Христо Карастоянов е роден през 1950 година в Тополовград. Завършил е Пловдивския университет. През 1981 година дебютира с белетристичния сборник „Пропукан асфалт”, отличен с една от наградите на „Южна пролет” в Хасково.
Автор е на 28 самостоятелни книги – проза, документалистика и поезия. Романът му „Аутопия: другият път към ада” беше номиниран в първото издание на конкурса на фондация „Вик” (2003). Пет други негови книги са с номинации за наградата „Хеликон”. Печелил е наградата на Корпорация „Развитие” за непубликуван роман („Смъртта е за предпочитане”, 2003), както и наградата на СБП за документалистика („Записки по исторически наивизъм”, 1999), „Златен ланец” в конкурса на вестник „Труд”, наградата „Чудомир” и др. Сборникът му „Kocama Kari Ariyorum” (на турски език) беше представен на 25-ия Панаир на книгата в Истанбул.
Тази година берлинското издателство „Дитрих” издаде като част от поредицата „Балкани” трилогията му „Кукувича прежда” (Teufelszwirn, Roman in drei Buchern. Aus dem Bulgarischen von Andreas Tretner, Dittrich Verlag GmbH, Berlin 2012).
Член е на СБП, живее и работи в Ямбол. Женен, има син и внуци.


„За вълка говорим...”

Един ден злото се пъхнало под някакъв камък и заспало.
И тогава станало ебаси и работата. Уж дотогава всички викали „Да спи зло под камък! Да спи зло под камък!”... – а като заспало, какво? Направо ад някакъв! Де що имало добро, всичкото било хвърлено през плета, защото вече нямало смисъл. Змиите до една се измъкнали от хорските пазви и се разпълзяли да правят добрини, караконджулите направо се изпотрепали да целуват децата, злите круши станали направо майката си трака, целите обрасли с ялова шума и направо плачели за зъл прът, но вече нямало пукнат зъл прът. Железните врати зеели отворени на общо основание, понеже наоколо имало само благи думи, все едни такива „скъпи”, „здрасти”, „обичам те”, „как са вашите”, „ще му цапнеш ли едно”. Въобще – откачена работа. Даже Сократ се тътрел унило из двора и не му се очертавало да умре скоро, понеже жена му Ксантипа била станала една ужасно досадна къщовница, та нямало кой да му забърка една чаша отрова на човека. То впрочем и отрови вече нямало – всички отрови се били превърнали в чайчета, енергийни напитки и крем хидратанти, а някой си Хитлер рисувал картини и картините му се харчели добре.
Хората, разбира се, казали, че не – няма да стане така тая работа. Грабнали се един ден и отишли при камъка, където спяло злото, уж да го будят.
Бутнали камъка..., и там какво да видят!...
... Но то е друга история.




Осъденият на смърт

Директорът на затвора прочете менюто и затвори папката.
— Не – каза учтиво осъденият на смърт. – Багодаря, но още не съм гладен.
Директорът се извърна към прокурора, а той си погледна мрачно часовника и сви рамене.
— Кафе? – попита тогава директорът – Цигара?
Осъденият на смърт се усмихна.
— Опитвам се да ги откажа – рече и надзирателите се изкискаха.
Директорът ги изгледа лошо, а после повтори:
— Кафе?
— Благодаря – отвърна и сега осъденият на смърт. – Пих вече и за днес ще ми стане много...
— Че то вие ще поискате жена може би едва ли не! – гракна ядно прокурорът.
— Нека да е друг път – усмихна се отново онзи.
— Ама какво тогава?! – започна да се нервира директорът – Длъжни сме да изпълним последното ви желание все пак, да му се невиди...
— Добре тогава – сви рамене осъденият на смърт. – Донесете ми вестник.
Ония двамата се спогледаха...
— Вестник? – попита прокурорът.
— Вестник – кимна осъденият на смърт. – Днешен вестник.
Единият от надзирателите отиде някъде и като се върна подаде един вестник на директора на затвора, а той го даде на осъдения на смърт.
Като му донесоха вестника, човекът дори не погледна първата страница с огромното заглавие, а бързо прелисти няколко страници отзад напред.
И се зачете...
Директорът на затвора и прокурорът пристъпиха да видят какво толкова чете тоя там. И се вкамениха.
Осъденият на смърт четеше хороскопа си за деня.




Едно затруднение на Господа

Значи на някой си българин му били предсказали – врачка ли там, кой, не знам, но му предсказали, че ще умре при самолетна катастрофа.
Вярвал ли, не вярвал ли българинът – все едно – обаче истината е, че през целия си живот не се качил на самолет.
Но нали е казано, че животът е това, което се случва, додето ние кроим планове – човекът като станал примерно на осемдесет години, наложило му се все пак да пътува със самолет. Нещо спешна работа ли бил имал, какво имал, няма значение, важното е, че трябвало най-сетне да пътува със самолет.
И отива той на летището, качва се на самолета, а пък самолетът боинг седемстотин трийсет и седем, сериозен самолет, голям, тъй че заедно с оня човек в него се качват още сто четирсет и девет пътници.
Излитат те, стюардесата обяснява на каква височина ще летят, над които градове ще прелетят, пожелава им приятно пътуване...
И естествено, като се издигнали на дванайсет хиляди метра – самолетът почнал да пада като камък надолу.
И оня човек, българинът, вика:
— О, Господи, защо ставаш такъв? Хайде, аз вече съм се прежалил, предсказано ми е и няма къде да мърдам, ама тези тука сто и кусур човека – те какво са ми виновни! Тях пък защо, Господи? Недей!
И тогава се чува глас, (Господьовият, естествено):
— О, българино! – казал – А мене питаш ли ме какво ми костваше да ви събера най-накрая всичките в един и същи самолет?!...




Пътешествието
на добре облечения бизнесмен

Добре облеченият бизнесмен влезе в туристическото бюро, позяпа шарените обяви за екскурзии и почивки. После седна срещу учтивия агент, преметна крак връз крак и каза, че искал да се забие някъде, където не е бил досега.
Агентът веднага защрака по компютъра.
— Можем да ви предложим – каза той въодушевено – седем дни на остров Аруба! Същински рай.
— Тц! – въздъхна добре облеченият бизнесмен – Бях вече. Барната работа, ама вече бях.
— Аха, да! – побърза да се съгласи другият – Ами тогава какво ще кажете за Алпите! Горе сняг, долу басейн.
— Е, не! – взе да се нервира онзи – Колко пъти да им ги гледам тия Алпи…
Агентът нямаше намерение да губи нито присъствие на духа, нито клиента си.
— Да видим тогава – рече бодро и пак защрака по компютъра. – А, ето! За май месец имаме десетдневно сафари в Африка!
— Какво, какво?! – понадигна се добре облеченият бизнесмен – Как го каза?
— Сафари! – възкликна агентът – Десетдневно…
— Сафари? – още по се заинтригува клиентът му – Какво е това?
— Сафари ли? – поизненадата се агентът.
— Не ми повтаряй бе, папур! – изръмжа другият – Сафари! Какво е сафари?
— Ами сафари!... – обърка се младият човек срещу него.
— Какво се прави на сафарито? – настоя добре облеченият.
— Ами дават ти един джип, караш и стреляш.
Добре облеченият бизнесмен се отпусна в стола и каза удивено:
— Караш и стреляш? Е че то това все едно съм си на работа!




Тялото и духът на човека

Обичаше да си представя как умира отведнаж – или в съня си, или на улицата, пред очите на покрусените минувачи. Просто полита и е мъртъв още преди да е рухнал на плочника: предпочиташе да е инфаркт или нещо такова.
И никакви болници! Никакви лекарства, операции... Не се виждаше омотан в тръбичките и жиците на системите им! Не се виждаше в лайната на оскотяващо залежаване. Това той нямаше да го допусне за нищо на света. Ако тръгнеха така нещата, просто щеше да изпревари немарливия ни Създател: щеше да се качи на покрива на отсрещната седеметажна кооперация и да скочи оттам. Толкоз.
Отсетне нямаше да си спомня по каква причина му се наложи да отиде на доктор, но така или иначе там го подкараха по едни все по-съмнителни прегледи, запрепращаха го от кабинет на кабинет, където го посрещаха и изпращаха някакви лекари с все по-съчувствени лица. Изпълняваше, каквото му кажат, но го правеше от учтивост, и търпеше високомерно всичко.
А ето че накрая му казаха скръбно: прегледите показвали безпощадно, че сърцето му е в дотолкоз прединфарктно състояние, та си било направо за чудене как все още не е рухнал на плочника, както си върви, или как не е умрял в съня си. „Страшна работа!” – казаха.
Като се окопити от чутото и след като усети отново земята под краката си, той запреглъща, запреглъща и каза жалко:
— Моля ви се, една операция няма ли да помогне?...




По Михаил Зошченко

Една жена била неграмотна. Не ме питайте как така, но това е положението: нито можела да пише, нито да чете. Изкарала отделенията и прогимназията без да научи буквите, после зарязала училището. Пък била хубава и оправна и всички ? се чудели. Отвсякъде ? викали да седне и да се научи, обаче тя отвръщала, че хич не ? трябвало, че както се оправяла в тоя живот без тия глупости – четенето и писането – тъй ще я кара докрай...
Както и да е, оженила се, мъж ? много я обичал и след като и той опитал на няколко пъти да я накара да научи поне азбуката, отказал се и си я харесвал такава, каквато е. Тя пък се грижела от все сърце за него и тъй нататък.
Един ден обаче, както му гладела ризата ли, панталона ли, напипала нещо да шумоли в джоба. Бръкнала и намерила писмо. Колкото и да не разбирала, усетила, че писмото е написано с женски почерк. И нещо почнало да я човърка – дали пък нещо там мъж ?... Не му казала нищо, но скрила писмото в скрина.
И да видите чудо! Заради това писмо тя седнала и почнала да учи. Купила си буквар, читанка, малко по малко, „Симо се мие”, „Юлка глади с ютия, глади, Юлке, глади”, „С М започва думичката мама”, въобще голям зор, но тъй или иначе за два-три месеца се научила да чете.
И тогава вече отново извадила онова писмо...
И като го разгърнала, с ужас разбрала, че писмото е написано на някакъв чужд и абсолютно неразбираем език.




Случка във влака за София

Малко след като влакът излезе от гара Стара Загора, един човек в третото купе на втори вагон нещо подбели очи, килна назад глава, от устата му взе да излиза синя пяна, краката му приритаха и въобще човекът припадна много лошо. Настана зверска суматоха – другите се скупчиха отгоре му и взеха да му дърпат насам-натам дрехите. Един младеж го пребърка ловко, измъкна му телефона и тъкмо да посегне и към другия джоб, когато някакъв с вид на застраховател и музикант го перна през ръката и го изпревари, та извади портфейла на припадналия. После тия двамата изчезнаха светкавично, единият дръпна напред по посока на таковата, другият – назад към опашката на влака – а останалите изпсуваха и веднага след това и те се разбързаха. Един извади от панталона ключове някакви, друг му смъкна сакото, трети му взе вратовръзката, а петият направо му свали ризата от гърба... И всеки си грабваше багажа, та хукваше по коридора и се скриваше в друг вагон.
В Чирпан те всичките скочиха от влака и се разбягаха през другите хора, дето или бързаха да се качват, или чакаха някого.
После влакът пак потегли и когато вече възвиваше между всичките му там семафори и не знам си какво си, онзи човек в купето се свести. Поогледа се, поопипа се и бързо се сети какво е станало. Обаче не се ядоса, а махна с ръка.
„Е кво пък – си рече, – важното е, че съм жив. Пак малкият дявол е бил!”




Животът е кратък, изкуството – вечно!

Когато го вкараха за първи път в ареста, беше страхотен студ. А в ареста беше пълно със стари войници заради едно паметно бягство три дни преди това.
И той страшно се притесни. Увити целите в одеала и шалове, старите войници го гледаха зловещо, а той подсмръкна, сви се на циментовия под в ъгъла и заби поглед право между обущата си.
— Ало, умник! – обади се един от старите кокали – Ти къв си бе?
— Моля? – стресна се той.
— Не ми викай моля! – скара му се онзи – Питам те къв си. В цивилизацията къв си бил имам предвид.
Понечи да излъже нещо, но после каза отчаяно:
— Художник.
— Художник?! – оживи се другият – Верно?
— Да! – отмаля той.
— Ами добре – каза старият. – Е като си художник, а нарисувай една печка, че изпукахме от студ бе!...
Не разбра дали онзи не си прави лош майтап с него, но след това се надигна, извади от шинела един въглен и със замах нарисува на стената великолепна нафтова печка Супер Юг, набримчена на шест.
Старите кокали ревнаха одобрително, а след това онзи същият каза развеселен, че сега като са се стоплили, бива да му ударят по едно.
Той веднага нарисува маса, върху масата бутилка Джони Уокър, четири чаши, колкото бяха старите кокали, и накрая добави от себе си отворена кутия Марлборо с извадени навън три цигари.
Наоколо всички казаха: „Евалла, заек!” – и бързо се размърдаха, та му направиха място на нара между тях.
Бяха го приели.




Гняв!

В изолатора на кучкарника бяха затворени трима: лежаха обречено и чакаха... Първият въздъхна и каза:
„Лоша работа, народе! Моят стопанин, освен мене, гледаше и една страшна кучка... Ама кучка отвсякъде!...”
„И какво стана?” – размърдаха се другите двама.
„Ами какво... – въздъхна онзи. – Не ми издържаха ангелите и... На вас ли да обяснявам. Тя пък да се окаже медалистка! Расова! Че като се разпищя...”
„Аха – въздъхнаха и другите. – Ясно. И сега?”
„Сега – каза нещастникът – ще ми режат оная работа. Казва се кастрация.”
„Лошо – обади се единият от другите двама. – Аз пък съм куче водач на слепи. Ама стопанинът ми беше много проклет. Биеше ме, риташе ме, хранеше ме когато падне. Направо не ми се говори. И вчера не издържах: прекарах го на червено през светофара!”
„Само така, егати! – съгласиха се другите – И сега какво?
„Е, сега ще ми режат главата. Казва се евтаназия...”
Помълчаха малко, повъздишаха, а после се обади и третият.
„Блазе ви! – каза завистливо – Лесно ще се отървете! А пък моят стопанин е от ония... – дето им викат нежни мъже... Готви се за парада им, по цял ден кисне в банята, скубе се, гизди се, и по едно едно време му падна пищималчето. Наведе се да го вдигне, лъсна му задникът и... Не издържах, ако ме разбирате какво ви казвам...”
„И сега?” – пролаяха отчаяно другите.
„Сега ще ми режат ноктите! – напсува гневно онзи – Казва се педикюр!”