РИТЪМЪТ НА ЖИВОТА
Румен Серафимов
В артистичния си път всеки художник прави своя избор – интуитивен или рационално осъзнат – който го определя като естетическа същност и посока на развитие и който го поставя в определени среди и категории в изкуството. Една неголяма, но качествена изложба на Гинка Димова в Художествена галерия – Добрич ми дава възможност да проследя нейния път в живописта и да посоча няколко важни момента в художественото й мислене и изразяване.
Първият й избор, разбира се след този да се посвети на изкуството, е акварелът – това деликатно, своенравно и нелесно изразно средство, което тя обича и очевидно владее и на което остава и до днес безрезервно вярна. С него тя започва да създава първите си творби в средата на 70–те години, след като завършва висшето си художествено образование. По време на следването й обаче се случва нещо важно според мен. Един от учителите й по живопис е големият Янаки Манасиев – много значим художник в българското изкуство със свободен, темпераментен и експресивен живописен жест, с който изгражда великолепни фигури и особено женски тела. Няма как той да не е повлиял благотворно върху артистичната й природа и мисля, че това се открива особено в ранните портрети, които Димова прави. В изложбата са представени два от средата на 1980-те години – „Стара жена” и „Владко”. В тях начинът на изобразяване е освободен и професионален, мазката е импулсивна и уверена, формата не се изписва боязливо, а се гради експресивно и темпераментно, състоянията на образите са постигнати убедително.
Димова започва с портрети и пейзажи в един деликатен и нежен реалистичен стил, в който рефлексията на природните и човешките състояния е точна и непосредствена. Реалността доминира с достоверните си форми, но е стоплена и одухотворена от съзерцателност и фина чувствителност. Пейзажите от този период живеят и пулсират с вътрешното движение на умело положените петна и мазки, които внасят импресионистичното отношение към природата, светлината и въздушната среда. В осемгодишния си престой в Словакия между 1995 г. и 2003 г. Димова продължава да прави пейзажи, населени този път с по-различна природа и архитектура, очертаваща силуетите на европейски къщи, старинни дворци, църкви и замъци. Един от тези пейзажи, наречен „Привечер” 1998 г., ме впечатли особено силно с ясната и чиста композиция, с красивата синя хармония и мистична светлина, които носят енигматично внушение.
В пейзажните творби Димова е въплътила романтичното си чувство, с което се любува на безкрайните състояния на живата природа и на нейните красиви тонове. Те, разбира се, са отзвук на нейните собствени настроения.
Към 2008 г. в изкуството на Гинка Димова се появява нов, много по-различен импулс. Реалните мотиви отстъпват място на абстрактни композиции от геометрични форми – кръгове, правоъгълници, ромбове, звезди. В тези творби е установен някакъв нов образен ред, по-ясна и строга подреденост на формите и пространството. Налагат се вертикални, хоризонтални и диагонални линии на композиране. Формата има категорично декоративен характер, линеарното е максимално засилено, цветовете стават по-ярки, пластическата структура е наситена и напрегната. Работите са приели напълно автономно естетическо пространство. Играта и комбинаториката са завладели чувството и съзнанието на Димова, а имагинерното, въображаемото властва в тези творби изцяло.
През 2010-2011 г. се появява серия картини, които отново интерпретират тази условна, геометрично-декоративна стилистика, но върху абстрактните фрагменти са гравирани на места растителни изображения. Силната колоритна звучност и плътната повърхност, постигната с добавянето на пастели, носят усещането за нещо традиционно, национално, българско и заедно с това модерно – „Поверие” 2010 г., „Наследство” 2011 г.
През 2012 г. Гинка Димова създава три великолепни цикъла, наречени „Аксесоари”, „Флора” и „Фауна”. Те са много по-различни, качествени и са естествената визуална кулминация в изложбата. Форматите им са по-големи, а самата живописна и пластическа структура е много по-сложна. Праволинейността, подредеността и на моменти лекият наивитет на работите от 2008 – 2011 г. са заменени от една изразителна, раздвижена и богата композиция от абстрактни форми. Вълнообразните движения на цветни ленти, линии и полета, осезаемият и активен ритъм на живописните елементи, категоричните контрасти на светло и тъмно, на бяло и цветно изпълват тези творби с особен живот и силно чувство. В тях е постигнато впечатляващо съчетание между линеарно отграничени форми и живописно моделирани петна. Цветните хармонии са по-успокоени, по-благородни и по-мъдри, но са все така богати. Тези творби, особено цикълът „Фауна”, показват освободено въображение, което овладява пластически картинното пространство, композира го безупречно и му вдъхва чувственост и смисъл.
Светът, човешкото същество и духовните пространства са сложни същности и категории, чийто ритъм на живот и проявление са мощни, но трудно постижими и познаваеми, а философската им плът и структура са увлечени в безкрайните движения на съставните им фрагменти в търсене на утопичната хармония. В подобен смислов контекст мога да поставя тези абстрактни композиции, но те предоставят свободата за индивидуална интерпретация.
Най-важното е, че творбите от 2012 г. представят Гинка Димова като зрял, професионален художник с висока човешка и артистична култура, с богата чувствителност и едно по-дълбоко, интелектуално вглеждане в духовната същност на света и природата, в нейните сложни пулсации и тайнствен ритъм.
В артистичния си път всеки художник прави своя избор – интуитивен или рационално осъзнат – който го определя като естетическа същност и посока на развитие и който го поставя в определени среди и категории в изкуството. Една неголяма, но качествена изложба на Гинка Димова в Художествена галерия – Добрич ми дава възможност да проследя нейния път в живописта и да посоча няколко важни момента в художественото й мислене и изразяване.
Първият й избор, разбира се след този да се посвети на изкуството, е акварелът – това деликатно, своенравно и нелесно изразно средство, което тя обича и очевидно владее и на което остава и до днес безрезервно вярна. С него тя започва да създава първите си творби в средата на 70–те години, след като завършва висшето си художествено образование. По време на следването й обаче се случва нещо важно според мен. Един от учителите й по живопис е големият Янаки Манасиев – много значим художник в българското изкуство със свободен, темпераментен и експресивен живописен жест, с който изгражда великолепни фигури и особено женски тела. Няма как той да не е повлиял благотворно върху артистичната й природа и мисля, че това се открива особено в ранните портрети, които Димова прави. В изложбата са представени два от средата на 1980-те години – „Стара жена” и „Владко”. В тях начинът на изобразяване е освободен и професионален, мазката е импулсивна и уверена, формата не се изписва боязливо, а се гради експресивно и темпераментно, състоянията на образите са постигнати убедително.
Димова започва с портрети и пейзажи в един деликатен и нежен реалистичен стил, в който рефлексията на природните и човешките състояния е точна и непосредствена. Реалността доминира с достоверните си форми, но е стоплена и одухотворена от съзерцателност и фина чувствителност. Пейзажите от този период живеят и пулсират с вътрешното движение на умело положените петна и мазки, които внасят импресионистичното отношение към природата, светлината и въздушната среда. В осемгодишния си престой в Словакия между 1995 г. и 2003 г. Димова продължава да прави пейзажи, населени този път с по-различна природа и архитектура, очертаваща силуетите на европейски къщи, старинни дворци, църкви и замъци. Един от тези пейзажи, наречен „Привечер” 1998 г., ме впечатли особено силно с ясната и чиста композиция, с красивата синя хармония и мистична светлина, които носят енигматично внушение.
В пейзажните творби Димова е въплътила романтичното си чувство, с което се любува на безкрайните състояния на живата природа и на нейните красиви тонове. Те, разбира се, са отзвук на нейните собствени настроения.
Към 2008 г. в изкуството на Гинка Димова се появява нов, много по-различен импулс. Реалните мотиви отстъпват място на абстрактни композиции от геометрични форми – кръгове, правоъгълници, ромбове, звезди. В тези творби е установен някакъв нов образен ред, по-ясна и строга подреденост на формите и пространството. Налагат се вертикални, хоризонтални и диагонални линии на композиране. Формата има категорично декоративен характер, линеарното е максимално засилено, цветовете стават по-ярки, пластическата структура е наситена и напрегната. Работите са приели напълно автономно естетическо пространство. Играта и комбинаториката са завладели чувството и съзнанието на Димова, а имагинерното, въображаемото властва в тези творби изцяло.
През 2010-2011 г. се появява серия картини, които отново интерпретират тази условна, геометрично-декоративна стилистика, но върху абстрактните фрагменти са гравирани на места растителни изображения. Силната колоритна звучност и плътната повърхност, постигната с добавянето на пастели, носят усещането за нещо традиционно, национално, българско и заедно с това модерно – „Поверие” 2010 г., „Наследство” 2011 г.
През 2012 г. Гинка Димова създава три великолепни цикъла, наречени „Аксесоари”, „Флора” и „Фауна”. Те са много по-различни, качествени и са естествената визуална кулминация в изложбата. Форматите им са по-големи, а самата живописна и пластическа структура е много по-сложна. Праволинейността, подредеността и на моменти лекият наивитет на работите от 2008 – 2011 г. са заменени от една изразителна, раздвижена и богата композиция от абстрактни форми. Вълнообразните движения на цветни ленти, линии и полета, осезаемият и активен ритъм на живописните елементи, категоричните контрасти на светло и тъмно, на бяло и цветно изпълват тези творби с особен живот и силно чувство. В тях е постигнато впечатляващо съчетание между линеарно отграничени форми и живописно моделирани петна. Цветните хармонии са по-успокоени, по-благородни и по-мъдри, но са все така богати. Тези творби, особено цикълът „Фауна”, показват освободено въображение, което овладява пластически картинното пространство, композира го безупречно и му вдъхва чувственост и смисъл.
Светът, човешкото същество и духовните пространства са сложни същности и категории, чийто ритъм на живот и проявление са мощни, но трудно постижими и познаваеми, а философската им плът и структура са увлечени в безкрайните движения на съставните им фрагменти в търсене на утопичната хармония. В подобен смислов контекст мога да поставя тези абстрактни композиции, но те предоставят свободата за индивидуална интерпретация.
Най-важното е, че творбите от 2012 г. представят Гинка Димова като зрял, професионален художник с висока човешка и артистична култура, с богата чувствителност и едно по-дълбоко, интелектуално вглеждане в духовната същност на света и природата, в нейните сложни пулсации и тайнствен ритъм.
