Павел Павлов

/откъс от роман, който предстои да бъде издаден/

      Да беше мисъл тази моя плът,
      плътта да ме скове не би могла.
                                    Шекспир

І. Завръщането на Фортуна

1.

Непредвидимата богиня на сляпото щастие рядко се завръщаше по местата, гдето бе изсипвала своя рог и нехаеше за сполуките и несгодите, покълнали от съдбовния ? посев. Но тази земя на Божиите длани дотолкоз плени Фортуна, че вместо да отдъхне от неуморната си шетня на Олимп, предпочете да се завърне в златната добруджанска степ. Гонеше я нетърпението да узнае какво бе покълнало в душата на орисаните от нея, когато бреговете потънаха във вечерния здрач зад кораба, носещ божественото ? име.
Завърна се с аероплана по рейса Париж – Букурещ – Цариград. Крилатата машина спираше и в Добрич, колкото да зареди и керосин. Възползвани от това, търговски пътници наслизваха, за да приемат галантерийните и пасмантерийните поръчки от своите мощерии.
Този път от аероплана слезе висок, плещест и дългокрак млад пътник, с широкопола панамена капела, сенчеща, тънки френски мустачки. Той тътрузеше два тежки куфара и се оглеждаше за файтон. Никой не разпозна в младия мъж сина на генерал Маламов, загинал геройски в Тутраканската епопея през 1916 година. Той се завръщаше подир пет години с инженерска диплома от парижката Политехника. Горазд Маламов – така се казваше младият човек, съгледа свободен само вехт кабриолет с ококорен татарин на капрата, който отложи калпаче. Щом го нае, оня смести куфарите от двете страни на седалката и дръгливото му конче се подчини на юздата.
— Накъде, челеби?
— Карай към църквата „Свети Георги“!
Хайванчето навлезе сред задрямалите къщи на града. Лятото прегаряше и наоколо се прокраждаше есента.
Зад дуварите златееха тумбести дюли. Косите лъчи на умореното слънце се провираха през разперените длани на лозниците и заплитаха тантели по калдаръмите на дворищата. Кобилиците на кладенците немееха от почуда пред дивното плетиво. Отнейде долитаха провикванията на водоносец – кладенчовата вода горчеше – и сепваха задрямалите в клонаците косове.
Изведнъж из зад ъгъла се възправи църковната камбанария. Току зад нея, сред глъхнал двор, беше богатският дом на генерала. Горазд Маламов се разплати с татарина, а оня, слисан от щедростта му, потътри куфарите към каменното стълбище. Дочула стъпки, под остъклената козирка се показа старица.
— Добре дошъл, мили ми Аздо! – здрависа го старата му дойка.
— Добре си ме дочакала, моя Нани!
Двамата се прегърнаха крепко. Някак смалена под товара на годините, тя достигаше едва до плещите на снажния млад мъж, когото бе отгледала от педя човече.
Останала като невръстна сираче, тя бе отгледана от старите Маламови и стана неразделна част от семейството. Неуморна и пъргава като невестулка, с годините им стана повече от роднина. В паметната година на Тутраканската битка, когато кобната вест за гибелта на генерала застигна жена му Санда и тя роди близначета – седмачета. Момченцето оцеля; момиченцето се осука в пъпната връв и го заровиха в семейната гробница в нозете на генерала. Аздо, както галено го наричаше неговата дойка, бе силно привързан към нея. Понякога ? нашепваше в ухото, че я обича повече от строгата си майка. Тя му разказваше вълшебни приказки, каквито друго дете едва ли е чувало на заспиване. Всички те завършваха с припева:“ нани-на, нани-на“, отдето и остана прякора Нани, макар да се казваше Найда като намерена в руините на бащиния ? дом.
— Как е майка?
— Не я бива горкана – прошепна Нани и се прекръсти. – Съвсем излезе от нетърпение, докато те дочака.
Тя потътри куфарите, но Горазд ги отне от ръцете ?. Прекосиха притъмнения салон – кадифените завеси бяха спуснати. Виенската мебел, приютявала толкова гости през щастливите години на семейство Маламови, бяха покрити с калъфи и светлееха като кръпки връз копринения персийски килим. Портретите на баба му Султана и дядо му Сава Маламов като да придремваха над мраморната камина, а венецианското кристално огледало изглеждаше посърнало.
Горазд открехна вратата към спалнята на генералшата. Майка му не отвори очи при издайническото поскръцване на пантите. Нана оправдателно смотолеви, че ще ги смаже начаса.
— Завърнах се, майко – наведе се той и целуна восъчната ? ръка. Едва сега Санда Маламова отвори клепачи.
— А пък аз се заинатих да те дочакам, сине – пошегува се мрачно тя.
Под иконата на зеленооката Богородица мъждукаше кандило. Фитилчето изпращя, сякаш се давеше в шарлана и хвърли трепкаща светлинка върху стъклениците на нощното шкафче. Тръпчив мирис на камфор и валериан виснеше над спалнята.
— Заинатих се да те дочакам – впери поглед в портрета на покойния си съпруг в парадна униформа болната – а баща ти трябва да ми се е изпренадал на оня сят.
Горазд се смълча.
— Странен сън ме споходи нощес, Аздо – въздъхна тежко генералшата. – Присъствах на собственото си погребение… Подир катафалката пристъпваха баща ти и твоята сестричка – вече мома за омъжване… Само тебе те нямаше – генералшата направи усилие да се усмихне, придърпа сина си за ръката и го целуна по челото. – Когато удари моят час – не бива да ме оплакваш! Искам да ме запомниш усмихната!
Санда Маламова притвори клепачи и се престори на унесена. Горазд напусна спалнята, прекоси салона и излезе на верандата. Залюля се в плетения стол, в който нявга Нани се поклащаше в ритъма на разказваната приказка, а той, яхнал дървеното си вихрогонче се олюляваше в обратната посока, дорде го споходи сънят.
„Къде е моят „аждрахан“ сега?“ – запита се наум той. – „Утре ще предприема пътешествие в отминалото детство и ще го подиря сред играчките на тавана!“
Отнейде долиташе виенски валс от латерна. През зеленопръстите листа на лозницата тъмнееше стълбът на уличния фенер. И той го пренесе в детството, когато копнееше щом порасне да стане фенерджия. Все си представяше как спуска петромаксовата лампа по стоманената жица, сетне намалява газта, напомпва щом се разгори, та да стане видело до зори по цялата улица.
„Е, фенерджия не станах“ – продължи мислено той. „Но барем се сдобих с диплом за електроинженер. И ще електрифицирам докрай града. Ще построя два големи генератора!“
Тропот на колела го извади от унеса. Току пред дома им спря кабриолет. Портичката изскърца и в разтрогата се появи рошав момък с кошница под мишница.
— Това ли е домът на генералшата Маламова?
— Да, какво те носи към нас, момко? – надигна се от люлеещия се стол Горазд.
— Чорбаджи Деспина провожда на болната си племеница писмо и тая кошница. Аз съм конярът на чифлика – Харалан.
Горазд се спусна по каменната стълба и пое от ръцете му кошницата с праскови и пресни орехи. Най-отгоре се мъдреше плик. Конярът отказа предложения му бакшиш и пламна до ушите. Сетне бързо се изниза през портичката, възлезе на капрата и се извърна:
— Кому да река съм предал кошницата?
— На генералския син, кажи! И да поздравиш баба ми Деспина от Горазд.
Харалан отложи каскета си за довиждане и подкара коня в тръст.


2.

Вече свечеряваше. Горазд отмахна тежките завеси от прозорците на салона. Това и чакала, пълноликата луна извади от сумрака полилея с дванайсетте недогорели свещи. Не бяха палени от навечерието на заминаването му за Франция. Всеки от тях носеше името на един от Апостолите и на неговия ден от църковния календар баба му Султана го палеше. По Коледа и Великден запалваше всичките. Горазд се ослуша. От спалнята на генералшата се долавяше шум на стъкленици. Той надникна през разтрогата на вратата. Тя бе приседнала в постелята, облакътена на пухените възглавници.
— Кой идва?
— Конярът на Белгунови ти донесе писмо, майко.
— Старата ми леля пак ще ме гълчи, че не отговорих на ни едно нейно писмо – оживи се тя. – Ама не исках да я тревожа с моите болежки. Тия дни ще ? напиша цял дневник. Прочети ми сега нейното, сине!
Горазд измъкна от синия плик листа с нейните инициали.
„Септември, 193... година
Санда, обична ми племеннице,
Бях се зарекла ред да не ти напиша, дорде не отговориш на предишните ми писма. Но щом разбрах от доктор Карамихов, който довтаса да цери нашия пощальон от бронхопневмонията, разбрах, че сърчицето ти отново се е разлудувало и повалило на постеля, ти простих мълчанието.
Колко пъти съм ти казвала, че миналото не се връща, само се преглъща. Не можеш да върнеш към живот мъртавците от оня свят. Такава ти е била орисията. Бог ти остави Горазд и трябва да живееш зарад него, да му бъдеш майчина опора, да го задомиш и на сватбите на внуците си, да му друснеш една нашенска ръченица връз шиник. Не се предавай! В нашия род пораженци няма.
В чифликчийския ни живот събитията са малко, а работата много. И все пак понякога като гръм от ясно небе настават. През изминалата седмица участвах в разплитането на криминален случай, каквито нищи Шерлок Холмс. Не съм почитателка на полицейските романи, но изглежда ми е присъщо да се правя на доктор Уотсън.
От Кюстенджа пристигна един засукан детектив да разследва обстоятелствата около смъртта на Феимчо – каикчията на Аджаипови. Събра всички, които поназнайваха нещичко около случая в нашия салон и уличи бившия управител на турския чифлик Хикмет Чауш. Доказа, че не само е окрал алтъните на покойната ми приятелка Мохарем ханъм, ами прерязал въжето, което каикчията завързал на ногата си, докато се е гмуркал да извади кесия с пари от подмолите. Била е запокитена в гнева от дъртия разблудник Юмер, подир отказа на щерката на пощальона да му се сдаде в беседката на облозите. За три наполеона и сноп подгизнали банкноти е затирил горкото момче. Сега го издирват, за да го тикнат в тюрмата, гдето му е мястото. А от него ни кост, ни вест. Разправят, бил забегнал при влашките конекрадци.
Можеш да се гордееш с моята проницателност, защото главната улика дойде от нея. В каика, който бурята довлече на нашия бряг, намерих двуостър нож, в чиято костена дръжка бяха издълбани инициали „Х.Ч.“, сиреч Хикмет Чауш. Кюстенджанският Шерлок Холмс бе очарован от моята прозорливост, макар да не ми предложи ролята на доктор Уотсън за предстоящи разследвания.
Изпращам ти кошницата с прасковите – къснозрейки и грамаданските орехи, които съм садила със собствените си ръчици. Краката вече не ме държат да обикалям като преди нивята и се любувам на песента на цикадите. Добре, че Божан е жив и окат, та работите ни вървят добре. Жетвата беше златна, берекетът голям. Задоволявам се с разходки до римската стражница. Откак времето се одъжди, пъкнаха много гъби – бера, осолявам и мариновам сърнели, щом втасат, ще ти изпратя. Сварих и сладка за цял полк. В скитанията ми из гората ми „кавалерства“ моят бастун. Имам си и кортеж от няколко пуяка, които ме следват с разперени като ветрила опашки. Озвучават пейзажа в някаква недоловима дори за Скарлати гама. Същинска соната!
Като изтървах думата „соната“, та се сетих, че приятелката ми от консерваторията Анастази дьо Шавиньи ми изпроводи ултимативна покана да отпразнувам юбилея си в нейния замък с концерт от сонати на Скарлати. Колцина ли от нашите състудентки са оцелели? И дали ще се разпознаем, ако се видим. Та ще яхна Ориент-Експреса, ще се довлека някак си до Париж. Ще им посвиря, та да им покажа къде зимуват раците. Дано не се наложи да ходим да ги дирим из гробището Пер-Лашез. Пък и артритът да не ме посрами.
Май съм несправедлива в твърдението, че тук в степта ни липсват събития. В деня на Вярата, Надеждата и Любовта ни предстои покръстването на вдовицата на похотливия Юмер Аджаип в нашата вяра. На времето бе наречена за невеста на красивия му син Гюрсел, но пуста орисия! Взе я дъртака. Та аз ще ? бъда кръстница. С това се изчерпват новините от чифликчийския ни календар.
Обичаща те леля Деспина Белгунова.”
Генералшата изглеждаше озарена. Писмото на леля ? дойде като мехлем на раната. Тя пожела да се надигне от постелята и да отговори начаса. Горазд заръча на дойката да донесе виенската газена лампа, а сам свали полилея – многосвещник и запали недогорелите свещи.
Санда Маламова се появи в салона, подпирайки се на бастунче със сребърна дръжка. В копринените тапети се отразяваха пламъчетата със златисти отблясъци. Нани донесе папката от сахтиянова кожа с пликове и писмовна хартия, старинната сребърна мастилница и бамбуковите перодръжки. Генералшата се надвеси в кръга светлина и десницата заниза редове със ситния ? почерк. Отнейде долетя нощна пеперуда и кацна като накит връз червения копринен абажур.
— Какво ме гледаш такъв? – улови погледа на сина си тя. – Смъртта се отлага за неопределено време. Та ти иди да се поразтъпчеш из града, изпий едно каймаклия кафе в „Под стария бряст“ и ще научиш всички туземни новини. А ти, Нани, тури да кипне вода в медния чайник! Ще изпия един цейлонски чай, че може да си налея и глътчица коняк. Горазд се усмихна, преоблече се и се огледа пред огледалото в антрето. Сетне надникна в кухнята. Шептящият чайник изпущаше пара и шушнеше чудновати приказки, каквито дойката му разказваше в детството: за кратуната, превърнала се в момък; за мелничаря, надхитрил вятъра, загдето му отвеял брашното; за девойчето, отхлупило делвата на блатната вещица с похитените сънища. И най-любимата – за котарака, що денем бивал момък левент, а нощем се превръщал в принц на котараците. Стори му се, че парата омагьосва отново приказното време и го превръща от „нямало“ в „имало“. Той прегърна Нани през раменете и една звучна целувка писна в ухото ?.


3.

Вечерта беше топла, като забравена от лятото. Горазд прекоси двора на църквата. Сепнаха го ударите на чук, забиващ гвоздеи в нечий ковчег от дюкянчето „Последна грижа“. Той се прекръсти за душата на непознатия, представил се на този ден в отвъдното. Забързаните му стъпки го изведоха на оживената улица. Добричлии бяха наизлезли да се поразтъпчат и порадват на небивалото време, преди студените степни ветрове да задухат. Струваше му се, че латерната го следва по петите.
Пред фотографчийницата на арменеца Сахакян две румънеещи се демоазели се оглеждаха в огледалата обрамчили вратата.
— Не се извръщай, Сперанца! – посочи в отражението спрелия се за миг Горазд.
— Сякаш току що е пристигнал от Виена – отвърна на румънски и другата.
— От Париж! – изненада ги той и те се извърнаха издайнически. Двете демоазели пламнаха и нахълтаха бързешком във фотоателието.
Под мътната светлина на уличен фенер, две ваксаджийчета се надлъскваха, за да докарат на „джам“ чепиците на двама господа. Те се разплатиха и нахълтаха в шантана на мадам Сузана, както румъните наричаха публичния дом при хотела, за да си купят женска плът. „Любовната“ улица несетно го изведе на мегдана. Водата от трите чучура на чешма преливаше от подложените дамаджани за питейна вода. Слугините се бяха заплеснали по глашатая, който съобщаваше на населението, че на утрешния ден ще минават гальоти да събират боклука от преметените тротоари и улици. С края на съобщението той размаха барабанните палки заканително, за да разпъди скупчилите се и прекривящи го гаменчета. Горазд извърна гръб. Светлата гирлянда на уличните фенери го отведе до кафенето, изпълняващо мисията на древногръцка агора. Тук можеха да се научат последните местни и световни новини. Изплува короната на столоват бряст, чийто ствол с мъка можеха да обгърнат три чифта детски ръчици. Клонаците му – обиталище на свраки и гарги – се простираха като шатра над масите, застлани с весели покривки. Постоянните посетители на „Под стария бряст“ жужеха като разроен кошер. Ала хлевоустите пернати нехаеха за политиканските им спорове и разменяните клюки и навремени се изцъкваха, украсявайки главите им с курешки. Момчето оставяше таблата с кафетата и препъвайки се о дългата си престилка, забърсваше с навлажнена кърпа омърсените вестници, захванати с щипка върху кръстосани лескови пръчки и осквернените темета на клиентите. Подир това подръпваше пригодената от канап дръжка, вързан за хлопка в короната на бряста и прокуждаше свраките и гаргите. Въпреки това тук рядко се намираше свободна маса.
Горазд се огледа. Пред една маса седеше сам човек с широкопола черна капела. Приближи го и попита може ли да приседне при него. Оня благоволи да отложи капелата и самодоволното му лице лъсна под светлината на уличния фенер.
— Гарсон! – провикна се Горазд към момчето с таблата. – Едно кафе с дебела яка!
— Виждам, не сте тукашен, господине – отпи от чашата коняк чернокапелатият, петимен да завърже разговор.
— Добричлия съм – усмихна се сякаш се оправдаваше генералският син. – Няколко години следвах във Франция, но…
— Ах, Париж! – въздъхна театрално съперникът му. – Заобикалящата простотия трябва да ви отвращава?
— О, съвсем не – възрази Горазд. – Така ми е домиляло за едно каймаклия кафе, за мирис на препечени кебапчета.
Като да ги бе подслушвал, ветрецът довея дим от съседната кебапчийница.
Цвъртежът на свраките пригласяше на оживения брътвеж на две дами от съседната маса – достойни модели за четката на Рубенс.
— Научи ли, Бегония? Спипали са четирийсеттях разбойници от каварненските пещери – размахваше заканително пред разжареното си лице санталово ветрило едната.
— Не може да бъде! – изчурулика другата изпод капела наподобяваща гнездо. – Да не повярва човек! Тая моканска полиция по я бива за оперета, скъпа Флора.
— Пак добре, че са взели участие всички ловни дружинки.
— И къде са ги загащили, скъпа?
— В самата им бърлога, скъпа – загвозди осведомената дама и затвори предизвикателно ветрилото. – камък ми падна от шията, че то не бяха заплахи, не бяха изнудвания. Разправят, че един от тях досущ приличалл на Рудолф Валентино.
На талази долиташе валсът от оперетата „Прилепа“, изпълняван от неуморната латерна.
Една курешка постави бяла точка върху черната капела на сътрапезника на Горазд.
— Дано е на късмет! – опита се да я отрие с ръкав той.
Дотърча момчето и поднасяйки извиненията на кафенето, забърса с навлажнена кърпа нааканото. Брътвежа на „рубенсовите“ модели потъна в гръмогласния смях на двамина зевзеци, които седяха в дъното на кафенето.
— Че като научила жена му как се отбива в шантана на мадам Сузана – знаеш я каква е дебелана – побесняла. „Оставил вкъщи жена с килограми, а хукнал да пилее пари за грамове!“ Оревала орталъка.
Всички в кафенето ги чуха и се разсмяха.
— Разрешете да ви се представя, господине – размаха патетично почистената си капела – Матей Тригорски – драматик.
— О, чест е за мен да споделям масата с един служител на Мелпомена – изгледа го с нескрито любопитство младият инженер. – Но доколкото знам, откак румъните ни окупираха, общинският театър е закрит.
— Нали затуй останах без трибуна – въздъхна Тригорски. – И в Русчук не ми провървя. Какво да се прави? Никой не е пророк в своята Родина.
— Къде живеете, господин Тригорски?
— Наемам стаичка при майката на един познайник – в Карабоклука. Тя е бабувала на много добричлии, та не бих се учудил, ако нейните ръце и ваша милост са посрещнали на белия свят.
Горазд поклати глава, а го напушваше извътре смях пред вида на този трагикомик. Веждите му се начупиха като „аксан-сирконфлекси“. Надушил, че отпреде му седи богат човек, Тригорски пък се чудеше как да изкрънка от него някой лев.
— Отсъствието ви от сцената е истинска загуба за театъра. Но все някой ден завесата ще се вдигне и ако сме живи може да ви стана меценат.
Същия миг към масата им се приближи брадат мъж със затъмнени като на слепец очила. Той се озърташе, сякаш някой го преследваше. На въпросителния му поглед трагикомикът кимна с глава към свободния стол.
— Говорихме за вълка, а той в кошарата – рече Тригорски. – това е моят хазяин, синът на туркинята Сабрие, бабувала на половината Добрич. Теляк е в градската баня.
— Не работя на курните, а на гюбек-таша – свали очилата си и потърка тъмните кръгове под очите, издаващи пиянския му нрав.
— Какво е това? – запита Горазд.
— Мраморния камък за потене в средата на банята. Заповядайте да ви сваля кирта! Под моето кисе ще се почуствате като новороден.
— Но аз не ви се представих, господа – надигна се Горазд. – Инженер Маламов.
— Да не сте някакъв роднина на генерал Маламов, който загина при Тутракан – попита телякът.
— Аз съм негов син – възрадва се младият човек, че споменът за геройската смърт на баща му не е заличен от паметта на добричлии.
Телякът така и не назова своето име. Като да бе подслушвала този разговор, възседналата един клон на бряста Фортуна, обърна отвърстието на рога на изобилието. Оттам със зловещ крясък излетя кукумявка. Момчето с дълга престилка дотърча начаса и задърпа с все сила канапа, за да прокуди зловещата прокобясница.