ДРАГОМИЛ ГЕОРГИЕВ е роден на 20 януари 1955 г. в Добрич. Завършил е ВТУ ” Св. Св. Кирил и Методий”, специалност българска филология. Работил е като учител, гл. експерт, директор, а сега е учител по български език и литература в ЕГ „Гео Милев” – Добрич. Издал е осем книги в областта на литературното обучение, има статии в научни сборници, във в. „Гимназист”, „Кандидат-гимназист” и др. Носител на първа квалификационна степен като преподавател. Един от основателите на в. „Антимовски хан”.


Двата романа на американската писателка Елизабет Костова - ”Историкът” и „Крадци на лебеди”, ме накараха да се върна към комплекса от въпроси за естетическата радост и за художественото удоволствие в процеса на четенето като свещенодействие, за тайнството и феномена на изкуството на Словото. Писането, съзиданието и творчеството, според философията на романистката, са процес на много съмнения, на упорити търсения и колумбовска неуморна страст на изследвача, който владее богатата методология за навлизане в дълбоките пластове на историята и обществото, на цивилизацията, а и в тайнствата на човешката душа.
Магията в тези интересни и новаторски текстове е в пресъздаването на великия процес на тайнството на „живеенето” (Анжел Вагенщайн), на „историята” в уникалния човешки живот, на интуитивното усещане за четенето-диалог и сътворчество като среща с хора и съдби, които искаш да поканиш и приемеш в душата си, да ги направиш свои събеседници в очаквания дълъг и безкраен „път през годините” (Константин Константинов). Художествените образи като красота от послания и видения са на интелектуалци или на жадни за власт господари на света, на силни характери и амбициозни първооткриватели. В текстовата мрежа от сюжетните линии, описанията и диалозите, епическото и интимното говорене, водещо място заемат изповедността, откровението, което при Костова звучи драматично и болезнено, катарзисно. Тези романи са синтез на класическа обемност с постмодерно експресивно и накъсано взривяване на речта и говоренето. Цялостната атмосфера на двата фикционални свята са за „пътуване към себе си” (Блага Димитрова), към другите, към миналото и настоящето, към историята, истината и великите пространства на свободата.
В съвременната ни литература вече се стигна до далеч по-бърза комуникативност и диалогичност между художниците от всички точки на света, до намаляването на пространствата в диалога „ние” и „другите”, „родно” и „чуждо”, което повишава и сгъстява конкуренцията и е предпоставка добрите, стойностните романи да са не изключение, а закономерност и тенденция. Сред огромния океан от обемни текстове на Умберто Еко, Стивън Кинг, Никълъс Спаркс, Филип Рот, Робърт Уолър, Дан Браун, Паулу Коелю, Ноа Гордън, Сидни Шелдън, Мика Валтари, Ким Едуардс, Орхан Памук, Елизабет Гилбърт, Елиф Шафак, Пънар Кюр, Милан Кундера, Харуки Мураками своята „градинка” (Волтер) изгражда американската писателка Елизабет Костова, в чието семейство упорито се говори и на български език. Нейните търсения диалогизират и с написаното от нашите съвременни разказвачи Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Галин Никифоров, Алек Попов, Милена Фучеджиева, Людмила Филипова, Момчил Николов, Владимир Левчев, Калин Терзийски и други млади майстори на романовото изследване. Ерудитският културен романов пласт при Елизабет Костова е резултат на „натрупаните мълчания” (Павел Матев) от семинарите, колоквиумите, от курсовите работи по британска култура в университета в Йейл, магистратурата по изящни изкуства в Мичигън. Идва пътуването в Източна Европа, тя е сред митингите на 90-те години в България на площада пред катедралата „Александър Невски”. Балканското като тайнственост и магическа стихия, като избор и находка, е в основата на първия ? голям творчески проект за Влад ІІІ Влашки Цепеш Набучвача, Дракула. С научните ръководители, със субсидирането, командировките, с екипността се преминава дългият изследователски период, който е близо десет години, за да се стигне до завършения роман „Историкът”, който надскача пространствата на скромна дебютна книга. Идват преводите, купуването на правата за 2,1 мил. долара, славата на успеха, който е заслужен, и студентката от славянския хор за народни песни и танци от университета в Йейл успешно отваря вратата и влиза сред писателите от световна величина. Това го потвърждава и вторият обемен текст „Крадци на лебеди”, роман, който е естетически контрапункт, но и диалогично допълване, дописване върху темата за творческата личност, за университетския преподавател, който е самотен и нестандартен в живеенето и дързостта си да е различен и да взривява другите и себе си, да е истински, голям в индивидуалността и феноменалността си.
В съвременната световна романистика сред водещите теми е тази за твореца в живота с професии като учен, лекар, преподавател в университет, писател, композитор, музикант, фотограф, компютърен специалист, тъй като това са хората на духа, които са болезнено чувствителни към неправдата, насилието и лъжата. Така е от „Мартин Идън” на Джек Лондон през романите на Карлос Кастанеда с богоизбраните магове, следват „Мостовете на Медисън” на Робърт Уолър, „Философката” на Петър Пранге, ”Синухе Египтянина” и „Черният лебед” на Мика Валтари и много други. В двата си романа Елизабет Костова има повишен интерес към хората на духа, това са изтъкнати световни учени като проф. Бартоломю Роси и дъщеря му Хелън от Оксфорд, докторантът Пол, проф. Тургут Бора от Истанбул, унгарският учен проф. Шандор от „Историкът”. Групата се обогатява с психиатъра Андрю Марлоу, с преподавателя по живопис Робърт Оливър и жените в живота му – Кейт, Мери Бъртисън. В паралелната красива любовна история между художниците Беатрис дьо Клервал и Оливие от прехода между ХІХ и ХХ век е обогатена универсалната и магнетична тема за „душата на художника” (Пенчо Славейков) като болезнено съзнание и трагична чувствителност, което прави живеенето им интензивно, чувствено, белязано със знака „на Бога най-светлия син” (Димчо Дебелянов). Историците, изследвачите, художниците на романистката са авторов успех, защото това не са скучни и сиви художествени схеми, а са личности с постмодерно тревожно съзнание, както е от драмите на Шекспир и романите на Сервантес, Дикенс до тези на Умберто Еко, Стивън Кинг и Дан Браун. Те са по-скоро характерните американски типове като динамичност и хора на действието. Чужди са на славянското и балканското раздвоение, на съмненията и обломовщината, както е в голямата руска класическа литература от Пушкин през Гогол и Достоевски до Чехов и Бунин. При проф. Бартоломю Роси и при доктор Андрю Марлоу има от поривите на класическата криминалистика на Агата Кристи и Конан Дойл, на аналитичността и дедукцията, на експеримента и допускането, на наблюдението и умозаключението. Това ги прави действени натури, хора на действието в преодоляването на затрудненията по пътя от познатото към неизвестното и забуленото в тайни.
Общото между двамата главни герои в романите на Костова – проф. Роси и художника Робърт Оливър е в тяхната обсебеност от свръхсилни духове от далечна минала епоха. При академичния учен това е съдбовната среща с властелина, със страшилището дори и за Отоманската империя – Дракула, а за художника преподавател е на френската предшественичка, импресионистката Беатрис и тайната на живота, за да се откаже от четката и платното. Така се актуализират универсалните теми за прераждането, за живота като безкрайност, приемственост и гласове и съзнания, които ни съпътстват и смущават, изискват и напомнят. Те често са сурови и жестоки, за да доведат до психиатрични заболявания и смущения, както е с Робърт. В светогледа на Костова миналото не е летопис от радост, любов и щастие, а е на вековни болести на душата, на натрупани страхове и предупреждения за криза на духа, за тежки комплекси на жестокости, изнудвания и заграбена свобода.
Авторката подбира класически вариант за изграждането на двамата водещи герои чрез отношението на другите. Така се постига ефектът на допълването и надграждането, на епическата раздвиженост и незавършеност, за да се осъществи динамична вариативност на промяната, както е при класиците от Шекспир и Сервантес до Балзак, Дикенс, Толстой, Достоевски, а и до Димитър Димов, Емилиян Станев, Антон Дончев. Много от истините за авторовите предложения за елити на духа научаваме от спътниците, от сътрудниците в живеенето им – за проф. Роси това са дъщерята Хелън, любовта на живота му Мария, докторантът Пол, а при обсебения художник са лекуващият лекар, любимите му жени – Кейт, Мери Бъртисън и „тайфуни с нежни имена”(Богомил Райнов) – Беатрис. По този начин двамата герои творци са енигмата, тайнството, което трябва да бъде разшифровано от другите чрез методите на наблюдението, спомените, дневниците, фотографиите, рисунките, картините. Срещата с тези първенци на времето и епохата не е радост и удоволствие за околните, а е стрес, загадка и тайнство, което ще бъде преосмислено бавно и дълго, за да се превърне в духовен урок. Героите са наши съвременници като криза на диалогичността, нервност и нечуваемост, бягство в своето пространство, което е планини от комплекси, страхове и видения, ужасни филмови ленти от сънищата, които са резултат на активните депресивни центрове на подсъзнанието. Модерната тема за вампирите при Костова е трансформирана в болките и съмненията на силните характери на нашата епоха, които трябва да победят тежките комплекси на миналото, обобщени във виденията за Дракула и за Беатрис. В американската романова, а и филмова традиция за свръхчовека супермен, най-често се стига до победата на силния дух, така е и при тази млада разказвачка, но нейните предложения са резултат на надмогванията над кризата на духа, което се постига чрез силата на творческото и съзидателното начало. Пътят на проф. Роси е продължен от дъщеря му Хелън, която израства до учен от нов тип, а живописецът Робърт е излекуван и освободен от тежкия си комплекс, но дали ще бъде така и при хората от Източна Европа, или ще е само морализаторско поучаване с размахване на пръста как да се решават проблемите.
Успех в романите са женските образи, които са амбициозни, неспокойни и търсещи пространствата на радостта и щастието чрез любовта в живота си. Съвременната цивилизация е далеч по-отворена и динамична в стимулирането на толерантността към дамите, които стават по-агресивни в отстояването на личното си пространство. Елизабет Костова е чужда на директните внушения, тя предпочита другото, естетическото, което съдбовно опалва душата на читателя и той заживява с драмата и историята на героинята – на младата и търсещата своите корени Хелън, която открива своята майка Мария в планинско селце на дълбоката провинция в Румъния. Сред творческите попадения е безспорно съпругата на Робърт – Кейт, която е белязана с изпитанията и трудностите от делничността на семейния живот с двете дъщери, за финансите, грижите за всички членове. Тя е, която гради крепостта на дома, сигурността, но и уюта, спокойствието при съпруг с тежко заболяване. Писателката ни предлага класическия образ на семейната нечуваемост и разминаване върху основата на разпадането на диалога, на загубването на доверието и настаняването на ревността, която води да тотален разпад, обобщен в развода. Симпатичното при Кейт е в силата на характера, в този стоицизъм да отстояваш идентичността си, пак да рисуваш, т.е. да не разпилееш таланта си. Магнетичен е образът на любовницата, на алтернативата в живота на Робърт, а това е Мери Бъртисън. Тя е също художничка, с невероятна красота и разтърсваща сила на въздействието. С постмодерно съзнание, дамата е необвързана и дръзка, културна препратка към античната Фрина като жажда да живее на крилете на духовната извисеност. Наградата за всички болки, изпитания и страдания е бракът и с д-р Андрю Марлоу. Новото семейство израства до светъл код за края на болестите, обсебванията и лудостта не само на Робърт, но и на съвременното ни човечество. Голямата бунтарка, новата Жана Дарк, по-късно Мария Кюри, е Беатрис дьо Клервал Виньо (1877-1910), художничка, която избира да живее в два свята. Първият, традиционният, е на идиличната семейна тишина вечер с ръкоделието на предана домакиня, на семейната консервативност със съпруг на скучния ред – счетоводител, по-късно банкер, представител на вековните ограничения. Другият, алтернативният, е на крилете на духовната красота, на творческия Олимп, на последната, забранената, късната любов на вдовеца Оливие. За такова тайно и двойнствено поведение в Изтока наказват жената със зловещо наказание на публична смърт с камъни, както е в романа на „Алексис Зорбас” на Никос Казандзакис. Тази нова Беатриче се влюбва в чичото на своя съпруг, в седемдесетгодишния Оливие Виньо, който е също художник. С него тя изживява цялото богатство от чувствата на споделеното висше единение на тялото и духа, от тази красива и дръзка история се ражда дъщерята Оддьо Клервал. Скритата бунтарка на полето на семейната изолираност прави своя избор, жертва големия талант в името на любовта и свободата си. Така действа истинската, великата жена от всяка точка на света и от различните времена от древната Ева до „изгубените момичета”(С, Прозорец, 2012, 383с.) на Дженифър Багит, Холи Корбит и Аманса Преснър, защото тя е богата със своя свят на преживяното, на божественото, на единението на духа и материята, на мига с вечността.
Постмодернистични са сюжетостроенето, поетиката и стилистиката в двата романа на Елизабет Костова. Тя има влечение към криминалния по тип сюжетен модел, в който има тайни, разследвания, търсения. Д-р Андрю Марлоу е като ученик на Шерлок Холмс в откриването на корените за психиатричното отклонение на своя пациент. Той проучва, пътува до Париж, Ню Йорк и Вашингтон, до университета в Грийнхил, среща се с всички хора от обкръжението на Робърт. Това е обичаният модел на съвременния американски и европейски, а и източен романист – на пътуването в различни точки на света, в търсенето, на почти студиозното разследване в името на истината, а и на човешкото самопознание. Художественото време е в два големи отрязъка – съвременният, който ни отвежда в частната клиника или в университетския кабинет на учения. Героите са в САЩ и Европа, в „Историкът” топосите са още в Румъния, Унгария, България, Турция, САЩ. Другият е на миналото, историята с Дракула или на Беатрис, което е завръщане към екзотичното време на ХVвек на Мохамед II Завоевателя и Влад III Влашки Цепеш Набучвача или на прехода между ХIХ и ХХ век на Моне и Мане, на Жаверн и Пикасо и групата на импресионистите в Париж. Срещата, напрежението и конфликтуването между времевите центрове сгъстява във философски план романовата мрежа и ни отвежда до идеята, че човекът днес и винаги е бил кръстопътна среща между светове, култури, ценности. При наследствеността човекът идва със страховете, болестите и комплексите, но и с проблемите, които трябва задължително да разреши, за да открие нови земи и хоризонти. Персонажите на романистката са задължително част от тази космическа времева и пространствена отвореност, диалогичност, но и конфликтност между вчера и днес, за да са пречистени, преродени и готови за достойното живеене по законите на свободата и любовта.
В поетиката на романовата структура при Елизабет Костова оригиналното е в богатството и разнообразието от гледни точки в процеса на разказването. В романистиката от началото на 21 век вече въпросът е защо са необходими тези разказвачи и как те обогатяват читателското възприятие. В двата текста младата разказвачка на истории избира „влизането в ролята” (Константин Станиславски) на по-широк кръг от гласове и съзнания и по този начин възприемателят допълва и ревизира някои от натрупаните щрихи за героя, за да се постигне атмосферата на процес на дописване, който в идеалния си вид е безкраен и отворен... като света, човека, миналото и цивилизацията.
Двата романа на младата и талантлива писателка Елизабет Костова са естетическо предизвикателство, те пораждат въпроси, отварят пространства, светове и съзнания, изискват пълна отдаденост на съдбата на героите, за да се стигне до пределите на духовното и интелектуалното удоволствие да откриваш, да опознаваш, да допълваш опита си, да откриваш в душата си желание да тръгнеш към нещо ново, но то да е задължително истинско, достойно и духовно. Тогава четенето сътворчество с обемните, магнетични текстове се оказаха и катарзисно, извисяващо, а това става само при среща с голямото, с истинското изкуство.

В три поредни броя „Ракурси” се подкрепя от Национален фонд „Култура” към Mинистерството на културатa