ЗЛАТОТЪРСАЧ
АЛЕКСАНДЪР БЕЛЧЕВ
Поет. Отговаря за корекцията, избора, връзката с виртуалното...
Роден е на 17 септември 1952 г. в Добрич. Завършил е електроинженерство и радиожурналистика. Негови стихове са превърнати в песни от известни изпълнители - Михаил Белчев, Асен Масларски... Има две поетични книги.
Последни 5 статии от АЛЕКСАНДЪР БЕЛЧЕВ
Александър Белчев е роден през 1952 г. в Добрич. Завършил е електроинженерство във ВМЕИ – Варна, специализира радиожурналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като електропроектант, редактор в Радио Варна, секретар на Дружеството на писателите в Добрич, главен редактор и управител на Радио Добрич. Печатал е стихове в „Литературен фронт“, „Пулс“, „Стършел“, в списание „Пламък“. Лауреат на национални конкурси. Дебютната му стихосбирка „Забранени градини“ е отпечатана през 1997 г. в поредицата „Литературна академия“ на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“. Автор е и на стихосбирката „Тъмни тайни“ („Българска книжница“ София 2002). По повод 60-годишнината му Фондацията за българска литература издаде в колекцията си „На острова на блажените“ сборната му книга с поезия „Златотърсач“, от която е и тази подборка.
ДРУГИТЕ ДРУГИТЕ
“Расскажи мне, скольких ты ласкала?
Сколько рук ты помнишь? Сколько губ?”
Сергей Есенин
“И много други” –
жалко, че са много,
защото означава рутина.
А рутината в любовта,
ей богу,
родее се със степен на вина.
И много съм виновен!
Но отровно,
едно змийче у мен оголва зъб:
едва ли ти
по-малко си виновна,
щом си посрещаш гостите по гръб.
А след чудесната
раздумка с Ерос
ако ми кажеш, че съм още бос –
това е само
степен на доверие.
А любовта
е страшно друг
въпрос.
АКТЬОРИ
на Валентин Андреев – Рафe
Как жадувам да съм оня
капитан на яхта,
дето черпи със уиски и със пури!
И най-щедрата красавица
да е с мен на вахта –
всички други да си мислят, че е буря.
Като се събудим,
да сме в пристан.
Да сме патили и морски,
да сме чисти.
А вълните от овации
когато плиснат –
да открием, че сме плавали
наистина.
ЗЛО
То когато се случи,
няма помен от милост,
както няма научени
да се вардят от жило.
То е дълга, проклета
и рушителна сага
за душевна несрета.
Тук и Бог не помага.
И напълно отписан,
в своя спомен се скиташ
със премазани мисли
и Марии в очите.
УХАНИЕ
Ухае на Любов.
Ухае.
Ухае на напита стомна.
Мома ли беше?
Дявол знае.
Като мома ще я запомня.
Ухае на Любов.
Ухае.
И все при извора ме връща.
Ухае на Любов.
Ухае.
Ухае празната ми къща.
ТЪМНИ ТАЙНИ
Горчилката се утаява
в годините – прецизен филтър.
И капка бисерна остава.
Почти невидима. Сърдита.
Защо е толкова мъничка?
Безценна – а почти я няма?
Като сълзица на пчеличка.
От цял Живот – това ли само?
Това е, капчице. Това е.
От добрините вадим злото.
Да има нещичко накрая,
придава смисъл на Живота.
Защото дяволски е трудно
да чакаш сутрин мисли чисти,
и за духовните простуди
разплата да не си поискаш.
А сетне да се утаяваш,
и повечето да е мръсно.
При другите се връщаш бавно.
И ти си като тях.
Такъв си.
МОНОЛОГ НА ВОЖДА НА ПЛЪХОВЕТЕ
Хайде, братя!
(Триста дяволи – допийте ни рома).
Удари часът да облажим морските котки.
Ще подуши следите ни капитанът –
пръв ще напусне кораба.
Само за нас не ще има спасителни лодки.
Хайде, братя!
Пътешествието свърши по-рано.
Не достигнахме нови земи, но си струваше риска.
Ще заплачат жените ни,
щом получат служебната благодарност,
че да остане на сушата – никой от нас не поиска.
Хайде, братя!
Днес и Божия гняв ще заслужим.
В тъмни дупки ще натикат душите ни – не на Небето.
Но двуногите
дълго ни мразиха – нека изтръпнат от ужас,
като зърнат
сивите ни кожуси
в морето!
ЗЛАТОТЪРСАЧ
На студени вълни към мен запълзя омразата:
късно пристигнах – парцелите са запазени.
Други злато копаят – имат правото да ме поучат.
Милосърдните сме последни – аз щадях своите кучета.
Хайде, палета мои, нека вием на месечина:
да ви галя се спирах, и тогава са ни задминали.
Къшей сух ще ни хвърлят – колко верни сме си, да ни
изпитат.
...Ще се сдавим до смърт върху стари следи по скалите.
БЯЛО
Както
само мигла може,
като спомен от сполука,
в черния ми
свят тревожен
нещо беличко почуква.
Тайничко
ме попоглежда,
неразумно засияло,
изпод витите си
вежди –
заскучало да е бяло.
Змийски вия се,
замаян,
и опашката си хапя,
да го пазя
цяло-бяло.
Нека друг да го изцапа.
ЛЮБОВТА
Завързан за дървото,
скимтя пред магазина
и чакам господаря.
И пак – за кой ли път,
той бави се нехайно;
и зная – ще се “мине”:
защо са му парфюми?
Та те... не се ядат?
Но махам му с опашка
от радост, че излиза –
а той – така, по навик –
ме гали. И мълчи.
Под есенното слънце
с добър език го близвам –
секундица безценна:
на четири очи.
За нея – ах, за нея! –
дори да ме убият,
врага му да захапя
ще повели кръвта.
А той, като ме гледа,
дано му се открие
как кучешки му казвам
какво е Любовта.
ЖЕНИ СТОЦВЕТНИ ИМЕНА
Дали случайно на цветя сте кръстени?
И майките ви като хвърлят зар,
съзират ли по брачните си пръстени
пламтящото очакване на минзухар?
Макар и мимолетен, по баирите
той грее, и са сенки всички други.
И как е горд, че и насън го дирите –
Камелии, и Лилии, и Теменуги!
Венец ли казах? Чарът му – стоцветния –
да може всекиму да се открие
и залезно, и в утрините блеснали –
пак няма как без Светли и Марии.
И гледай – те дописват тази песничка.
Сълза добавят – с много такт, и бегло.
Венец, оказва се, се прави лесно –
но как да сътворим челo за него?
КОГА ЛИ?
Едва помръдва.
Но се радва
на всяка победена крачка.
И гълъбите
път му правят.
Това нaвярно нещо значи.
Очите му
са все надолу –
да изброят перата пачи.
Небе
за погледа му моли.
Това навярно нещо значи.
Смъртта не бърза
да го вземе –
и тя по-младичкото тачи.
Изчезваме ли –
е навреме.
Това навярно нещо значи.
КАМЕН БРЯГ
Упойващ, този бряг ухае
на скална гордост и треви.
Витае нещо тук, витае,
но как ли да се улови?
Магии от небето баят,
делфини изгревът брои.
Притихнал в пещери, безкраят
копнее да се умори.
Китари бирено окайват
неслучена любовна шемет.
И всичко този бряг ти дава –
ако отказваш да го вземеш.
НА ПЕЙКАТА
Бабички за интернет хортуват,
дали си на Господ Бог почивка.
Котарак, отвикнал да мишкува,
слуша ги, презрителнo усмихнат.
Внучета набират есемеси,
слушат чалга и я тананикат.
Питам не защо си, а къде си
и кога от скука ще ме викнеш.
Времето, от калпав стих излязло,
пренарежда вечния си пъзел.
И отнейде, стар, ала запазен,
трайно ни ухажва летен мързел.