефенди се съгласил и това го спасява. Завърнал се в селото и доживял до 95-96 годишна възраст.
Богат човек бил хаджи Нанчо. Притежавал и кръчма в село Ветрен с три балкона. Взел за кръчмар 15-16 годишния Колю Калайджиев, сръчен, работен, умен момък. Такива хора подбирал хаджи Нанчо, как и колко ядат, защото „който много яде и много работи” – била неговата философия, а не дали е беден или заможен. Хубава дъщеря имал хаджията и взели, че се залюбили Йова хаджи Нанчова и Колю Калайджиев. От този брак се родил бащата на Иван Калайджиев – Койчо.
Дядо му Колю, зетят на хаджи Нанчо и негов достоен последовател също има богат принос в историята на фамилията. През 1909 г. той основава Земеделска кооперация в селото, а през 1928 г. Йова х. Нанчова и синът ѝ Койчо даряват на кооперацията 600 златни лева, с които били купени инвентар и машини. До 1944 г. дядо Колю Калайджиев изпълнява счетоводителска длъжност и полага грижи за развитието на кооперацията. Охулен, оклеветен и оскърбен, той бил принуден от новите властници да напусне. Богослужебните книги били снети от рафтовете на дома им и предадени на аутодафе. Всичко ценно от дома им било разграбено и изнесено. Този акт на насилие е заседнал дълбоко в душата на Иван Калайджиев. Цялата вандалщина с изгарянето на книгите, опразването на дома им, отнетите имоти, построената общинска сграда на мястото на кръчмата, обругаването на човешкото достойнство формират характера и поведението на Иван и бъдещите му прояви.
БУНТАРЯТ
Какъв по-голям подарък за един ученик, завършващ прогимназия, от този, да бъде изключен в навечерието на празника на славянските просветители Св. Св. Кирил и Методий. Иван Калайджиев и съученикът му Йовчо Бончев не се изживяват като индиански вождове или като нелегални комсомолци, които пишат по стените лозунги с кал, защото им свършила червената боя. Не. Те са по-скромни. Имали дързостта да изпишат огромен транспарант: „Да пребъде делото на светите братя Кирил и Методий” и да го закачат на фасадата на училището. Какви са тези „светии и маскарлъци” – възмущава се комендантът на селото. Транспарантът бил свален. Празникът е помрачен. В деня, когато раздават дипломите, двамата „виновници” не са на тържеството и са лишени от възможността да изживеят един от най-радостните мигове в живота си. Но доброто все още не е умряло. Мъдрият и предвидлив директор на училището Димитър Попов е съхранил и опазил дипломите, за да им ги занесе лично когато наближило времето да продължат образованието си в гимназия. Иван Калайджиев се записва в Текстилното училище в Сливен. Петдесетте години са трудни и гладни. Практичният ум на хаджи Нанчо Гурбалов се проявява в правнука му. Денем Иван ходел на училище, нощем се е главил да носи щайги във Винпром, за да препечели колкото за ядене. После му хрумва да работи по „специалността” и пак – денем на училище, нощем пред тъкачния стан във фабриката за одеяла „Съби Димитров” в Сливен, но това е по-късно. Между щайгите във Винпром и одеялата има едно сериозно „премеждие”, което окончателно формира отношението на Иван Калайджиев към комунистическата власт. Още с постъпване в Сливенското текстилно училище създали приятелски кръг от момчета на пострадали от властта родители. По това време негодуванието на селяните, притискани „доброволно” да се откажат от земята си и да влязат в ТКЗС, нараства. Създават така нареченото Движение на „горяните”. Те търсят връзка с инакомислещите момчета. Създават печатница, а вещ в тази работа е Иван Калайджиев, чийто дядо по майка бил банков чиновник, но притежавал акции в печатницата и книговезницата. От някаква стара „американка” Иван успял да сглоби една машинка за печатане на позиви.
Близо две години ученикът – печатар остава неоткрит. Но както самият той казва: „винаги при българите се намира душичка, която брат брата продава”. ДС е по следите му. На 6 март 1953 г. в 4 ч. сутринта Иван Калайджиев бил арестуван. 80 кг оловни букви били разделени в два чувала, които той и неговият съучастник трябвало да пренесат на гръб през целия град до Държавна сигурност. После – карцер.
На Велики четвъртък Мирчо Спасов – зам. министър на МВР, инспектирал затворите. Той попитал Иван дали ама някакви оплаквания и казал: „Каквото искаш, ще ти се даде”. Иван поискал червено яйце, парче козунак и Библия, защото „в други ден е Великден”. „Старшина, да му се даде!” И започва старшината да раздава Великденски подаръци, все по главата, докато окървавен и в безсъзнание бил оставен сгърчен в тясната килия. Когато дошъл на себе си, го повикали при началника. Любезно му предложили стол, разговаряли с него почти приятелски. И докато разговаряли, следователят казал: „Искаше Библия, ние ти намерихме евангелие”. Взел обемистата книга, която лежала на полуосветеното бюро и започнал да го бие с книгата по главата докато се разкъсала и се разхвърчали и последните листи. „Как да ги обичам?” – пита ме Иван. „За мен те са безсрамни хайдути, мародери и убийци.”
Бил изключен от Сливенското училище, но директорът му дава отпусно да се запише в Габрово. И тук отново е под бдителното око и дългата ръка на ДС. И няма да можем да разкажем всичко…
ДАРИТЕЛЯТ
Близо 40 години Иван Калайджиев се занимава с книговезка дейност. Книговез, не просто подвързач. В това има нюанс на изкуство – везане на шевица, изплитане на дантела, вдъхване живот на разкъсаната книга, възстановяване, реставрация на нейната красота. Щедра е ръката на Иван Калайджиев. Той прави дарение на църкви, манастири, читалища, библиотеки, като подвързва стари, станали почти негодни за четене книги. През 2008 година той подвърза много ценни книги и на добричкото читалище „Йордан Йовков”.
Най-старата книга, която е подвързал, е един Требник на църковнославянски език от 1844 г., издаден в Москва и притежание на църквата „Света Богородица” в гр. Русе. Иван Калайджиев, „интернационалният майстор”, както го нарича един от издателите на „Памелис” – Франция, е търсен не само в България. Освен детски книжки на споменатото френско издателство, той е подвързвал книги за Белградската Митрополия и други европейски страни. За дарителска дейност на Иван Калайджиев е присвоено званието ктитор.
След подвързията на преписа на „Рибния буквар” на д-р Петър Берон в Русе, в навечерието на 11 май, празникът на Св. Св. Кирил и Методий, Иван Калайджиев подвърза като дарение на читалище „Йордан Йовков” преписа на Паисиевата „История славянобългарская”. Преписът е направен по повод 250 години от написването й.
Г-жа Детелина Николова – кмет на гр. Добрич, изрази признателността на добричката общественост към благородния жест на г-н Иван Калайджиев с благодарствен адрес и Почетния знак на Община Добрич с образа на Паисий Хилендарски.
През 2011 г. г-н Калайджиев отпразнува 75-ия си юбилей. Да му пожелаем здраве, дълголетие и успехи в родолюбивата му дейност.
