Христо Боев


Живеем в свят на революции – тези от 1989 г. в Източна Европа и съвсем наскоро – арабските от 2010 и 2011 г. Свят на революции или рециклиране на дадена идея (Матрицата – Революции) в смисъл на завъртане. Тогава защо не и ремодернизъм? Причината за появяването на това съвсем ново течение в изкуството, е моралното изхабяване на предходното течение на постмодернизма. Според доста критици, постмодернизмът е мъртъв (Кърби, 2006). За официална дата на неговата смърт някои посочват 2006 г. – почти 100 г. след друга официална дата – декември 1910, когато Вирджиния Уулф говори за настъпването на епохата на модернизма. Можем следователно да говорим през 2010 и 2011, както и оттук нататък, за ремодернизъм или пост-постмодернизъм. Добре е да си зададем някои въпроси, преди да разберем какво изкуство е това – дали е революция в смисъл на създаване на нещо коренно различно, или е завъртане и пресъздаване на модернизма в най-нови времена. Много автори, измежду които Ихаб Хасан, смятат, че има сериозни доводи за това, че постмодернизмът е развитие на модернизма, реакция срещу него, но и че би могъл да се впише в една по-широка представа за модернизма, в която той е един от поредицата изми – (импресионизъм, експресионизъм, сюрреализъм, дадаизъм, кубизъм). Според Били Чайлдиш и Чарлз Томсън, инициатори на една от най-новите тенденции в изкуството, стакизъм, набрала популярност през 2000-та година и вписваща се в идеите на ремодернизма, постмодернизмът е морално остарял (Лейн 2001).
За постмодернизма, като течение в литературата и другите изкуства, може да се направят справки с Лиотар, Хасан, Хабермас, Джеймсън, Фуко и Бодрияр, като всички те разглеждат различни аспекти от него. Особено полезно четиво е есето на Ихаб Хасан – Kъм концепция за постмодернизма (Хасан 1987), където той прави схематични разлики между модернизма и постмодернизма с условието, споменато и по-горе тук, че не са изключени трактовки, при които можем да разглеждаме едното не като реакция, а като елемент от другото, както и като еволюция, a не революция на модернизма.
Съвсем накратко – какви са възраженията на основоположниците на това движение (ремодернизма) в изкуството? За каква революция става въпрос?
Ремодернизмът е опит да се въведе период на нова духовност в изкуството, културата и обществото, която да замени постмодернизма, за който се твърди, че е циничен и духовно банкрутирал (Корт б.г.). През 2002 г. се провежда артшоу в Албурерк, придружено от есе на професора по изкуство от университета “Беркли” в Калифорния, Кевин Радли, който съобщава за нова поява на художници, които работят без ограничението на иронията и цинизма, както и за това, че явлението е възобновяване на усещането за красота. През 2006 г. музеят „Стеделик” и Амстердамският университет провеждат беседа за ремодернизма с Даниел Бърнбаум и Алисън Джингъраш. Те дискутират възможността за завръщане към нови традиционни форми на модернизма, такива като: автентичност, себеизказ и автономия, противопоставени на мултимедийната практика. През 2008 г. в Лондон критикът от „Ивнинг Стандарт” Бен Луис прилага термина към три номинации за наградата Търнър, като ги асоциира с течение в изкуството, което съживява формализма от началото на 20-ти век и се стреми към естетика, формирана върху база на скромност, щедрост и искрена емоция. Споменатите по-горе инициатори или основоположници на ремодернизма, публикуват на 1-ви март 2000 г. манифеста на ремодернизма, състоящ се от 14 точки (Чайлдиш, Томсън 2000), основните от които са визия, автентичност и себеизказ. Първите четири точки се свързват със следното: точка първа гласи, че се отдава предпочитание на визията пред формализма, а втора точка, че се прегръща идеята за изследване и обрисуване на страданията и пътищата на човешката душа в ново изкуство, неподчинено на религиозни или политически догми. Точка трета отхвърля постмодернизма като естетически постулат, който се проваля в отговора си или разглеждането си на въпроси и проблеми от човешкото битие. Точка четвърта е свързана с твърдението, че ремодернизмът се фокусира върху духовна дълбочина и смисъл и слага край на ера на научен материализъм, нихилизъм и духовен банкрут. Авторите твърдят, че потенциалът на модернизма не е напълно осъществен, че развитието на течението е било в грешната посока, и че тази визия се нуждае от ново пресъздаване, редефиниране и ново развитие. Стремежът им е към истина, знание и смисъл, като предизвикателство срещу формализма от началото на 20-ти век – визия над форма.
В своя вид Ремодернизмът е революция в смисъл на завъртане и завръщане към първоначални идеи за естетическо пресъздаване на осмислянето на света в началото на 20-ти век. Също като своя предшественик от началото на миналия век (модернизма), ремодернизмът не е изкуство в единствено число. Както можем да говорим за модернизми, така можем да говорим и за ремодернизми – неоминимализъм, нова искреност, неомодернизъм, алтермодернизъм, дигимодернизъм, перформатизъм и т.н. Всички те са явления, част от пост-пост-модернизма, и трябва да си признаем, че 100 г. след възникването на модернизма, изглежда, сме изправени пред интелектуалното предизвикателство на нова поредица от -изми, като само бъдещето може да каже кои от тях ще просъществуват по-дълго. Добрата новина е, че след като постмодернизмът е вече мъртъв, не е необходимо да се вика да живее постмодернизмът (този естетически мироглед, реакция срещу абсурда на Втората световна война и атомните бомби над Хирошима и Нагасаки). Това течение в литературата, което ражда най-изтъкнатите писатели на САЩ от 20-ти век като Ъпдайк, Селинджър, Норман Мейлър, Филип Рот, Джоузеф Хелър и др., отсъпва от маниеризма на цинизма и иронията, давайки път на нов естетизъм, основан на нов светоглед на искреност и себеизказ. Разбира се, спорен въпрос е доколко някои нови -изми не са и нови маниеризми. Прояви на ремодернизма вече печелят награди на фестивали на изкуството – напр. румънските филми “4 месеца, 3 седмици и 2 дни” (2007), “Калифорния дрийминг” (2007) са прояви на неоминимализма в изкуството. Сборникът с разкази на Ана Гавалда “Искам някой някъде да ме чака” (1999) се характеризира най-добре като експресия на нова искреност в литературата. Тук също трябва да се добави, че изброените проявления на ремодернизма интегрират в себе си споменатите точки в манифеста на това явление.
Може би най-интересната черта на ремодернизма е, че той e идейно много по-близък с модернизма от края на 19-ти и началото на 20-ти век, отколкото с постмодернизма, просъществувал от края на Втората световна война докъм 2000-та г. Не е случаен фактът, че ремодернизмът се появява в началото на нов век, че този нов век е нечетен – 21-ви. Настоящият век и 19-ти би трябвало духовно да си приличат повече, отколкото 20-ти и 21-ви. По същия начин рационалността и просвещението на 18-ти век са в пълно съзвучие с вярата в техническия прогрес, като единствено мерило за човешкия прогрес през 20-ти век. От тази гледна точка, имаме пълен шанс в този век да се обърнем към хуманизма отново (както се случва с романтизма през 19-ти век) и да потърсим в него осмисляне на битуването на човешката душа, защото екзистенциализмът и постмодернизмът след модернизма донесоха със себе си усещането за пребиваването на човека на тази земя като нещо абсурдно и безмислено.
Възниква също и въпросът: доколко можем да разглеждаме това ново течение в изкуството със своите измерения като нещо трайно?
Трябва да отговорим на този въпрос положително, защото на всички е ясно, че постмодернизмът, дори ако не звучи или не изглежда дразнещ с маниеризма си на фрагментарност, ирония и цинизъм, то той със сигурност ни изглежда морално остарял. Бихме могли да потърсим генеалогията на това преждевременно остаряване или просто да приемем твърдението на Фуко, че прекъсванията на продължителност в историята са точно това, което са, без да е необходимо да се търси предисловие за такова явление.
За мен е изкушаващо да спомена някои набиващи се на око факти от скорошната и по-далечната история по отношение на приликите модернизъм – ремодернизъм:
Можем да видим разочарованието на хората от свръхтехническия прогрес и механизация във всички сфери на обществения живот в началото на 20-ти и началото на 21-ви век, което рефлектира в естетическа реакция към запазване на хуманността.
Политическата класа в разглежданите периоди е много подобна: новобогаташи, чиито богатства са със съмнителен произход, съчетано с крайна бедност на голяма част от населението на Европа, Северна Америка и Азия (изкуствено предизвикани финансови кризи, фалити и т.н.).
Няма нужда да се деконструират конвенции, те са факти от реалността, с които комуникираме, но що се отнася до пресъздаване на пространства, предпочитаме нашите собствени преживявания (там, където можем да избираме) да са по-далеч от работната среда, т.е. работата и в двата периода от време, е свързана почти изцяло с осигуряване на съществуването на извършителя на дадена дейност и негови близки.
Морален релативизъм и в двата периода, който определя двойни стандарти за заможните и незаможните.
Осъзнаване на институциите на една държава или общество, като различаващи се от индивидуалния член на това общество. Те в редки случаи могат да бъдат използвани от гражданин в техния символичен код, тъй като по същество, остават структура на държавата и политическата класа и обслужват нейни интереси.
Много трудна реализация на специалисти, общи затруднения в намирането на работа в Европа и Северна Америка, както и чувствително оттегляне на държавата от нейни предишни социално отговорни функции (в епохата на модернизма тези функции са току-що установени, докато при ремодернизма те се разпадат).
Списъкът може да продължи. Не е трудно да установим, че ако съпоставим постмодерността от 1945 г. насам до 2000 г. или 2006 г., ще видим как постмодерността облагодетелства отделния човек с повече социална ангажираност от страна на държавата. Последните 5-10 години бележат категорично нов период в икономически и социален план – завръщане към нагласи от началото на 20-ти век, което определя и нов, ревизиран естетизъм, свързан и с пресъздаването на тези нагласи в изкуството.
Мога да завърша с това, че се надявам тези най-нови естетически тенденции да доведат и до нов, по-хуманен светоглед, който би увеличил и потреблението на изкуството не само като интелектуална потребност, представляваща регистриране на абсурда от съществуването, а като духовна потребност в по-широк план, свързана с изкуството като нещо, необходимо за всеки.

В три поредни броя „Ракурси” се подкрепя от Национален фонд „Култура” към Mинистерството на културатa