Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: СКИТАЛЕЦЪТ – НОБЕЛИСТ"

СКИТАЛЕЦЪТ – НОБЕЛИСТ

Рада Въртунинска

(През тази година г-жа Въртунинска навършва 80 години. Тя е автор на книги с поезия, публицистика и проза. За нея Сдружението подготви книга с интервюта „Рада – познатата и непознатата”. Да й е честит юбилеят!)


Уважаеми читателю!

Има писатели, които преминават през литературата със скоростта на светлината. Светнат-угаснат и повече никой не се интересува от тях. Те не са казали нищо ново и съществено на света.
Има други, които са написали едно-единствено произведение, но към тяхното слово, мъдрост, философия се връщаме през вековете. Те са безсмъртни, общочовешки, общовалидни за всички народи и епохи. Към тях прибавям обекта на това есе – Иван Бунин.
През 2013 година /м. ноември/ се навършват 60 години от смъртта на Бунин и 80 години от удостояването му с Нобелова награда за литература. Но аз нямам търпение и ще изпреваря тези годишнини, за да ви подготвя за тях. Да се върнете към неговата поезия и белетристика, които се преливат като поетичен израз. Сам Бунин публикува заедно поезия и проза, за да ни увери, че и двата жанра имат еднаква стойност, ако авторът владее словото до съвършенство.
Какво знае съвременният читател за Иван Бунин? И ако не знае, то е защото Бунин не е сред бестселърите на съвременните автори еротомани и криминалисти или апокалиптични фантасти. Ако отвори интернет, сигурно ще намери много „данни”, но едва ли ще се докосне до същността на тази сложна галактика-личност, писател, който не се побира в рамки. Няма да почувства величието на неговия талант. Константин Паустовски казва: „Бунин трябва да се чете в оригинал и завинаги да бъдат оставени жалките опити да се разказва с обикновени, не Бунинови думи за онова, което е написано от него с класическа сила и яснота.” След Паустовски какво повече може да кажем?
Иван Бунин е роден през 1870 година в град Воронеж в обедняло дворянско семейство. Детството му преминало в родовото имение Бутирки. Заедно с децата на селяните и ратаите, потомственият дворянин Иван Бунин пасе стадата, споделя хляба и игрите им, а неговата изтънчена духовност и чувствителност възприема полето и горите, ручеите, слънцето, което рисува светли шевици по тревата, мирисът на земя след дъжд, искрящия скреж, цялото великолепие на украинската степ с дълбоко преклонение и чувство за единение с природата. В детското му съзнание са оставили неизличими следи моменти на живота на село, които по-късно пресъздава в литературни образи. Очарова го простотата на селския живот. Подобно на своя велик предшественик Н. В. Гогол, той се прекланя пред босия селянин, забил рало в угарта, възхищава се от песните на девойките по време на жътва. Обикновената сламена колиба по време на беритбата на ябълки „антоновки” се превръща в нещо подобно на гоголевия „Соричински панаир” с красивите носии на девойките, звънящите гердани, песните, свирните и танците, неудържимото младежко веселие. Самият той изпитва удоволствие от физическия труд. До изнемога напряга младите си мишци по време на коситба. Това напомня толстоевия Левин от „Ана Каренина”. Бунин е бил известно време привърженик на толстоизма, а Лев Николаевич високо оценява таланта му. „Така го е написал, както и Тургенев не би могъл, а за мене да не говорим”, казва Толстой в разговор с М. Горки.
Иван Бунин напуска мъжката гимназия в Елец не поради материални затруднения, а неудовлетворен от системата на преподаване. Той се стреми да бъде независим и свободен от всякаква власт и принуда, да изучава живота не по учебници, а сам да вникне в бита и душевността на хората, да се отдаде изцяло на литературата. В автобиографичния роман „Животът на Арсенин” най-точно е изразена неговата жажда за нови запознанства и впечатления за пътешествия, за непознати усещания и преживявания. Той е космополит. Привличат го древните цивилизации и култури. На 19 години напуска родния си дом и обикаля почти цяла Русия. „Аз жадувам да живея и живея не само със своето настояще, но и със своето минало, с хилядите човешки животи…, с историята на цялото човечество… непрестанно жадувам да възприема и опозная всичко чуждо и да го претворя в себе си.” В разцвета на младостта си, като сватбено пътешествие посещава светите места – Сирия, Палестина, Ерихон, привлича го загадъчният изток – Цейлон и неговата екзотична култура. Тринадесет пъти посещава Константинопол. Бунин не възприема руската болшевишка революция и повече никога не се връща в Русия, макар тя да присъства в цялото му по-късно творчество.
Той е един от най-странстващите писатели. Посещава Египет, живее известно време в Капри – Италия. Пътьом се отбива в България и се среща с Боян Бенев и прохождащата в поезията Дора Габе. Чехия, Швейцария, Германия… Установява се завинаги във Франция и отбелязва: „В този живот не притежавам нищо друго, освен един куфар”.
Многообразни са темите в творчеството на Бунин, но няколко от тях заемат централно място. Малко е да се каже, че е пантеист. Той благоговее пред красотата на природата, пред необхватността на Вселената, към която принадлежи и човекът. Те са в единство и в хармония.
Темата за живота и смъртта преобладава в творбите му. Те звучат като химни, за земята, от която произлиза всичко живо /Скарабей/, за вечно възраждащия се живот и единствено неумиращата вяра в безсмъртието на човешкия дух /Розата на Ерихон/. Според него „животът може би ни се дава единствено, за да се състезаваме със смъртта… дори от отвъдното. Тя отнема името на човека, той го изписва на кръста, на камъка. Тя /смъртта/ иска да покрие с тъма преживяното от него, той се опитва да го възкреси чред словото”. Наред с живота и смъртта, Бунин поставя темата за любовта. Забележителен е разказът „Граматика на любовта”.
Четири дами са владели сърцето на Бунин. Четири музи са го вдъхновявали, но най-страстна и забележителна остава неговата първа и най-силна любов с първата му съпруга – Варвара Пашченко. Тя е била силна, решителна жена, пренебрегнала родителската воля и общественото мнение. Макар и да не се припокрива с образа на Лика от „Животът на Арсенин”, без съмнение, тя е неин прототип. Втората му съпруга А. Цакин не оставя следа в живота и творчеството на Бунин, ако не се смята единственият му син Николай, починал едва петгодишен. Забележителна е третата му съпруга Вера Муромцева – потомствена аристократка, за която с той с благодарност отбелязва: „Ако не беше ти, аз нищо нямаше да напиша. Щях да се проваля.” Тя го съпровожда във всичките му пътешествия. След раздялата им, В. Муромцева издава книгата „Животът на Бунин”.
Четвъртата муза е писателката Галина Кузнецова, която принадлежи на новия 20-ти век.
И в самоизгнание Бунин поддържа връзки с М. Горки, Ф. Шеляпин, А. П. Чехов, С. Рахманинов и др. Той не се откъсва от Русия духовно. Нашествието на Германия в родината му го тревожи и изразява съжаление, че в тези тежки за народа му дни не е до тях. Дава убежище на руски военопленници, живее със съдбата на своите сънародници.
През 1933 година Иван Бунин е удостоен с Нобелова награда. Хуманистът Бунин, макар и сам да живее в оскъдица и бедност, разделя наградата и дава част от нея за благотворителност. В края на живота си Бунин преработва разказа „Бернар”, написан през 1929 година и си прави самооценка, че както Бернар е „бил един добър моряк” /Je crois bien que j`etais bon marin/, така и той е „заслужил правото да каже за себе си, в своите последни години, нещо подобно на това, което е казал умиращият Бернар”.

Юни-юли 2012 г.
Добрич






Иван Бунин


СТУДЕНАТА НОЩ

През юни, в онази година, той ни гостува в имението. Считахме го за свой човек: покойният му баща беше приятел и съсед на моя баща. На петнадесети юни в Сараево беше убит Фердинанд. Сутринта на шестнадесети докараха вестниците в пощата. Баща ми излезе от кабинета с вечерния московски вестник в ръце, влезе в столовата, където той, мама и аз седяхме край масичката за чай и каза:
— Е, приятели мои, война! В Сараево е убит австрийският кронпринц. Това значи война!
На Петровден, на именния ден на баща ми, у нас пристигаха много хора. По време на обяда той бе представен за мой годеник.
На деветнадесети юни Германия обяви война на Русия…
През септември той пристигна у нас само за едно денонощие – да се сбогува преди да замине на фронта /всички тогава мислеха, че войната ще свърши скоро и нашата сватба беше отложена за пролетта/.
Ето, че настъпи прощалната ни вечер. След вечеря, както обикновено, донесоха самовара и като погледна запотените стъкла от неговата пара, баща ми каза:
— Удивително ранна и студена есен!
Тази вечер ние седяхме притихнали, само от време навреме разменяхме незначителни думи, привидно спокойни, скривайки своите тайни мисли и чувства. С притворно спокойствие баща ми беше говорил за есента. Аз приближих до балконската врата и изтрих стъклото с кърпичката си. В градината, на черното небе ярко и рязко светеха ледени звезди. Баща ми пушеше, облегнат на креслото и разсеяно гледаше висящата над масата горяща лампа. Мама, с очила, старателно бродираше под нейната светлина малка копринена кесийка – ние знаехме каква. Това беше трогателно и тревожно. Баща ми попита:
— Тъй, ти все пак искаш да тръгнеш сутринта, а не след закуска?
— Да, ако позволите, рано сутринта, – отвърна той. – Много тъжно, но не съм се разпоредил за всичко у дома.
Баща ми леко въздъхна:
— Е, както искаш, моя душа. Само че в такъв случай за нас с мама е време да спим. Искаме непременно да те изпратим утре…
Мама стана и прекръсти своя бъдещ син. Той сведе глава над ръката ?, после над ръката на баща ми. Останали сами, ние още малко поседяхме в трапезарията, а аз реших да наредя пасианс. Той мълчаливо сновеше от ъгъл до ъгъл, после попита:
— Искаш ли да се поразходим малко?
На душата ми ставаше все по-тежко и отвърнах безразлично:
— Добре…
Докато се обличаше в преддверието, той продължаваше да мисли за нещо и с мила усмивка си спомни стиховете на Фет:
„Каква студена есен!
Облечи си пенюара, наметни си шала.”
— Нямам пенюар, – казах аз. – Как е по-нататък?
— Не помня. Струва ми се така:
„Погледни – между чернеещите борове
Като че ли пожар се издига…”
— Какъв пожар?
— Изгрява луната, разбира се. има някаква селска есенна прелест в тези стихове: „Облечи си пенюара, наметни си шала…” Времето на нашите баби и дядовци. Ах, боже мой, боже мой!
— Какво ти е?
— Нищо, мила приятелко. Все пак е тъжно. Тъжно и хубаво. Аз много, много те обичам…
Облечени минахме през столовата, излязохме на балкона и се спуснахме в градината. Отначало беше толкова тъмно, че се държах за ръкава му. После в светлеещото небе започнаха да се различават тъмните клони, обсипани със звезди, блестящи като скъпоценни камъни. Той поспря и се обърна към къщата.
— Погледни как особено, съвсем по есенному светят прозорците на къщата. Ако остана жив, вечно ще помня тази вечер…
Аз го погледнах и той ме обгърна в своето швейцарско наметало. Аз дръпнах от лицето си пухкавата забрадка, леко приведох глава, за да ме целуне. След това се вгледа в лицето ми.
— Как блестят очите ти, – каза той. – Не ти ли е студено? Въздухът е съвсем зимен. Ако ме убият, ти все пак няма да ме забравиш, нали?
Аз си помислих: „Ами ако наистина го убият!? Нима ще го забравя за някакво си кратко време? Но нали в края на краищата всичко се забравя!”
Изплаших се от мислите си и побързах да отговоря:
— Не говори така! Няма да преживея твоята смърт!
Той помълча и произнесе бавно:
— Е, какво пък. Ако ме убият, ще те чакам там. Ти поживей, порадвай се на света, после ела при мене.
Заплаках горчиво.
Сутринта той замина. Мама му окачи онази съдбоносна кесийка, която беше шила вечерта. В нея бе сложила златната иконка, която са носили по време на война нейния баща и дядо. Ние го прекръстихме с някакво поривисто отчаяние. Съпровождайки го с поглед, постояхме под навеса на входа с онова затъпяване, което ни обзема, когато изпращаме някого и за дълго се разделяме, чувствайки само удивителната несъвместимост между нас и обкръжаващата ни утринна радостна, слънчева и искряща слана по тревата. Постояхме навън, после влязохме в опустелия дом. Аз минавах от стая в стая със стиснати зад гърба ръце и не знаех какво да правя сега със себе си, да заплача ли или да запея с цяло гърло…
Убиха го. Каква странна дума! Убиха го след един месец в Галиция. Оттогава минаха трийсет години. Много, много беше преживяно през тези години, които ти се струват толкова дълги, щом внимателно се замислиш за тях, прехвърляш в паметта си всичко онова, което е вълшебно, неразбираемо и непостижимо за ума и сърцето, които се нарича минало.
През пролетта на осемнайста година, когато баща ми и майка ми вече не бяха живи, аз живеех в Москва в мазето на една търговка от Смоленския пазар, която се подиграваше с мен: „Е, ваше сиятелство, как са обстоятелствата?” – аз също се занимавах с търговия, продавах, както продаваха много други по онова време – на войниците с калпаци и разкопчани шинели, това-онова, което ми бе останало – някакво пръстенче или кръстче, кожена яка, надупчена от молци. И ето, че там, търгувайки на ъгъла на Арбат и пазара, аз срещнах един човек с прекрасна душа, възрастен военен в оставка, за когото скоро след това се омъжих и с когото през април отпътувах за Екатеринодар. Пътувахме заедно с неговия племенник, около седемнадесетгодишно момче, което също се присъедини към доброволците само за две седмици. Аз, женена жена – в цървули, той в изтъркан казашки зипун с дълга черна, прошарена брада. Останахме край Дон и в Кубан повече от две години. През зимата, в ураганна буря, отплавахме с неизброима тълпа бежанци от Новоросийск за Турция. По пътя, в морето мъжът ми умря от тиф. Единствените близки, останали ми на света бяха трима души: племенникът на мъжа ми, младичката му жена и тяхното момиченце, бебе на седем месеца. Но и племенникът с жена си отплаваха към Крим при Врангел, като оставиха бебето на моите ръце. Двамата пропаднаха без вест. Аз още дълго живях в Константинопол, припечелвах за себе си и за детето с тежък, черен труд. После като много други къде ли не скитах с детето! България, Сърбия, Чехия, Белгия, Париж…, Ница… Момиченцето отдавна порасна. Остана в Париж и се превърна в истинска французойка, много миличка и съвсем равнодушна към мен. Работеше в магазин за шоколад близо до Мадлената. С чистички, грижливо гледани ръце, със сребърни ноктенца, опаковаше кутийките с копринена хартия и ги завързваше със златни шнурчета. Аз живеех и все още живея в Ница с каквото даде Бог. Била съм за първи път в Ница през деветстотин и дванайста година. Можех ли да предположа в онези щастливи дни, какво ще бъде за мене този град!
Така преживях неговата смърт, казвайки някога прибързано, че няма да я преживея. Припомняйки си всичко онова, което съм препатила оттогава, винаги се питам: „Да, какво все пак имаше в моя живот?” И си отговарям: „Само онази есенна вечер.” Нима я е имало някога? Все пак я имаше. Това е всичко, което се случи в моя живот – останалото е ненужен сън. Аз вярвам, горещо вярвам, че той ме чака там със същата любов и младост като в онази вечер.
„Ти поживей, порадвай се на света, после ела при мене…”
Аз поживях, порадвах се, сега вече скоро ще отида при него.
3 май 1944 г.





СКАРАБЕЙ

Намирам се в Кайро, в Булакския музей.
Когато влизах в двора, чифт биволи бавно теглеха към портала дълга кола без ритли, на която се извисяваше грамаден саркофаг. Подсмихнах се и си помислих:
— Още един велик цар…
Разноцветни графитни саркофази, ковчези от лакирано златисто дърво, затрупваха вестибюла. Благовонна, суха и тънка миризма – свещеният аромат на мумии.като че ли това беше самата душа на приказната египетска древност. Отдалеч и деловито се провикваха и питаха един друг за нещо, някому високо заповядваха, бързо минаващите по кънтящите коридори и притичващите откъм главното стълбище чиновници, които приемаха новата партида хилядолетни покойноци.
Провирайки се между ковчезите във вестибюла, аз влязох в зали блестящи от мъртвешка чистота и пълни с други ковчези. И тук същото онова тънко и сухо благовоние, по – древно и свещено! Дълго се разхождах между тях и дълго се вглеждах в дребните черни мощи на Рамзес Велики, положен в стъклен сандък. Да, да, само като си помисля: ето ме и мен до самия Велик Рамзес, до истинското му тяло, макар вече изсъхнало, почерняло, превърнало се в едни кости, но все пак негово, негово!
Редом до него са скарабеите на Мариет. Мариет ги е подредил в специална витрина, разположил е в хронологичен ред всички събрани от него царски скарабеи – триста чудесни бръмбарчета от лазурит и хризолит. Върху тези бръмбарчета са изписани имената на умрелите царе. Слагали са ги на гърдите на царските мумии като символ на раждащия се от земята и вечно възраждащ се безсмъртен живот. Мериет ги събрал и ги е изложил за удивление на цялото човечество.
— Ето я цялата история на Египет, целият му живот, за цели пет хиляди години.
Да, пет хиляди години живот и слава, а в крайна сметка – една колекция от камъчета като детски играчки. Тези камъчета са символ на вечния живот, символ на възкресението! Горчиво ли да се смееш или да се радваш?
 Все пак да се радваме. Все пак това да пребивавам, да съм в онова, което е навеки неизтребимо и дивно, което до сега кръвно свързва моето сърце със сърцето, върху което е почивало това наистина божествено късче лазурит с човешкото сърце, което в онизи легендарни дни също така твърдо, както и в наши дни е отказвало да вярва в смъртта и е вярвало само в живота. Всичко ще премине, не ще премине само вярата!
10 май 1924 г.





РОЗАТА НА ЕРИХОН

В древни времена у източните народи съществувал обичай, в ковчега на мъртвия да се слага Роза на Ерихон. Странно е, че са назовали роза, още повече Розата на Ерихон това кълбенце от бодливи стебла, подобни на нашето перекатит /степна трева/ тази твърде пустинна издънка, която се среща само в каменистите пясъци надолу от Мъртво море, в безлюдните синайски предпланини. Има предание, че сам Преподобният Сава го е нарекъл така, избрал за своя обител страшната Огнена долина, голата, мъртва теснина на Юдейската пустиня. Този символ на Възкресението, даден му във вид на див бодил, Преподобният Сава е назовал и украсил с едно от най-прекрасните и известни нему сравнения този бодил, който наистина е чудесен. Откъснат и отнесен на хиляди версти от родината му, той може с години да остане сух, див, мъртъв. Но ако го сложиш във вода, веднага започва да се съживява, покарват дребни листенца и розови цветчета. Бедното човешко сърце се радва, утешава се – не, няма смърт на света, няма гибел за това, което е станало, с което си живял някога. Няма раздяла и загуба, докато е жива моята душа, моята любов и памет!
Така се утешавах и аз, възкресявайки в себе си светоносните древни страни, където някога е стъпвал кракът ми. Онези благословени дни, когато слънцето на моя живот показваше пладне, когато в разцвета на силите си, на надеждите, ръка за ръка с тази, която Бог е отсъдил да бъде моя спътница до гроба, аз направих своето първо далечно странстване, нашето брачно пътешествие, което заедно с това беше и поклонение по Светата земя на нашия Господ Исус Христос.
Във Великия покой на вековната тишина и забравата, пред нас се простираха нейните палестини – долините на Галилея, юдейските хълмове, солта и жупела на Петоградието. Беше пролет и по целия път весело и мирно цъфтяха все същите анемонии и макове, както са цъфтели по времето на Рахил. Блестяха същите полски лилии и пееха същите небесни птици – блажената безгрижност, на която ни учи евангелската притча.
Розата на Ерихон. Тя е живата вода на сърцето, в чистата свежест на любовта. С тъга и нежност затрупвам корените и стеблата на моето минало и ето, отново дивно пониква моят мечтан злак. Отдалечи се, миг неотвратим, когато ще пресъхне влагата, когато обеднее и изсъхне сърцето и прахът на забравата навеки покрие Розата на моя Ерихон.

Превод от руски: Рада Въртунинска



* * *

На ъгъла случайно я видях,
Забързан бях – но мълния ме стигна
Проряза вечерта с безшумен бяг
Изстреляна от черните ? мигли.

Тя беше с тъмен траурен воал
Но пролетният вятър го отметна
И аз в очите ? не срещнах жал
A някогашния ? палав трепет.

И ласкаво ми кимна тя на мен
А вятърът лицето ? погали
Зад ъгъла се скри... а пролет бе
Прости се с мен... и ме забрави.

Превод: Рада Александрова, Сашо Серафимов

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево