РАЗМИСЛИ НА ЕДИН ОЧЕВИДЕЦ ПО ПОВОД НА ЕДНА НОВА КНИГА
Цветан Сашев
„Има неща познати и неща непознати – а между тях са Вратите.“ /Уилям Блейк/ Само когато преминем през тях, ще видим нещата в техния действителен вид – безкрайни... Това е и вечният стремеж на човека. А някъде там, сякаш изгубена, е Красотата. Но не, тя не е някъде там, а тук. Ние можем да я уловим, да я докоснем. Във време като нашето, когато виковете са заместили шепота, кикотът – смеха, а кока-кола – Дионисий, красотата ни е по-необходима от всякога. Усещането за прекрасното е огънят, който ще ни сгрее. Ослепени от неоните, криейки в себе си силиконови сърца, ние пълзим след Мечтата в огледалния лабиринт в търсене на изхода. В това пътуване към края на нощта нашият най-честен спътник е Изкуството. То ни приласкава с примамливата възможност да превъзмогнем реалността, да се отдалечим от нея на безопасно разстояние. Именно в тези странни вселения ни въвежда новата книга на Ангел Веселинов „59”. Разочарованията, тревогите, дори болката се превръщат в цветя, които разцъфват пред очите ни. Видения, които се преплитат с реалното, извличайки нови поетични значения. И всичко това в едно мистично усещане за време. Странно изкривяване и нови дисонанси. Да усетиш нечутите сокове някъде там, под повърхността на привидностите, е привилегия на малцина избрани... и сред вечното движение да създадеш собствен свят.
В новата книга на Ангел дори заглавията на стихотворенията са градивна част от цялото – „Надежда за вечност”, „27 есени след Менделсон”, „Песен за брезичката”, „Спомен за лунна пътека”. И разбира се, онова вълшебство наречено „Песента на щурците”. Рядък момент, в който думите се превръщат в музика, в мелодия, която гали сетивата:
„Но всички приличат на морето с неговата илюзия за безкрайност. И на божествената светлина, без която човешката душа не може, дори да не я е видяла. А и на спомените, които нахлуха в мен тази нощ, за да ме върнат при извора.”
Именно това връщане към извора гарантира на твореца дълготрайно присъствие в хищническия свят на литературата. Да съхраниш истинността на преживяването в неговата простота. Да бъдеш себе си и за разлика от сенките в мъглата да притежаваш релефност. Повярвайте – талантът е винаги веществен, оставя следи. Ще ги откриете в „59”.
Ако приемем, че изкуството е едно, че няма различни видове изкуства, а само проявления, в новата книга на Ангел Веселинов ще видим думите, достигнали до своя предел..., за да се превърнат в значения.
„Има неща познати и неща непознати – а между тях са Вратите.“ /Уилям Блейк/ Само когато преминем през тях, ще видим нещата в техния действителен вид – безкрайни... Това е и вечният стремеж на човека. А някъде там, сякаш изгубена, е Красотата. Но не, тя не е някъде там, а тук. Ние можем да я уловим, да я докоснем. Във време като нашето, когато виковете са заместили шепота, кикотът – смеха, а кока-кола – Дионисий, красотата ни е по-необходима от всякога. Усещането за прекрасното е огънят, който ще ни сгрее. Ослепени от неоните, криейки в себе си силиконови сърца, ние пълзим след Мечтата в огледалния лабиринт в търсене на изхода. В това пътуване към края на нощта нашият най-честен спътник е Изкуството. То ни приласкава с примамливата възможност да превъзмогнем реалността, да се отдалечим от нея на безопасно разстояние. Именно в тези странни вселения ни въвежда новата книга на Ангел Веселинов „59”. Разочарованията, тревогите, дори болката се превръщат в цветя, които разцъфват пред очите ни. Видения, които се преплитат с реалното, извличайки нови поетични значения. И всичко това в едно мистично усещане за време. Странно изкривяване и нови дисонанси. Да усетиш нечутите сокове някъде там, под повърхността на привидностите, е привилегия на малцина избрани... и сред вечното движение да създадеш собствен свят.
В новата книга на Ангел дори заглавията на стихотворенията са градивна част от цялото – „Надежда за вечност”, „27 есени след Менделсон”, „Песен за брезичката”, „Спомен за лунна пътека”. И разбира се, онова вълшебство наречено „Песента на щурците”. Рядък момент, в който думите се превръщат в музика, в мелодия, която гали сетивата:
„Но всички приличат на морето с неговата илюзия за безкрайност. И на божествената светлина, без която човешката душа не може, дори да не я е видяла. А и на спомените, които нахлуха в мен тази нощ, за да ме върнат при извора.”
Именно това връщане към извора гарантира на твореца дълготрайно присъствие в хищническия свят на литературата. Да съхраниш истинността на преживяването в неговата простота. Да бъдеш себе си и за разлика от сенките в мъглата да притежаваш релефност. Повярвайте – талантът е винаги веществен, оставя следи. Ще ги откриете в „59”.
Ако приемем, че изкуството е едно, че няма различни видове изкуства, а само проявления, в новата книга на Ангел Веселинов ще видим думите, достигнали до своя предел..., за да се превърнат в значения.