Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЗЕМЯ ЗА СБОГОМ"

ЗЕМЯ ЗА СБОГОМ

Драгни Драгнев


/откъс от роман/


Имало едно време, да кажем, че е било преди около век и половина, един руски император Александър Втори. Българите му викали и май още му викат царя-освободител. Не друг, а той ги отървал от 500-годишното турско робство, като победил турския султан в последната война между двете империи. Издигнали и паметник на Александър Втори, както е възседнал коня си, на най-видното място насред столицата София.
Негово Величество имал неколцина верни и предани на властта и волята му държавници и дипломати. Между тях най-високо стояли граф Игнатиев и княз Горчаков. Граф Игнатиев, да кажем, подписал Санстефанския договор, с който се давала свободата на България. Княз Горчаков пък откъснал Северна Добруджа от българските земи, както седяла на географската карта пред очите му, и както се изрязва живо месо. С един замах я отцепил и я харизал на Румъния. Подир туй в замяна отнел Бесарабия от Влашко, ще рече от Румъния и я присъединил към Русия. Изнапред власите уж никак не искали парчето българска земя. Хванало ги срам, че не е честно да посягаш на чуждото и начаса да заграбваш земицата. Княз Горчаков обаче им скръцнал със зъби, пратил им хабер, че ако се теглят и инатят, нищо добро не ги чака в близко време. Като склонили, те с нисък поклон прибрали армагана, макар че Бесарабия им се досвидяла и се надявали един ден да намерят колай да си я върнат.
Пет-шест години по-рано в Северна Добруджа се появил хайдутинът и войводата Стефан Караджа. Ще рече по прякор Сърната. Тогава Северна Добруджа се наричала Тулчански санджак, което пък значи област, околност, краище. Караджата, за когото и до днес още се пеят песни и се носят легенди, се сдушил с войводата Хаджи Димитър от Сливен. Двамата събрали цяла чета български юнаци и ги повели през Балкана да се бият и да мъстят на турците. Минало месец и се чуло и разбрало, че Хаджи Димитър и повечето от четниците били избити. Заловили Стефан Караджа жив, ала тежко ранен, закарали го в Русчук и го окачили полумъртъв на бесилото.
По онова време в Северна Добруджа се подвизавал прадядо ми Васил от тулчанското селище Бабадаг. Луда глава бил той, също като Караджата пораснал заедно с турчетата, играел с тях и във всичко ги надминавал и надвивал… Щом научил за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, прадядо ми, тогава около двайсет и петгодишен, начаса тръгнал да дири бунтовниците. Преди туй сгащил посреднощ мухтаря на околията, някой си Мехмедали, и го пратил на оня свят, като му преря-зал гърлото с един замах на ножа. Викали му на тоя мухтар пезевенк, което ще рече мръсник, също и мискинин. Цялото село знаело, че Мехмедали е хвърлил око на невестата на Васил. Била хубавелка, жена за чудо и приказ, и той все търсел колай да я сбара натясно и опозори… Подир туй прадядо ми намерил четата, по-право, настигнал я на път за Балкана, и се сражавал с турците, когато Хаджи Димитър и повечето от четниците били избити.
Оттогава обаче от прадядо ми Васил нямало ни вест, ни кост. Убит ли е, отървал ли е куршума от турците, забегнал ли е нанякъде – никой нищо не знаел. Колкото и да обикаляли, да разпитвали тук и там роднините на прабаба ми, нищо не научили. Само един от тях й донесъл, че не е за чудене, ако прадядо ми, като видял зора по време на сражението, да е грабнал пушката и такъмите си и да е забегнал я към Гърция, я къде Македония, без да го усетят. Сигурно нарочно ? рекъл тъй, че да миряса и да не реве по цели дни и нощи. Втълпил й хич да не чака прадядо ми Васил, щото сигурно никогаж няма да се върне. Най-добре било да си намери друг мъж, да се задоми и да си навъди деца, както е редно да се живее на тоя свят за добро и за зло.
Вторият ми прадядо, комуто пристанала прабаба ми по-късно, се казвал Стоян. Той много пиел и често я биел. Смесвал вино и ракия в една пръстена паница и тъй лочел като смок. Вместо да го спрат, да го отучат от лошия навик, хората му гледали сеира и му се радвали. После той едва се надигал от мястото си, не можел да върви, завалията, ами пълзял до вратника на двора си и тъй като смок се прибирал вкъщи. Прабаба ми, горката, му родила син и го кръстила Васил – да се знае и помни името на първия й мъж, хайдутина от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Един ден, скоро след освобождението ни от турско робство, прадядо ми Стоян научил, че някой си княз Горчаков откъснал Северна Добруджа, сиреч Тулчанския санджак, и я принадил на Влашко, ще рече, на Румъния. Сторил го уж от благодарност заради участието на румънски войски на страната на Русия във войната й срещу Турция. Тъй, ама в същото време Горчаков придърпал от влашките земи Южна Бесарабия, присъединил я към Русия и станал неин господар, както разправяли хората.
Като се досетил, че Северна Добруджа, милият роден край, не е вече българска земя, прадядо ми Стоян рекъл на съселяните си: ”Е, братя, сбогом на нашата майчица България, тъй ли?” Селяните му отвърнали: ”Тъй, тъй… Сбогом, майчице мила…” Тогава всички въздъхнали тежко и очите им се налели със сълзи. Прадядо ми толкова много се натъжил, че му идвало да си сложи въжето на врата и да се прости с белия свят. Подир три дни обаче, на пияна глава, взел друго решение. Събрал той неколцина връстници и сродни души при бъчвите с вино и ракия, напълнил паницата си и рекъл: ”Е, аз потеглям, братя мили… Реших се за хатъра на всички българи… Отивам в Южна Русия да намеря тоя княз Горчаков, мамицата му… Е къде е Русията, не е далече, оттука се вижда… Нищо, че го попържам, ще му се примоля на княза да върне Северна Добруджа на България… На колене ще падна, ще рева като магаре и ще го моля… Ако пък и тъй, и тъй не рачи да ме чуе, ще обърна другия край и ще му сера на тиквата отгоре…”
Селяните се разсмели и всеки надигнал паницата си – кой с вино, кой с ракия… „Като не ще да ме чуе, ще тръгна за Петербург, столицата на Русия, да знаете – продължил прадядо ми. – Ще взема картата и все на север, все по картата ще вървя, додето стигна до Петербург и целуна ръката на Негово Величество императора Александър Втори… Никой няма да ме спре, като научи откъде, майната си българска, съм хванал пътя и отивам правдата да диря…”
ДЯДО МИ Васил, Бог да го прости, имал седем деца, все момчета, между които баща ми Стоян, кръстен на втория ми прадядо, бил най-малкият, изтърсакът. Станало тъй, че баба ми Златка, вечна й памет, раждала и момичета, ала всичките умирали още на първата година. Баща ми тъкмо проходил и проговорил, когато дядо ми заминал на Балканската война. Той бил наполовина мобилизиран, наполовина доброволец – само туй разправял. Никой в нашия род не знаел как, по кои пътища слязъл чак до Силистра и оттам до Добрич, откъдето потеглили направо за фронта. Никой не е знаел и как се е прибрал в Долно Чамурлии подир войната. Сигур на връщане било по-лесно, тъй като цяла Добруджа била вече под румънска власт.
По време на войната, преди да набият турците и да покажат храброст и сила, българите стояли близо до Одрин. В една тиха нощ, като не можел да заспи в окопа и слушал как войниците наоколо хъркат като заклани, решил да се разходи под небето, додето му дойде сънят. Извървял петдесетина крачки на изток, към морето, и стигнал до нисичка селска къщурка. Пред къщурката горял огън, а край огъня седял излегнат един старец, смучел лулата си, изпущал кълбенца дим и нещо си мърморел. Спрял се дядо ми при стареца да изпуши един тютюн.
Заприказвали се. Излязло, че старецът е руснак, някой си Прохор, ама станал Продан и отдавна поминувал на тая грешна земя. Двайсетгодишен бил, когато се сражавал срещу турците по време на Кримската война преди не знам колко си години. Пленили го заедно с още неколцина русначета, качили го на кораб и като наближили турския бряг, взели че го пуснали да слезе на брега и да си дири късмета из Одринския вилает. Тук се задомил с една българка, която отколе предала Богу дух, родили му се деца, появили се внуци и тъй стигнал накрая чак до осемдесетата си година… Едно нещо запомнил дядо ми от срещата си с тоя Прохор и го разказал на баща ми, а баща ми по-късно – на мене. „Русия никогаж не е тръгвала да освобождава българите от робство и да им върне свободата – рекъл старецът и добавил: – Всичко било заблуда. Господарите на Русия открай време гледат да завладеят българските земи, че и целите Балкани, да стигнат проливите Босфора и Дарданелите и да излязат на топлите морета. Тъй е било всякога, от векове през векове, от един цар и император, до друг цар и император…”
Знайно е какво е станало подир Балканската война и другите там войни оттогава насам, че и какъв зор са видели и преживели българите до ден днешен. Само дето не се знае каква орисия ще сполети Отечеството ни оттук нататък.
Нейсе… Най-добре е да се отбием отново при втория ми прадядо Стоян… Беше тръгнал той, простодушният, за Южна Русия да дири княз Горчаков и със сълзи на очи да го моли да върне Северна Добруджа на България. Щял да му каже, че тая Добруджа е българска земя от памтивека и от памтивека българи я населяват и гробовете им лежат в пръстта й. Лъжа било всичко, което му втълпявали, че власите уж се броят пет пъти повече от българите в Добруджа. Лъжа и измама… Ония там, Великите сили, както им викат и както им замаял главите княз Горчаков, хем го слушали и му вярвали… Много пъти щял да издума прадядо ми какви славни български мъже е раждала Добруджа и как до един са се борили за свободата й. Канел се за Васил Левски и за Христо Ботев да разкаже на княза, също и за Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Можел дори да се върне и по-назад във времето, ако рече, преди годините и вековете на робството, когато не от другаде, ами оттука, от Добруджа, започвала държавата ни в седмия век преди и след Христа… Знаел по вода българската история човекът…
Станало тъй, че щом стигнал в Южна Русия, сиреч в Южна Бесарабия, прадядо ми Стоян не видял нито руснаци, нито румъни, ами все българи. Като научил, че княз Горчаков никакъв не е стъпвал по тези места, а сигурно още обикалял из Европа, прадядо ми начаса решил да замине за Петербург, при императора Александър Втори. Струвало му се, че както е тръгнало, май все българи ще среща по пътя си, а може и цял Петербург да заема нашият народ. Само че бесарабите го посъветвали хич да не се надява на императора и да не ходи в двореца му. Рекли му: ”Ако ти е мил животецът, не заминавай, а остани при нас. Инак два пъти ще ти отсекат главата и три пъти ще ти разпорят корема, преди да си зърнал камбаните на Петербург”.
Послушал съвета на бесарабите прадядо ми Стоян, съгласил се да остане при тях неделя-две, колкото да си отдъхне и да реши как ще я кара нататък. Всички го канели на гости и му слагали трапезата, заедно яли, пили и се веселили. Като го гледали как се храни и как пие вино и ракия от една паница, бесарабите цъкали с език и си намигали. „Тоя българин не е като нас, от друга раса е сякаш излязъл – мислели те. – Чудеса може да прави тоя човек…”
Прадядо ми наистина учудил бесарабите, когато една нощ, на пияна глава, посред веселбата, изневиделица взел, че се изпарил, сякаш вдън земя потънал. На всичко отгоре се видяло и разбрало, че най-хубавата мома в селото я няма. Не друг, а прадядо ми незнайно как я отвлякъл, пък и тя май тайно му пристанала още предната нощ. Двамата минали път, колкото минали, и на зазоряване стигнали там, откъдето се вижда Добруджа, че и най-високото минаре на джамията в Бабадаг. Като застанали близо до делтата на Дунав и зърнали блатата оттатък, прадядо ми си рекъл: ”Къде ми е умът, че съм повлякъл момичката, как ще я преведа сега през водата чак до Бабадаг, на гърба си ли ще я нося? Кукувица ли ми е изпила ума, че съм помъкнал тая блага душица към Бабадаг?” В същото време, на мирна глава, се досетил, че е оставил прабаба ми, бях забравил да кажа Султанка, да го чака с малкия Василчо на ръце – жив и здрав да се прибере. Както се досетил, тъй начаса се плеснал по челото и решил да изпрати момата по обратния път в Бесарабия.
Момата хич не искала да чуе за връщане назад. Харесала прадядо ми Стоян, залюбила го силно изведнъж, готова била да замине с него накрай света. Прегръщала го, целувала го, със сълзи на очи го молела да не я изоставя. Той пък, макар и да съжалявал за постъпката си, бил непреклонен. Признал й накрая, че си има невеста в Бабадаг, че името й било Султанка и го чакала с дете на ръце, кръстено Василчо, жив и здрав да се прибере. Като чула това, макар и вече озлочестена, момата от немай-къде склонила да се върне при баща и майка, щото друго не й оставало. Взела си тя бохчичката, погледнала прадядо ми хем с мъка, с омраза, изплюла се в лицето му и си тръгнала.
Как е прегазил Дунава и блатата прадядо ми – баща ми не знаел. Сигурно и дядо ми Васил не знаел и нищо не му е предал, а продължил да реди историята му нататък. Споменал само, че един мюсюлманин от Тулчанския санджак забелязал и проследил прадядо ми на отиване и на връщане от Бесарабия. Като застанал стъписан пред голямата вода, той вдигнал очи към небето, прекръстил се и изрекъл на висок глас Десетте Божи заповеди, че и Господнята молитва накрая. Надявал се тъй да измоли Божието благоволение и надежда и да сколаса да мине през Дунава и блатата невредим. Чул го тогава Господ, навел се ниско, протегнал ръка, докоснал раменете му и на мига му поникнали ангелски криле. Превърнал се прадядо ми в херувим и тъй на два пъти прелетял над голямата вода, без да усети.
На връщане се прибрал в Бабадаг посред бял ден и бил смаян от гледката, като застанал пред вратника на къщата си. Жива душа нямало из двора – нито овце, нито крави, нито конете и магарето. Дори кучетата и котките не се мяркаха наоколо. Отишъл той при бъчвите с вино и ракия – дрънчали на празно, били източени до капка, пресъхнали даже. Целият двор пуст-опустял, наред с него и къщата. Повикал на два пъти прабаба ми Султанка и синчето си Василчо – никой не се обадил, нито се показал. Прекрачил прадядо ми Стоян прага, влязъл вкъщи и що да види – всичко разтурено и обърнато наопаки. Идвали са разбойници, решил той, тършували са за злато и като не намерили, седнали при бъчвите с вино и ракия, пресушили ги до дъно и накрая зорлан отвлекли Султанка и Василчо. Заедно с тях задигнали конете, овцете, кравите и магарето. Кучетата и котките избягали от страх накъдето им видят очите.
Отишъл прадядо ми при мюдюрина на Бабадаг, някой си Реджеб ага, понеже все още турчинът управлявал околията, макар че турското робство било свършило. Освен туй земята била вече дадена на кралство Румъния и трябвало да се намира под властта на власите. „Ела, ела, че ми трябваш, чоджум! – посрещнал го на подбив Реджеб ага. – Ще ми кажеш ли къде ходи да си развяваш байрака, бе дженабет? Как тъй си оставил жена и дете на произвола и слободията и си хукнал за Бесарабията правдина да дириш?” Думите на мюдюрина стреснали прадядо ми, но той начаса се окопитил и натъртил сърдито: ”Първо ти ми дай ответ къде е моята Султанка и синът ми Василчо, пък тогава… Нали като си мюдюрин, знаеш всичко, каквото става в Бабадаг и околията… Къде ми е добитъка, кой изпразни бъчвите ми с вино и ракия… Дворът ми е пуст-опустял барабар с къщата и останалото…”
 Разбрало се, че от една неделя прабаба ми и Василчо стояли деня и нощя затворени в кауша. Давали им една паница булгур и ибрик, пълен с вода за пиене и за други нужди. Добитъкът пък, заедно с виното и ракията, уж били под секвестър и прибрани на сигурно място… „Абе, ти мене за ахмак ли ме имаш?!” – спуснал се срещу Реджеб ага прадядо ми и комай щял да го удуши и остави на място. Скочили на мига двама-трима гавази, озаптили го и му завързали ръцете. „Защо си затворил моята Султанка и сина ми в кауша? Какво лошо са ти сторили?” – озверил се прадядо ми, блъснал гавазите и те изпопадали като чували, пълни с булгур, на земята.
Тогава прадядо ми чул Реджеб ага, както бил коджа смутен, да разправя, че прабаба ми Султанка стои в кауша да плаща греховете на първия си мъж Васил, макар че той може да е на оня свят. Вдигнали се преди неделя най-близките роднини на предния мюдюрин Мехмедали, комуто прадядо ми прерязал гърлото и го уморил – да не закача повече невестата му. Вдигнали се подир дъжд качулка роднините на Мехмедали, ала настоявали да пратят на съд прабаба ми и да я вкарат в зандана, там да изгние, а детето й да дадат на някоя ялова туркиня да го осинови и отгледа. Всичко, каквото станало, станало не за друго, а заради нея, прабаба ми Султанка, заради дяволските й очи и хубостта й.
Изнапред уговаряли кадията на Тулча да я окачи на бесилото или да й отсече главата на дръвника. Кадията обаче бил човек милостив и не се съгласил на такава присъда, тъй като прабаба ми била майка. „Грехота е – рекъл – да оставим Василчо без майчина грижа, пък и баща му го няма никакъв, че да го прибере.” Затуй Реджеб ага, като се осланял на милостта на кадията, затворил прабаба ми в кауша заедно с Василчо. Нека там да седяла и да чакала, додето дойде редът й да я съдят.
Макар че гавазите се изправили, повторно вързали ръцете му и го държали здраво, прадядо ми Стоян отново скочил срещу Реджеб ага и се развикал:”Къде ми е добитъка?... Няма ми я свинята заедно с кочината… Кой е посмял да опразни бъчвите ми с вино и ракия?... Кой обърна с главата надолу двора барабар с къщата?... Ти ли? Тез ли, дето ме държат и ти ближат задника?... Или твоят Мохамед пророка слезе на земята и ми стори тия золуми?”
Мюдюринът се смутил още повече, но все таки взел да успокоява прадядо ми и да разправя как стои работата. Уж тулчанският кадия наредил да изземат за наказание всичкото му имущество и да го раздадат на бедните мюсюлмани в Бабадаг. Прибягвало се до тази мярка, тъй като прадядо ми имал брачна връзка и дете с прабаба ми Султанка. Туй ще рече, че е свързан и с първия й мъж Васил, убиеца на мюдюрина Мехмедали. Станало ясно, че на един беден турчин дали конете и талигата му, на друг – кравата, третият взел магарето, последните двама – овцете и сеното. Понеже турците вино не пият и не ядат свинско, взели свинята с кочината и ги харизали на един от връстниците и приятелите на прадядо ми. Той пък изнапред се дърпал и нищо не искал, щото не било редно и честно. Сетне, като взел свинята и виното, казал, че всичко ще върне на прадядо ми Стоян, щом се прибере в Бабадаг. Накрая останала бъчвата с ракията. До снощи яли толумско сирене и пили ракия гавазите и чиновниците на Реджеб ага, додето пресушили бъчвата до дъно. В същото време вардели да не се появи някой апаш и да изнесе къщата или да смъкне керемидите от покрива, тъй като от имуществото на прадядо ми едничка къщата му останала.
В туй време, додето мюдюринът и прадядо ми се разправяли и препирали, силен-вилен в Бабадаг пристигнал с файтон префектът на Тулча домнул Николае Петреску. Съпровождали го неколцина стражари с манлихери, а малко подир тях, също с файтони, приближили десетина тежко въоръжени жандарми. Тоя Петреску бил от Мачин, на брега на Дунава. Произлизал от български род, но се порумънчил още като тръгнал на по-горно училище в Тулча. Град Тулча се имал за български и училището било пълно най-много с българчета, все немирници и бабаити. Но покрай тях там ходели влашки и турски момчета и обучението на едните и на другите вървяло на майчин език, а понякога както дойде, според недоимъка на даскали.
Петреску бил даскал в същото по-горно училище. Когато Северна Добруджа станала румънска земя, лично министър-председателят Братияну от Букурещ го издигнал за префект на Тулча. Само че турците все още, вече цяла година, не предавали властта в Тулча, чакали нареждане от Цариград, от падишаха. От първия ден, когато заел поста, досега Петреску не можел да излезе на глава с турския каймакамин. Затуй там се установило двувластие, макар че в очите на новите румънски граждани префектът стоял по-високо от мюсюлманина. Тъй, по незнайни пътища, Николае Петреску научил какво става на тоз ред в Бабадаг и начаса пристигнал.
Първо той настоявал прабаба ми Султанка и малкият Василчо тозчас да бъдат пуснати от кауша. Нечовешко било да се наказва по такъв начин една жена, особено ако е с дете на ръце, каквато и злина да е сторила. На жената й дай друго наказание – да минат през нея седем мъже един подир друг и да я пуснат да си ходи по живо, по здраво на свобода, измъдрувал префектът. „Да видим тогава ще пита ли дали има други мъже да си чакат реда или…” – заключил той и намигнал съзаклятнически на Реджеб ага. Прадядо ми обаче го видял и щял да скочи да го цапардоса по мръсната уста, но се сдържал и преглътнал – да не вземе пък да обърка и да прати по дяволите добрите намерения на човека.
Реджеб ага се противопоставил на префекта, тъй като за ареста на прабаба ми имал вече съгласието на ходжите и заповедта на кадията в Тулча. „Освен туй – рекъл му, – тъдява, в Бабадаг, властта все още е турска, аркадаш. Като дойде нареждане от падишаха в Цариград, сами ще я предадем и тогава вие, власите, ще влезете в правото си сами да управлявате града. Сега аз управлявам, комшу…” Като чул това, домнул Петреску решил да не се перчи, ами кротко и търпеливо да кара мисията си нататък.
По едно време, като видял дядо ми да стои с вързани ръце и да го вардят, префектът попитал кой е този мъжага, българин ли е и защо стои вързан. „Туй е Стоян, мъжът на Султанка – отвърнал мюдюринът. – Той също ще бъде запрян в кауша…” Домнул Петреску въобше не попитал каква е вината му, тъй като знаел всичко за него, само дето не го е виждал. „Тоя българин ще отговаря пред законите на румънската власт за бягството си в Бесарабия, макар че се върна жив и здрав обратно на румънска земя – отсъдил набързо префектът. – Друга вина той няма… Затуй, твоя милост Реджеб ага, ще освободиш Султанка с детето да си върви вкъщи и ще вкараш в кауша мъжа й…”
Реджеб ага отново се противопоставил на префекта. Отговорил, че и за прадядо ми има съгласието на ходжите и заповедта на кадията в Тулча. Станало ясно, че доникъде няма да стигнат в препирнята кой прав, кой крив. Тогава мюдюринът най-любезно поканил домнул Петреску да влязат в одаята, където посрещал гости от далечни места. Какво са правили там, сигур са яли и пили турчинът и влахът, кой им носил питиетата и мезетата и през какви дупки се провирал при тях – не станало ясно. Конушмакът, ще рече разговорката, продължил близо два часа. Накрая двамата се показали от одаята прегърнати и ухилени до ушите. Всички сметнали, че е постигнато разбирателство кой как да бъде наказан. Само прадядо ми, който стоял още вързан и гавазите го вардели, нещо се усъмнил, но мълчал и зачакал да види какво ще стане нататък.
Дядо ми Васил разказал на баща ми, че на трапезата в одаята домнул Петреску и Реджеб ага се уговорили да пуснат прабаба ми да си върви и да си гледа къщата. Прадядо ми Стоян пък щели да го откарат в Тулча и да го съдят, макар че никому зло не е сторил. За вината на прабаба ми префектът щял да приказва с кадията да я отменят, ако може. Добре, ама като разбрал как стои работата, прадядо ми отново скочил срещу мюдюрина. „Искам първо да ми върнете всичко, дето сте ми окрали, пък тогава правете с мене каквото щете – наежил се той. – Искам си конете, кравите, каруцата, сеното, магарето, всичко… Свинята, виното и ракията също…” Мюдюринът рекъл, че на тоз ред нищо няма да му върнат, затуй хич да не си прави устата. Могат, санким, да му върнат свинята, ако не била заклана и изядена от онзи българин, комуто са я дали, също и виното, ако не било изпито. За ракията му казали вече.
Тръгнал си префектът за Тулча заедно със стражарите и жандармите. Повлекли и прадядо ми Стоян, като не му дали дори да се види с жена си и детето си. Нейсе… Пътували, колкото пътували с файтоните, и по едно време прадядо ми настоял начаса да спрат, че имал голям зор. Уж му се ходело по нужда и било срамота хамен да клекне и на голо дупе да омърси и вмирише файтона и цялата околност. Нямало как – спрели. Наблизо, на двайсетина крачки от шосето, личало блато, широко и цялото покрито с камъшлък, и сигур стигало чак до брега на Черно море. Тръстиката, както викали на камъша, растяла нагъсто и била по-висока от човешки бой. Слязъл прадядо ми от файтона, а с него и един стражар с манлихерата си. Нагазили двамата навътре, уж по-далеч от шосето, че да не личат оттам и никой да не ги зяпа. Тогава прадядо ми хич и не си смъкнал гащите да прави, каквото щял да прави. Той блъснал стражара, натиснал го във водата да го удави, ама дали го удавил или повдигнал главата му да си вземе въздух – никой не е чул и видял.
Тогава прадядо ми грабнал манлихерата и се спуснал още по-навътре между тръстиките в блатото. Знаел, че съвсем скоро стражарите ще се развикат от файтоните на шосето и ще хукнат да го дирят и да гърмят. Той обаче ги надхитрил. На бърза ръка хванал един камъш, със зъби като с нож прерязал долния му край и махнал горния, макар че устните му се сцепили и посинели, потекла кръв и много го заболяло. Тъй като водата му стигала до кръста, взел, че налапал камъша и легнал на дъното по гръб. Можел да диша и да поема въздух без много зор, щото камъшът се издигал най-малко педя и половина над водата. На два пъти усетил, че стражарите и жандармите газят около него, кръстосват насам-натам, но не помръднал. Втория път дори някой стъпил с ботуша си върху корема му, щял да го премаже и да накъса червата му, но издържал.
Дядо ми Васил нещо се усъмнил тъкмо на туй място от разказа на баща си. Попитал го как тъй устискал в блатото, щом цялата му глава, през носа, очите и ушите се напълнила с вода и кал, че и с всякаква мърша и мръсотия. Нали можел да се задави и задуши, да ослепее и оглушее, да не стане от мястото си и да се затрие. „Не знам колко време лежах, но утраях – отвърнал прадядо ми Стоян. – Чувах ударите на сърцето си… Най-много биеше в главата, сякаш ме налагаше с чук, но то ме спаси… Давах му въздух, давах му сила да се бори, да не спре, а то ми даваше куража, че съм жив… То ме извади цял-целеничък, макар и замаян, от водата…”
По едно време прадядо ми едва-едва се надигнал и се показал с глава до раменете. Затаил дъх, ослушал се – нищо. Само едно птиче викало нещо с тънкия си гласец и прехвръквало от тръстика на тръстика. Погледнал нагоре – небето светело синьо-сиво и носело малки бели облачета нанякъде… Било август… Прадядо ми се догаждал, че тази тишина наоколо е измамна и не посмял още малко да се надигне и да се изправи. Нищо чудно жандармите да са залегнали наблизо и да се озъртат, да дебнат. Затуй си поел въздух дълбоко, налапал камъша, потопил се отново във водата и се отпуснал по гръб. Лежал, колкото лежал, слушал ударите на сърцето си, главата му сякаш се надувала като гайда и хем бучала, хем тънко и напевно звъняла. Накрая се надигнал, подал само главата си над водата и като не чул и не зърнал нищо опасно, полека се изправил на място, а по шията, по раменете, по гърдите и гърба, по ръцете му се стичали мътни вади…

Поразмърдал се той, поогледал се на всички страни и сложил ръка на сърцето. Биело спокойно, тихо и равномерно. Чак тогава нагазил в плиткото. Приведен и гъвкав се промъквал предпазливо сред гъстата тръстика. Усещал как ризата залепнала на гърба му и съхнела. Скоро зърнал шосето – било опустяло. Нито хора, нито файтони… Никой… Поел по обратния път, към Бабадаг. Извървял двайсет-трийсет крачки и се отбил в салкъмена горичка. Между дърветата зеленеела трева с меки, изострени стъбълца и листенца, чиста и като че недокосната. Миришело на мащерка… Познато място било. Преди години идвали тука да берат минзухари и да пасат конете и кравите.
Седнал прадядо ми и подпрял гръб на едно дърво. Умората го притиснала. Клепките натежавали и притваряли очите му. Ту задрямвал и се унасял, ту се сепвал нещо и се озъртал наоколо, но умът му се движел напред-назад, работел. Замислил се за дереджето си, в което изпаднал, за новото робство, налегнало милата му добруджанска земя. Зачудил се с какъв акъл бил тръгнал за Бесарабия да дири оня княз Горчаков и да му държи сметка защо тъй, с лека ръка, отрязал от картата парчето земя и го харизал на Румъния. Или не – нямало да му държи сметка, ами да го моли, да изпроси благоволението му. Ако може като човек да се смили някак над българите и да ги върне в отечеството им. Как щял пък да се смили князът, от друга страна, щом слушал господаря си императора Александър Втори. Не друг, ами сигур той дал нареждането двамата с граф Игнатиев бързо да подпишат Санстефанския договор и да одобрят решенията на Берлинския конгрес.
С тия договори и конгреси тъй наречените Велики сили и най-напред Русия откъсвали и местели земи от едно място на друго, взимали ги от една държавица и ги давали на друга. Тъй и нас ни откъснаха от България и ни дадоха на власите, замислил се прадядо ми Стоян. Хванало го срам и яд, понеже на пияна глава, като последния глупак, тръгнал за Бесарабия да дири княз Горчаков. Хванало го яд, ама си рекъл „Нейсе!” и се надигнал от мястото си, понеже се мръквало и трябвало да върви.
Знаел си той, че Реджеб ага не е пуснал от кауша прабаба ми Султанка и малкия Василчо, затуй направо там се запътил. Не посмял първо да надникне в двора и къщата си, ами обиколил целия Бабадаг да намери някоя пролука и да излезе на мегдана, без да разлайва кучетата. Щом приближил кауша, начаса зърнал един от гавазите да варди пред вратата. Уж вардел той, ала задрямал май, че може и да е заспал, както е приседнал и държи манлихерата си. Грехота било да посягаш на човек в такова дередже. Затуй прадядо ми пристъпил като котка, дръпнал пушката из ръцете му, разбудил го и тогава го цапардосал, без дума да продума.
В кауша сварил прабаба ми седнала на одъра да притиска до гърдите си Василчо и да плаче. Сложил ръка на устата й да мълчи, да не я отваря за нищо, че и на детето да не дава гък да рече. Набързо я измъкнал навън и я повел към ливадите край града. На едно място зърнал в полумрака едно магаре да си чеше задницата на изоставен дувар, както било с нашийника си и го повел заедно с прабаба ми и Василчо в ръцете й. Къде стъпвали и залитали, къде се спъвали – никак не личало в тъмнилото, което все повече се сгъстявало. Прадядо ми обаче знаел коя посока са хванали и накъде отиват.
Тъй… Вървели, колкото са вървели, сигурно вече минавало полунощ, когато прадядо ми решил да поспрат, да седнат и да си починат. Магарето и то, сигурно слънчасало през деня, полегнало до тях. Иначе хора май не се мяркали наблизо. Чувало се как полските мишки и лалугерите се гонят и прибягват насам-натам. „Къде отиваме?” – попитала тихичко прабаба ми. „Към Хърсово, надолу, по брега на реката” – отвърнал прадядо ми. Тогава тя хванала ръката му, както държала заспалия Василчо, и му рекла: ”Искаш ли да чуеш едно нещо, дето ме мъчи и зарад него без душа останах?” „Думай, да видим!” – отвърнал той и наострил уши да чуе как тъй без душа е останала. „Не ти го рекох начаса, като ме измъкна от кауша, щото ме достраша, Стояне – продължила прабаба ми. – Достраша ме тозчас да не скочиш и да не хукнеш да дириш мюдюрина… Знам, че в миша дупка да се скрие, щеше да го намериш… Гърлото му щеше да прережеш и да го оставиш на място, както Васил умори мюдюрина Мехмедали… От лошо по-лошо можеше да стане, ако бях ти рекла туй начаса…”
 „Нищо де, нищо, че си го премълчала, думай сега!” – стиснал ръката й прадядо ми, тя взела да разказва и гласът й треперел. От време на време тръпки я побивали да не го нещо ядоса и разсърди, че и да не иска повече да я слуша. ”Тъкмо се мръкваше, а ти кой знае къде си бил по туй време, когато Реджеб ага наредил да приспя детето и да се кача при него в одаята. Щял да ми каже как ще ме отърве да не ме съдят – захванала разказа си прабаба ми. – Заведе ме гавазинът при него и ме остави. Гледам аз, турена софрата, ядене, пиене отгоре, а той, Стояне, пиян-залян, не може на краката си да стои. Залита наляво-надясно и ха да падне, ха да се катурне, ала не пада, ами вика: ”Айде, вика, булка, дигай фустата, кузум, и си заголи кълките, че да видим какво да те правя, като си такваз една серт жена… Да те пускам ли да си вървиш и да си гледаш къщата, вика, да те държа в кауша, колкото ми душа иска”, лигави се той… И се спуска, мръсникът му с мръсник, да ме хване под кръста, ама го спрях и му извих ръката… Сетне захванах да вия като кучка и да се провиквам: ”Стояне, къде си, бре, Стояне, ела да ме видиш и отървеш от тоя изедник, чумата да го тръшне…” Той тури ръка да ми запуши устата, сборихме се тогаз, стана една… Налита той в пазвата ми да бръкне, фустата ми да дига, за срамотиите, блъсна ме, ощипа ме, ей тука, на, ме удари и сигур е посиняло… Пък и аз тъй го блъснах, не му се дадох, пльосна се той като пияно магаре върху софрата и я обърна… Туй беше то, ама душата ми извади, без душа останах, Стояне…”
 „Туй ли било…” – рекъл напушен на смях прадядо ми Стоян. „Изрита ме накрая от одаята, като видя, че няма да ме надвие, да си го имаш на хабер – заключила разказа си прабаба ми и добавила” – Заранта пак ми я доведи, рече Реджеб ага на гавазина, на прясна глава, вика, да си приказваме…” „Нейсе, било, каквото било, ами да тръгваме – изправил се прадядо ми, понеже не му се слушало повече, и дръпнал магарето да става. – Да те кача на магарето, не щеш ли? Аз ще понося Василчо…” Прабаба ми отказала да възседне магарето, по-добре за нея било да върви, краката й още държали.
Отново се упътили към Хърсово в тъмнилото. Тъмнило било, тъмнило, ала както вървели, скоро се зазорило. „Мирише ми на вода, Дунава май чувам да се влачи и шуми долу, пък и градът сякаш се мержелее в далечината – стъпил на един бял камък прадядо ми и турил ръка над очите си. – Туй ще е Хърсово, както ми се види, че и минаретата му личат… Имам там един братовчед, Султанке, Гено се казва, при него ще ходим, дано го намерим… На брега му е къщата… Рибар е той, балъкчия, на заможните в града носи риба и на пазара продава… Бяла риба лови за богаташите, бяла риба, дето не може всеки да я хваща… Много чалъм трябва за нея… Ще поседим месец при братовчеда, не повече, и ще се върнем в Бабадаг… Дотогава турците ще се махнат, а власите ще омекнат, като ни управляват… Няма и да ме осъдят, щото още не са взели цялата власт и още не са сложили камъни на границата си… Нищо не се знае… Току-виж България вземе самичка да си възвърне нашата земя… Тъй, ама все някой трябва да се надигне, да скочи, да я подсети, очите й да отвори, да й влезе под кожата и да я подкокороса с добро да си я поиска. Не може ли, не става ли тъй, да тръгне тогава с оръжие в ръка да си го вземе обратно, хем да удари с балтията власите…”
Дълго умувал и мъдрувал прадядо ми Стоян, както бил стъпил на белия камък и вперил очи в далечината, където личали май само минаретата на Хърсово. Като го слушал да разказва историята си, дядо ми Васил си помислил, че белият камък е паднал от небето и седи там кой знае откога, ако ще би и от памтивека. Освен туй сигур имал магическа сила, понеже Господ го пуснал отгоре да пълни главата на човека с ум и разум. Щом стъпел върху него, начаса му се явявали разни видения и започвал да мъдрува…
Кой знае колко мъдрувал прадядо ми изправен на камъка, ала щом си затворил устата, отново закрачили към Дунава заедно с магарето. Прабаба ми Султанка, горката, местела малкия Василчо от едната на другата си ръка и била вече каталясала. От време на време пускала детето да повърви, то обаче не щяло, мрънкало, надувало гайдата и тя пак го понасяла на ръце. Вървели, що са вървели, додето приближили реката и северозападните покрайнини на града. Тогава бързо-бързо захванало да се съмва и да се ококорва и светва денят.
 „Въх, Стояне, какво ти е, бре, на човек не мязаш, като си такъв, божичко, майчице мила! – учудила се прабаба ми и изплакала, като се вторачила в лицето му. – Какви са тия рани, че и тая засъхнала кръв, с нож ли са рязали и драли лицето ти… Какво са ти сторили, бре Стояне?...” Захванала тя да го милва по косите и да го оглежда отгоре до долу, че го разнежила чак и трогнала. „Сам се порязах, сам се одрах – рекъл той. – Ще ти разкажа някой път как стана… Хайде, ще се измия с вода от реката и до довечера ще ми мине…”
Тъй… Като наближили брега, прадядо ми начаса се досетил къде се намира къщата на братовчеда му Гено. Бил идвал преди седем-осем години, когато се поминал бащата на Гено, вуйчото на прадядо ми Стоян по майчина линия. Братовчедът бил по-голям, ще рече, по-рано се родил, ала останал по-малък на ръст. Нисичък бил, едва стигал до мишницата на прадядо ми. Като седнел в лодката и хванел греблата, сякаш потъвал в нея, едва се подавала главата му. Иначе бил още ерген, не можел да си намери някоя мома да му бъде лика-прилика. Всичките български моми в Хърсово били като върлини, били напети, налети и макар че сегиз-тогиз го задявали, нито една не го искала. Имало една мома от заможните, у която носел риба в съботата или в неделята. Била нисичка като него, лицето й цялото изписано с червила, чернила и разни други мазила и хич не го криела. Всякога, щом поемала кошницата, пълна с риба, слагала в шепата му някоя пара отгоре и се усмихвала. Гено много я харесвал, сърцето му полудявало, забравял се и не откъсвал очи от нея, ала за жалост била туркиня и носела шалвари. Пък и нито християнското, нито мюсюлманското вероизповедание давало да се събират друговерци.
… Щом стигнали пред къщата на Гено и спрели до вратника, прадядо ми извикал веднъж-дваж, но никой не се обадил. Видели, че и лодката на Гено я няма наблизо и решили, че още по тъмно е излязъл да лови риба. Само две кучета се спуснали срещу тях, залаяли, но начаса мирясали, взели да въртят опашки и да се умилкват. Тогава прадядо ми Стоян и прабаба ми Султанка с Василчо на ръце прекрачили в двора, оставили магарето на сянка и влезли в къщата. Прадядо ми огледал навсякъде, но жива душа не намерил. По-късно станало ясно, че вуйна му, ще рече майката на Гено, се поминала на другата година подир вуйчо му. Преди да умре, той, уж й рекъл, че ще я чака на оня свят само едно лято, не повече. Затуй тя уж побързала да изпълни заръката му, че да не закъснее. Казал й още, че ако не се яви при него навреме, хич да не го дири, щото няма да го намери…
Братовчедът Гено се прибрал по пладне и много се изненадал, като заварил гости вкъщи. Живеел съвсем сам човекът и нямало с какво друго да ги посрещне и нахрани, освен със солена риба. Измъкнал едно дървено каче, пълно догоре, турил го до софрата и на бърза ръка го преполовили заедно с един самун хляб. За да не измени на адета си, прадядо ми поискал да изпие една паница смес от вино и ракия. Гено вино не правел, лозето на баща му потурчил чичо му, тъй като било наследство от дядо му. Само ракия имал, купувал я от турците, които варели по няколко казана от едно лозе или от две-три сливови дървета. Той самият не пиел редовно нито денем, нито вечер. Рядко сръбвал по малко, колкото за мехлем, когато го ударел северният вятър в лодката. Затуй прадядо ми кандисал на няколко глътки ракия, колкото да се каже, че само я опитал.
Подир туй, както чул разказа му дядо ми Васил, двамата с Гено станали от софрата и нагласили прабаба ми Султанка и Василчо да си легнат и да поспят. Седнали в кьошка и Гено рекъл: ”Думай сега, братчет, какво те води насам…” Прадядо ми му разправил цялата си история от игла до конец. Захванал разказа си с онзи княз Горчаков и за не знам кой си път го напсувал, както му дошло на езика. Казал му защо ходил в Бесарабия, какво чул и видял там, как минал през Дунава и блатата на отиване и на връщане – да не давал Господ втори път да минава. Разправил на Гено и как тъй е порязан и одран по лицето, как избягал от власите и се крил под водата да не го намерят. Отворил дума и за прабаба ми – защо мюдюринът Реджеб ага я запрял в кауша, как я привикал снощи в одаята и какво правил-струвал с нея мискининът. Накрая прадядо ми се оплакал, че турците досущ заграбили имота му – конете, кравите, овцете и магарето, талигите и сеното. Отмъкнали му и свинята, източили му виното и ракията. На всичко отгоре ровили в къщата я за злато, я за кой знае какво, обърнали я наопаки.
Като го изслушал докрая, Гено поклатил глава и рекъл: ”До гуша си затънал в неволя, братчет, здравата си загазил”. Пак поклатил глава и добавил: ”Че и с властта си се счепкал и властта няма да те остави на мира…” Тогава прадядо ми го попитал знае ли, че нашата Северна Добруджа е дадена ей тъй, без нищо, на Румъния. Уж власите вече ни държали, ама и Турция все още не предавала властта. Тъй било в Бабадаг, сигурно и в Хърсово било същото – хем влашко, хем турско. В Тулча пък имало вече и префект, голям градоначалник, ще рече на влашки. Той колел, той бесел и най-много на българите захванал да посяга.

Драгни Драгнев

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево