Марин Бояджиев (Марин В. Маринов) е роден през 1947 г. в село Мурна, сега Комунари, Варненско, в дебрите на Източна Стара планина. Завършва ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий” специалностите „Български език и литература” и „История”. Работи като журналист и учител. Един от членовете на „Литературен кръг 39”. Издава един единствен брой на списание „Днес” (1989), където публикува поемата на Петър Манолов „Сто кръпки”. През деветдесетте години основава книгоиздателство „Хирон”, където издава над 15 заглавия. Автор на стихосбирките „Денонощни аберации” (1989) и „Писма от Източния Балкан”(2010) и на книгите „Чувам небесните камбани” (2002), „Мистерията Курск”(2001) и „Деветият вал на отвъдното” (2009). Член на Сдружението на варненските писатели.



* * *
Земя.
По нея избуяват
и къщи, и треви.
И си отиват...
И само кукувица вечер се обажда
За ново погребение...



* * *
Щъркелите се събират.
Във кръг.
Един след друг.
А после ятото отлита.
И дните си така около мислите събирах.
Докато всичко отлетя.



* * *
Не мога на зеленото да се наситя...
Зелен щурец, зелена жаба...
Щурец да пее, жабата да квака...
Безкрайно е зелена и гората...Зеленото обичам
И Безкрая...



* * *
Когато Господ на земята е дошъл
душата първо ни е дал.
И съчетал жребец, магаре и козел...
Седи сега човек във ъгъла замислен...
По кой от трите пътя да поеме...



* * *
Със ятаган разрязано е златното поле.
Потича черна кръв.
Дошло е времето да се оре...



* * *
В далечината хълмове, зелени планини...
И синева...
Пред тях безкрайни покриви червени...
Самотен кон в ливадите пасе...



* * *
Тогава бяха вълчи времена...
И любовта бе вълча...
Изгаряхме от думите...
И алфа, бета, гама
И всякакви лъчи
Приемахме и ги превръщахме в слова...
Сега е тихо и пътеки няма,
А само път широк и равен...
Така е скучно,
Че ти се иска да умреш...
Пък след това каквото ще да става...



* * *
Върби, и орехи, и къпинак...
И дъб насред полето...
И някакъв неземен знак далечен...

* * *
През май около мене всичко с дни расте...
Тревата и желанията, и късмета...
Но май е само месец от годината...

* * *
Ръка в ръка
Жена с дете
Пред гробищната белота...
Немей църковното кубе –
Тъга издигната към небесата...

* * *
Една калинка по ръката ми пълзи...
Прелива алената нежност...
Тук там и точки се белеят...
От предпазливост...

* * *
Нощта въздиша
със песента на малкото щурче...
И всяка дума в буквите заключва...

* * *
Не зная вече хората ми близки
къде ме чакат – там,
или пък тука – на земята...
Тъй много стават мойте мисли
и тъй е дълга тишината...

* * *
Липа. Луна във дясно.
Вляво мъничка звезда изгрява.

Какво е близко и какво далече
във лоното на вечността?...



* * *
Щурците пеят като за последно
И вие вълк далече – на скалите.

Прегарят летните треви...



* * *
Как сладко е когато привечер
изпиеш мълчаливо със съседа
чаша хладно вино...
Жужи пчела и тишината шие –
подготвя я за вечерта.
А после каца уморено
и от виното отпива.
Затова омайващ е меда...



* * *
Дори и мравката почива
под черешово листо...
Съдено е да се трудя
докато съм жив...
Но и сърцето ми за миг не спира...



* * *
Мрачни облаци –
синкопи
на пристигащата буря
и между тях звезда просветва...
Така в живота ни разтурен
незнаен гост
с нечаканата дума ни съветва...



* * *
На моите приятели,
които побързаха да се преселят в отвъдното

Нашепвате: „Животът продължава!”
Не питам как и докога...
И там при вас настъпва врява,
а после и космическа тъга...

Живот – под път, над път,
отвъд... и тук...
Едно пиянство ни сближава
и славата да бъдеш малко луд...

Дали ще можем пак от всички да се скрием
и стихове да пеем цяла нощ,
след туй във Космоса следобедно да се запием
отново тихичко... Какъв разкош!

Такава старост ме е завъртяла,
че надали ще искате да дойда пак...
Нагарча виното... Преглъщам сухия си залък
наздравица да вдигна...
                           До следващия влак...