Камелия Кондова е родена през 1969 г. в Добрич. Завършила е Езикова гимназия в родния си град. Висше образование получава във ВТУ „Св. св. Кирил и Меотодий“, специалност „Българска филология“. Автор е на стихосбирките „Повод за живот“ (1988), „Не и милост“ (1990), „Как се обича художник“ (1994), „Тепърва ще се уча на живот“ (1998), „Небе под ада“ (2003), „Колко е живот да му се сърдя” (2010).
Отличавана е с Голямата награда на националния конкурс „Петя Дубарова“, с Голямата награда на националния конкурс „Веселин Ханчев“ (двукратно), с Първа награда на в. „Литературен глас“ – Стара Загора, с Първа награда от националния конкурс „Петър Алипиев“ (2003 г.) и др. Член на Съюза на българските писатели от 1997 г.



ДАЛЕЧ ОТ МЕН МЪЖЕ ВАРЯТ РАКИЯ

             „Стар приятел в кръчмата изпъшка:
             ТЕ не заслужават да сме трезви!”
                                     Добромир Тонев

Докато чакам новия потоп,
та преди него да не се затрия,
свещенодействат, само че без поп –
отчаяни мъже варят ракия.

Далеч от мен е този ритуал,
но в своята обреченост ме мами.
Един от тях, най-много побелял,
е с ореол – навярно е баща ми...

И аз не искам да ядосвам Бог,
но виждам ясно как с венец от тръни,
един от тях – най-тънък и висок,
първак отпива – сякаш е синът ми...

Пак там, насред цигарения дим,
един от тях продумва мойто име.
Навярно е несбъднат, но любим.
И сигурно ме мисли за любима...

И се отваря с крехка светлина –
на ада ли, на рая ли вратата...

И всичката ми мъка излетя
далеч от мен. Навярно е душата.





ТАКА СЕ ОБИЧА ХУДОЖНИК

Нека рисува. Не мен. Аз съм смъртна жена.
Нека е някое светлонебесно момиче.
Нека е курва. Така се разказва душа.
/Аз съм наясно, че само душа се обича/.

Нека вони на мастика, на чесън и пот.
Нека от супа, от дреха, от мен се откаже.
Но нека рисува. Така се разказва живот.
/Аз съм наясно, че в този живот съм пейзажа./

Нека да гази през кал, през тела, през сърца.
Нека, когато заплача, така да се смее –
че да пресъхна. Така се разказва смъртта.
/Аз съм наясно колко съм малка пред нея./

Ще се облегна на рамото на непознат...
/Знам,че съм хубава, точно когато тъгувам/.

Но като свърши карминът по целия свят,
нека рисува с кръвта ми. Но нека рисува!




КОГАТО ХАСКОВО Е СПОДЕЛЕНО

Във нощта на голямото можене,
през която се случват магиите
и жените си спомнят за кожата,
а мъжете си мерят...ракиите.
 
Във нощта за разстрел на приятели –
оредели редиците лъсват.
И жените припадат по лятото,
а мъжете са есенно-късни.
 
Във нощта на китари изстинали,
песента е през облак далечна.
И жените са вече без минало,
а мъжете – без бъдеще вече...
 
Остани тази нощ до сърцето ми –
тази фигурка тъжна от восък.
Ще ти дам всички думи проклети.
Уморих се сама да ги нося...





ОКТОМВРИ МИ Е

Аз вече знам – октомври е виновен.
Най-хубавият месец за раздяла.
Расте тъга с размерите на спомен,
след който няма как да бъда цяла.
 
Октомври е. Приятелите тръгват.
С последното си слънце ги изпращам.
Сърцето ми – един издъхнал въглен –
пак топли дом, но вече не е бащин.
 
Октомври е. Смехът на дъщеря ми
не може да надвика самолета.
Сега съм на парчета като мама.
Оттук нататък всеки ден е петък.
 
Оттук нататък любовта е късна.
От кучешки – ? стана вълчи воят.
Но мога до припадък да възкръсвам,
защото знам, че всяка смърт е моя.
 
Откакто го открих, ми е безстрашно.
Не нося даже капчица обида.
Оттук нататък спирам да изпращам.
 
Октомври ми е. Аз ще си отида.





ВЧЕРАШНА ПРИКАЗКА ЗА СПАСЕНИЕТО НА СВЕТА

Помисли само „сбогом”, но не спря
и я изрече тази страшна дума.
И в този миг внезапно погрозня.
И цял ден се разхожда като чума.
 
В очите ? небесната ламя
избълва мрак – отчаян и неверен.
И тя със три живота остаря.
И в късния следобед се приведе...
 
Носът ? заприлича на гърба.
Пораснаха ? нокти до земята.
Напразно рови смисъла в пръстта...
единствено ? почерня душата.

Единствено снегът остана бял,
да ? напомня снощното момиче,
докато Той не звънна помъдрял:
„След твойто „сбогом” още те обичам!”

Така светът по чудо оцеля,
полуумрял във кръчмата, защото
там влезе най-красивата жена.
 
И старците се вкопчиха в живота.





РАЗБИРАМ Я…

Разделям се със теб за кой ли път.
И в сряда, и във петък, и в неделя...
Оставам по душа, затривам плът.
/Но и с душата после се разделям./
 
Расте вина със благороден ранг.
Не съм родена да разтурвам къщи.
Сърцето е повреден бумеранг –
запращам го по теб, а не се връща!
 
Не знам с коя от съвестите спя,
но все по-малко спя и по-проклето.
И във съня – деца, деца, деца.
И твоите. И мойте. И детето.
 
Детето, нероденото дете,
което някой ден ще ме накаже.
Разделям се и днес. И не съвсем.
Но на раздяла, трябва да ти кажа:
 
докато спеше – снощен, гол и бос,
с пулсиращи и уязвими вени,
така ми заприлича на Христос,
 
че проумях Мария Магдалена.





ВЕЧЕ ЗНАЯ КАК

През пътя от вината ти до мен
пресича спомен, чакай, ще премине.
Обичам те. Светът е съвършен.
Снегът е вече искрен и невинен.
 
Обичам те. Припомням си го, щом
бездомникът във мен ме натъжава.
Сърцето ми расте в огромен дом –
приятелите влизат и... остават.
 
Един от тях от памтивек мълчи.
Но тази вечер май ще проговори.
Обичам те със всичките очи,
които още виждат, че сме хора.
 
Не е пейзаж небето, а душа.
Душа, която точно в сряда слиза
да ме наметне, но да съблека.
Обичам те. И без последна риза.
 
По-гола от самата самота
ще трябва да заместя с плът пейзажа.
Вземи каквото можеш от плътта.
 
Обичам те. /Забравих да ти кажа.../





УПЪТВАНЕ ЗА ЕМОЦИОНАЛНА ЕКСПЛОАТАЦИЯ

Включвам се отляво. Само с щрих.
Може и с рисунка по ботуша.
После рухвам – в песен или в стих.
Аз самата пея, но... не слушай.
 
Слушай само нощем, със ръце,
кожата ми като проговори.
Стигам до последното небе –
жаден си и те валя отгоре.
 
Сутрин губя всичкия си глас,
за да премълча една обида.
Толкова е бездна между нас,
че е чудо да не си отида.
 
Толкова боли, че няма как
да изтръгнеш болката ми с устни.
Сутрин идва истинският мрак.
Затова не бива да ме пускаш!
 
И да тропам с крак и да крещя,
и на буца лед да се преструвам –
дишай вместо мене и така
в другия живот ще те целуна.
 
Само още няколко вини.
Само още вечност – да прогледна.
Ако имаш вечност – остани.
Включвам се отляво. За последно.





ЦИКЛОП

Със две очи ме гледаше преди –
свидетелстват и облаци, и хора.
Едното му око се умори.
Изгледа се по мен и... се затвори.
 
Сега съм там – в заслужения мрак –
обичана, разлюбена, последна.
Но любовта ми стана кръстен знак,
че с другото три пъти ще прогледне.
 
Три пъти ще събира светлина
от есените на животи късни.
И после /по библейски правила/
на третия ще вземе да възкръсне.
 
Светът ще е три пъти по-красив,
жените ще са три пъти по-нежни.
Сега е едноок, но пък е жив.
 
С мен нямаше особена надежда...

МАРИЯ

Дъщеря ми порасна за едно денонощие само.
Със сърце я изпратих, а сърцето ? някой прегази.
Аз съм същата рана, но съм тъжно и сигурно рамо.
Затова я прегръщам, без да мога да я опазя...
 
Тя е толкова силна и е толкова слаба в гнева си.
И така се разказва на облаци разни случайни,
че в каданс се завръщат мойте години невръстни,
но животът остава и за двете ни същата тайна...
 
Няма как да я уча да обича в умерени дози.
Нямам честни очи, които да казват: не бива!
Дъщеря ми прелита на Пегас през проклетата проза.
И е цялата дух – русокоса докрай съпротива.
 
Тези дълги коси са за вятъра неоткрити.
Той ще вие навсякъде, ала точно във тях ще се кротне.
Аз съм само прегръдка. Аз съм нейният тъжен родител.
Да не бъде детето ми в свойта важна тъга сиротно.
 
Боже, колко е хубаво и колко е страшно името ? –
мойта първа вина, с която съм я белязала:
да върви през смъртта и да бъде онази Мария,
която себе си ще погуби, но любовта – ще опази...