Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ПОЕЗИЯ ОТ ЪГЪЛА: ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ"

ПОЕЗИЯ ОТ ЪГЪЛА: ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ

Веселин Веселинов


Гол късмет – друга причина няма. Вероятно от скука купувам списание „Младеж“, но този ми рядък контакт с дивния свят на периодиката в комунистическо време, се оказва именно късмет. Вътре откривам абсолютно непознатото име Йордан Кръчмаров. Представен със седем стихотворения и „поетичен портрет“ от Любомир Любенов. Удивлението ми няма край – и от това, че чета нещо живо, и от това, че изобщо е „пропусната“ жива поезия до бял свят. Това е всичко, което бях чел от Кръчмаров до преди няколко месеца... а страниците съм запазил и запомнил. За съжаление на тях няма датата на броя, средата на 1980-те, някъде там.
Кръчмаров отдавна го няма на тоя свят и го напуска без да развие таланта си. Според мен, той е един от четиримата „неслучили“ се български поети – някак си жертви на времето, на спецификата му, лишаваща ги от възможност за развитие. Пеньо Пенев, Константин Павлов, Петя Дубарова, и Йордан Кръчмаров. На пръв поглед странна компания... периферни спрямо тогавашната „парадигма“, стиснати в менгеме, лимитирани от обстоятелствата. С изключение на Павлов, нито един не успява да се отърси от поетични влияния и да намери собствения си глас. Много бързо и лесно може да се открие „подражателство“ у Пенев, Дубарова, и Кръчмаров. Пенев е лимитиран от употребата му: да е именно „поетът с ватенката“, поетът от народа, предоставен от властта на народа. Рекламното лице за домашна употреба, за Димитровград един вид. Дубарова, въпреки силното тикане на бургаските корифеи, е просто обещание, за което „центърът“ запазва скептицизъм. Павлов е низвергнат, да не кажа забранен. Кръчмаров, запилян някъде из Добруджа... за него от „идеологическа позиция“ очевидно е правилно да изпълнява плана за жътвата, а поезията... ами да чете Пеньо Пенев е достатъчно. В ъгъла са и четиримата. Дори географски са в периферията. И периферността в онази историческа обстановка струва много скъпо – информацията и общуването са ограничени, което спъва поетическото им развитие. Дубарова се самоубива прекалено млада, за да бъде винена в „неграмотност“, но пък „протежирането“ ? приживе поставя под въпрос развитието ? в бъдеще – съмнения още докато бе жива, естествено напълно спекулативни след смъртта й. Павлов има най-добрите възможности за „контактуване“, но някак си обидата, че е „изритан”, пронизва творчеството му и го повежда в недоброкачествена посока. Винаги усещам рефрена „на всички дадоха по бонбонче, само на Коцето кокалче“. Именно с това натрапчиво самосъжалително недоволство – обвинение той губи качество в поезията си: не успява да излезе от своята обиденост. Някак си кахърът е, че не е на трибуната редом с Левчев и Джагаров... А за Пенев и Кръчмаров, уви, се вижда от какво са лишени, до какво нямат достъп – и то е високото ниво на световната поезия, особено в развитието ? в тяхно реално време – ортодоксална, класическа, българска и съветска поезия е това, което стига до тях. Прекалено много клишета в резултат, някак си старомоден изказ... в чисто историческия смисъл: Маяковски е от преди половин век и да се повтаря, е по-скоро тъпкане на едно място.
Периферността не е нещо, което е само негативно. Тя освобождава от маневриране, съобразяване и нагаждане. Именно периферията дава различните поети, тази интересна четворка. Уви, ситуацията на Кръчмаров е най-неблагоприятна както за изява, така и за поетично развитие и колкото и да ни се иска, той няма да влезе в „канона“... ще остане в графата „и други“. Впрочем, същото важи и за Дубарова. За другите двама въпросът е обратен – дали е възможно и ако, то защо, да бъдат извадени от канона. Тоест, мерене на творчество и значение. Технически Кръчмаров е най-малкото „грапав“ – и недостатъците са забелязани отдавна. Критическа преоценка е невъзможна. Кръчмаров не успя да развие потенциала си, но едно нещо е сигурно – неговата поезия не е провинциална или тясно регионална.
„За някои той е оня, брадатият, чорлавият, дето денем гази из добруджанските ниви, вечер зяпа звездите и се заслушва в щурчовите песни. Други пък все ще кажат нещо по повод на фамилното му име – не било то случайно. Трети – и за радост те са повечето – гледат на него като на един чист, искрен и самобитен талант”, започва Любомир Любенов представянето си на Кръчмаров в оня далечен брой на „Младеж“. Дори и днес тези редове показват твърде силна съпротива срещу твореца. „Факторите“ имат силни козове в ръцете си – брадат, чорлав селянин със „съмнителен“ произход. Аз лесно си представям разговори с „факторите“, замислено-строгите им погледи – идеологическата призма... В крайна сметка марксизмът и ленинизмът казват, че само работническата класа е прогресивна, а селяните, дори механизирани и пролетаризирани, са само „приятелска“ класа. Съюзник, но под „ръководството на...“, второстепенни в най-добрия случай. Това са по-скоро локални аргументи през 1980-те, а на „високо столично“, литературно равнище – дори няма нужда от идеология. Там вече с досада се отхвърля „слабата“ продукция. Доброжелателният Любенов все пак стига само до пожелание за бъдещето: „А ние ще пожелаем на Йордан Кръчмаров спорен път в неговото трудно, но стоплящо и обещаващо творческо поприще.“ Млад, обещаващ творец – това е максимумът. Любенов също споменава, че Кръчмаров е пред първа книга. Бъдеща книга, в плановете на варненското издателство – пак в духа на предпазливото лавиране на всички. „В плановете“ още, което съвсем не значи, че такава книга наистина ще излезе. Кръчмаров така и не вижда тази книга, тя излиза след смъртта му.
Много е смешна тази концепция за „младите творци“ – след 1982-а Кръчмаров става член на „Клуба на младите творци и на Дружеството на писателите в Добрич“. Така ни казва Константин Младенов в биографичните бележки накрая в „Полюшвана от вятъра мишена“, ЖАНЕТ-45, 2008. Поне на 34 години е Кръчмаров по това време – то не е младост, не е чудо... кога свършва? Какво означава? Незрялост, със сигурност. И от друга страна – стъпка по нагласената йерархична стълба. Един ден „младежът“ може и да бъде приет в СБП като „млад” писател? На 50 години, да речем. Младенов обаче пише и за други факти от живота на Кръчмаров: „От 1982 г. до края на живота си работи като завеждащ културната дейност и радиовъзела в предприятието „Битова техника“ – Добрич“. Пред очите ми е животът на един такъв завеждащ на радиовъзел – художник, в случая – и необятните хоризонти, разкрили се пред него чрез тази тънка позиция. Тъжна история, показваща много ясно кой е надвил в борбата между „съмняващите“ се и „повечето“, дето смятали Кръчмаров за чист талант по Любенов.
А сега за миг да си представим естествената реакция на столичен редактор, получил ръкопис от „завеждащ културната дейност и радиовъзела в „Битова техника“. Кръгът се затваря – по радиоточката се четат „местни“ поети и обективно, и субективно започва да мирише на провинцианалност, любителщина, отчитане на дейност. Приживе Кръчмаров е наказан с незначителност, периферност, което и днес не може да се избегне, защото е фактология. Тъжно е, когато Младенов се опитва да представи последните години на Кръчмаров като „събития“: „непрекъснато публикува в местния печат“, рецитал на добричките поети в НДК, представен от млади актьори – ех, пак тия пусти млади! – включване в поетичен сборник... До последния си дъх Кръчмаров не успява да стане име. Той е твърде неприемлив за тогавашната идеология и за циничните практики на „възрастните“.
Две неща отсъстват в поезията на Кръчмаров – ако приемем, че поне една от централните му теми е „селското“, то поезията на комунистическия период допуска два подхода, които отсъстват у Кръчмаров. Нито дума за Партията, нито един здравеняк комбайнер, който под ласкавото ? ръководство жъне, едновременно вперил очи в безкрайността на светлото бъдеще. Отсъства и другият разрешен подход – пасторалният. Аз изпитвам силно отвращение към тази съзерцателно-замислена пасторалност, в която връзката с природата е „свята“, непроменлива, и кой знае защо винаги трябва да се спомене Господ. Преклонение и молитва, в единство с природата, която ни прави чисти.
По времето на Кръчмаров селянинът е безвъзвратно отчужден именно от земята и природата. За Бог няма защо и да се споменава. Кръчмаров е верен на реалността обаче, а не на наложеното поетично третиране.

„Жално до болка ми става.
Газя с нозе красотата –

просто си вадя хляба.“
                                   „Жътва"

Осъзнаването на отчуждението е тук – жътвата е просто средство за прехрана, като всяко друго. Никаква красота, никаква сантименталност, никакво единство. Само моментно осъзнаване на загубеното, но бруталността на ежедневието надделява бързо. Мигновената жал е само лична – изолирано и на практика неприсъщо на съвремеността отношение към полето. Това е максимумът който днешният селянин може да постигне. И обвинение – след като се е стигнало до отчуждение, въпросът е защо. Липсват пасторалността и „вечните ценности“, но я няма и „тихата героичност на „социалистическия труженик“. Неприемлива е поезията на Кръчмаров от идеологическа позиция.
Лирическите текстове на Кръчмаров насочват към смъртта – загубеното е мъртвото. То не може да се върне. И това много занимава поета – „резигнатна поезия“, я нарича Светлозар Игов през 1988-а. Лоша тема по комунистическо време, защото смъртта трябва да служи на бъдещето – като героична саможертва или просто като моментна на замяна на нещо отживяло с по-добро, ралото с трактор да речем. Но у Кръчмаров смъртта е безсмислена – тя няма „високо“ оправдание, не води към по-добро, а просто се случва и с нея си отива цяла вселена:

„На твоите риби, Господи,
някога нахранили земята,
         хайверът е отдавна вкаменен.“
                                        „Риза за Христос“

Да се говори така по време на „развитото социалистическо общество“, е крайно неприемливо – песимизъм, липса на вяра в утрешния ден. Дори и когато Кръчмаров се занимава със смъртта камерно – като личен проблем и тема – то пак излиза идеологически опасно, защото липсва оптимизъм. Кръчмаров „вижда“ живота, в който е беден – лошо! – болен – лошо! – плаче – лошо! – и си пази душата – още по-лошо от идеологическа гледна точка.
Прокрадва се истинската религиозност, която се счита за вредна ретроградност. Бог присъства натрапчиво у Кръчмаров, но третирането му излиза от приетото клише. У Кръчмаров не е просто фалшива фраза, а искрено отношение и обръщение. Странна религиозност – идиомът е християнски, донякъде в традицията на Източната православност, с традиционната за българската литература смесица с доза паганизъм, заета отдавна от селската „популярна религиозност“. Но в същото време отношението към Бог е прекалено лично. Кръчмаров ползва христиански щампи за съвсем лична религиозност. Едва ли някой е обвинявал Кръчмаров, че е християнски поет, но едва ли е ? пропуснато да се забележи, че звучи искрено. А на нас не ни трябваха вярващи тогава – трябваше ни инцидентно споменаване на Бог за ефект, за „дълбочина“, за „здрави корени“. Поза, а не поезия.
Като цяло, творчеството на Кръчмаров е чуждо на социалистическото общество. Той звучи като обвинение и насочва към „нездрави“ интерпретации – „Юзда ми сложиха / Изплаках тихо. Станах мъж.“ „И тъй живея – полюшвана от вятъра мишена.“ „Пазя си още душата – хляб и сълзи не крада“. Поетът вероятно би бил приет от мнозина неприемащи тогавашния ред – ако бе издаван. За което не бе издаван. Там, в ъгъла... но само там, в ъгъла, може да се опази свободата.
Любомир Любенов намеква за поетични слабости: „ И чак по-късно вече повечето от стихотворенията претърпяват нови авторски редакции. Разбира се, не всичко може да се огледа, не всичко може да се прецени”. В критичните извадки в изданието на ЖАНЕТ-45 не се забелязва категоричност в оценките. Талант – да, но постигнатото ниво остава под въпрос. Може би това съмнение най-точно присъства у Антоанета Алипиева: тя го вижда като маргинал – спрямо реалността – в традицията на Лилиев, Дебелянов, Вутимски, Иван Методиев и Иван Цанев, тръгващ от символизма. Светлозар Игов вижда съвсем други сравнителни ориентири обаче. Естествено, критиците му търсят място в подредбата. И в търсенията им Кръчмаров е сравняван някак си само с предшественици. Това, според мен, разкрива цената на маргиналността – талантът, не успял да се развие и постигне потенциала си.
Поетичната механика, голяма част от тематиката и третирането ? разкриват ограничените възможности в периферията: Кръчмаров, както и Пеньо Пенев, познава много малко от литературата. Българската поезия изглежда солидната основа – прекалено много са разпознаваемите изказни и тематични влияния в работите му. Много често строфите му изглеждат неволно заети, в тях лесно може да се разпознаят предшественици. Световната литература като влияние е съвсем прозрачна – Хемингуей, Робърт Бърнс... И е ясно защо – там, в добруджанското село, книги идат малко и със закъснение. И влиянията върху Кръчмаров са ретро, неадекватни към реалното му време. Информацията му е оскъдна и изостанала. Твърде малко. Това е обективно неблагоприятната позиция на периферията. Интелектуална бедност, малко информация и ограничена комуникация. И преместването в Добрич едва ли отваря кой знае какви нови перспективи – както и да го мерим, в ония години София бе мястото с „широк“ хоризонт. Географията помогна на Борис Христов да намери и отстои гласа си – географията е мащехата за Йордан Кръчмаров.
Аз не знам дали изобщо Кръчмаров е можел да лавира и да търси компромиси. Не го е правил, изискваното от него, щеше да е твърде много. Компромиси според мен са правили приятелите му, опитващи се да го лансират – уклончиво, наблягайки на младост, на „незрялост“, отстъпващи пред обвинения, които могат да се пренесат и върху тях. Не ги обвинявам, правили са каквото е било възможно, доколкото е било възможно. Но „мечешка” услуга от днешна гледна точка – на базата на документираното остава „местен“ поет. Много тиражи, провинциален печат... наслоява се „недостатъчност“. Поетът е поставил май най-точната оценка в „Житие“:

„Издание първо, с пролог...
                             От неприятелите –
                             с приятелски съболезнования.
                             От доброжелателите –
                             с облекчителна
                             въздишка на радост...“

Днес е лесно да се пише хвалебствено за Кръчмаров, въпреки натрупаното в миналото. Може би доброжелателите са виновни, може би не трябваше да бъде публикуван, така си мисля. „Облекчителна въздишка на радост“, че след като брадатият го няма, вече може да се говори само положително за него? Че няма нужда да се търсят компромисни решения. Твърде късно е да се промени натрупаната уклончивост в търсенето на компромис. Кръчмаров се помни особено със странната си поредица автопортрети:

„В храстите – стаена жертва.
Жертвата обречена съм аз.
Сянката над мен е нервна –
               не достига мрак.“
                      „Автопортрет с бухал“

Да, не достига... в сянката са и доброжелателите... „Венецът е станал примка“ (“Автопортрет с надгробен камък“). Тъжно и обвинително към това време унищожаващо и изопачаващо живота. Съответно и смъртта, за която „или добро, или нищо“, нали така? И сега пишем само добро, но след като не му дадохме последната си риза приживе, нито отказахме неговата... колкото и да го хвалим сега, не можем да го наредим в „канона“ на периода му. Той така си и остава просто талант, обещание, недоразвит, второстепенен.
Добре, че го имаше Йордан Кръчмаров като противовес, като антипод, като отпор от ъгъла. Нереализираният потенциал е синтезиран в следната самооценка: „Моята светулка вероятно / пърха сред заключени стени. / Пускам чуждата... И виждам ясно / колко трудно е да се лети“.

В три поредни броя „Ракурси” се подкрепя от Национален фонд „Култура” към Mинистерството на културатa

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево