Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: Антимовски хан и ПРИЯТЕЛИ"

Антимовски хан и ПРИЯТЕЛИ

В градината на Летния театър - втората вечер на рождения ден на Антимовски хан, 8 юни. Поетични поздрави от приятели от България 

Роза Боянова от Бургас


ПОВЕЛИТЕЛЮ
или няколко поучения,
които все забравяш.


Не се облягай на объл камък,
ще те катурне

Не се осланяй на слабостта,
слана ще те съсипе!

На силния не му е до теб –
не е роден да закриля.

В себе си ако намериш опора,
ще си изпати твоята патерица.

Вече научи каквото не трябва.
Грабвай брадвата и... каквото се получи!



ТЪЛКУВАНЕ НА ИМЕНА

3.
БЪДЕЩЕТО скита неразбрано.
    Цялата му съпротива крие памет,
но друг ще я узнае, друг отвъд реалните
    човешки звуци
        ще живее.
Образи из полусенките се появяват,
    копират сънища върху скалата,
            после се отдръпват...
 

5.
ПИСМОТО си отиде от света
    и с него нежната възможност
да обичаш с думи, дори когато
    другият не може да чете.

 

 

 

Димитър Атанасов от Пловдив   

* * *

времето свисти
    и те завихря
часовете остават
    след тебе
ти си антена в небето
стълба на любовта
        която мами
твоите жени те викат
които си имал
    и които ще имаш
        и които няма да имаш
жените
    фигурки на живота
които правиш без да знаеш
        че са йероглифи
без да знаеш че в тях
        е закодирана
            съдбата ти
спри
сложи ухо на платното
и чуй
те шепнат
ако затвориш очи
        ще те отведат
в онзи източен град
        с червената спирала

 

* * *
                 
на венериния хълм
        на нощта
луната там
    гнездо
        е свила  
ухае
    на жена
току-що
    събудена
        земя
топла е
не отделяш очи
    от димящата й
        пазва
червената луна
    те подлудява
синя е нощта
    криволичат пътеките
        звездите светят –
            твоят дом
насаме си
    с онова
        което е в тебе
с пропаданията
    и възходите






Иван Овчаров от Варна

ЗАЩО ИЗКУСТВОТО
Е ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ЖИВОТА

Измислицата свети,
само свети –
не изгаря.

И до последното усилие,
с което се завърща в паметта –
не накърнява с чувството за
    нещо неусетено,
а само свети,
както неударена камбана
във недовършен храм.
Животът ми минава
като молитва във подобни храмове,
но пo е страшно да не се надяваш
и да кориш
измисления свят у себе си.
Не те изгаря участта,
в която си попаднал,
а само напънът да бъдеш в нея.
Най-истински остават очертанията
на вятърните мелници и хляба.
Изграящ е единствено стремежът
да ги обхванеш,
да ги овладяваш,
да ставаш или страшен,
или смешен
за другите, които наблюдават
измислицата в теб –
сравнявайки
с реалността край себе си.

Измислицата свети,
само свети –
не изгаря.
Реалността изгаря,
щом не й допишеш
по нещо свое в текста
най-накрая...

И аз дописвам –
няма край единствено дописването.
Не остаряват само първите измислици
и следващите прочити –
не остаряват.
Човек разбира, че е много стар,
когато вече не успява
да доизмисля себе си.
И фразата "живея край морето"
е просто предисловие към всяка
от мене продължавана измислица.




Георги Ангелов от Пловдив

***

Струва си така да поседим
тихо под лозницата на двора.
Есен е. В далечината – дим:
връзка с близките ни, мъртви хора.

Някъде отглъхва самолет.
Към земята малък лист полита.
Кучето край баницата с мед
се навърта, вдигнало ушите.

Умиротворяваща печал...
Как да не прошепнеш към звездите:
Здрачът е величествен портал,
свързващ този свят с далечините.



ВАРИАЦИЯ НА БЪЛГАРСКА
НАРОДНА ПЕСЕН

    "Даваш ли, даваш, балканджи Йово..."

Продава се девича плът,
тъй както в дните на агите...
Които могат да платят,
не питат
дали в продажните тела
не се събужда
страхът, че някога – в мъгла –
без нужда
ще свършат във незнаен град
от къс олово...
Сестри на женския си глад.
А не на Йово.



Иван Ставрев от Варна

ПОЛЕ

На изгрев глас извива чучулига
и пада като камък хвърлен.
А нещо все не ми достига
да се провикна с цяло гърло.

При залез ще замлъкнат птиците.
Ще стихне лаят на мотиките.
Вечерник ще подгони спиците.
И ще се скрие във тръстиките.

А колелата ще търторят.
За нещо вървешком ще спорят.
И ниско, ниско над главите
на облак сянка ще прелита.

Това са косовете. Знам.
Че всяка вечер в тия часове
те търсят своя птичи стан.
И ей-така, без всякаква надежда,
разплитат омотаната си прежда.

Дали не гонят падналото слънце!?
За да го клъвнат като зрънце...
И после в своята стихия
на глътки светлина да го изпият.

 

ПОКОЛЕНИЯ

Отиват си бащите ни от нас.
Отиват си с очи отворени.
Отиват си без поза и без глас.
С една въздишка непресторена.
Отиват си бащите. Не успяхме
да поговорим с тях като мъже.
Не знам смъртта ли подрани
или пък ние закъсняхме.
Стоим на пътя отстрани.
Брадясахме – не възмъжахме.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево