ЗИМНИ ПЕЙЗАЖИ
На първи декември внезапно ни напусна поетът Петър Бонев
Отиде там, горе, да прави компания на Йордан Кръчмаров, Георги Давидов, Иван Атанасов. Навярно, там в небесната кръчма те ни гледат с добрите си очи и се молят за нас живите.
Мир на праха им.
Петър Бонев е роден на 24 юни 1956 г. в село Крушари, област Добрич. Завършил е ИПУ „Д. Михайлов“ в град Силистра и Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ със специалност „Българска филология“. Издал е книгите със стихове: „Живо разпятие“, „Моята победа“, и „Червеният ешафод“. Член е на Съюза на писателите земеделци.
ЗИМНИ ПЕЙЗАЖИ
І.
Зимна феерия! – многоетажна…
Рукне дъждът: като сюнгер подгизва земята.
Стегне студът: току цъфва поледица страшна.
Ръсне снегът: белотата разгръща обятия.
Зимна феерия! – неумолима…
Белият сняг, накъдето се погледа взре, триумфира.
Скърца, нечуто, със зъби – отдолу – ледът на стихията синя.
Със седем ключа заключена – в локви оцъклени –
бисерна влага пулсира.
Зимна феерия! – екстравагантна…
Слънцето лумне – декорът се скапва.
Няма сняг, нито лед: само киша – кал всеобхватна.
Властва над всичко пробивната капка.
Зимна феерия! – разнообразна…
Вятър застърже… Грохне небето… Плъзнат мъгли…
Свие студ… Звънне небето… Скреж поразпръсне игли безопасни…
Струпат се облаци… Хвръкне небето… Сняг завали…
ІІ.
Зимна феерия! – иносказателна…
Сняг ли се сипе в косата ми? /Твърде старателно./
Студ ли сковава кръвта ми? /Тъй настоятелно./
Лед ли обгръща сърцето ми? /Хем осезателно./
Дъжд ли накваси очите ми? /Колко трогателно!/
КРЪСТНО БИТИЕ
Животът ми живот ли бе?!
Щом ме разпнаха на кръста,
земята стана ми небе –
земята равна, черна, тлъста…
Във плен на жребия жесток
орах и сях, но… жънах тръни,
че мен не ме почете Бог
с кесия и кошара пълни.
Камара дребна людска злоба
грозяха помислите мои,
а в нивите – по зла прокоба –
вилняха огън и порои…
Небето беше ми земя –
небето стръмно, сиво, глухо…
В ефира постен залиня
на моя слог доброто рухо.
Угасваше в стиха ми жупела
с едно ранимо постоянство
и лудо закопнях за купела
на неизпитаното тайнство.
...
Сега вися на ешафода
по силата на воля странна,
но в тон с човешката природа
очаквам вопъла “Осанна!!!”
ЕСЕНЧЕТА
“…войводите са в гората!”
Елка Няголова
Ронят се златните листи –
оплешивява гората.
Всички пътеки са чисти,
ала тежат колената.
Как да напуснеш уюта,
за да потънеш в джендема?
Зимата свойта сюита
скоро с нов глас ще подеме.
Ами децата? Имота?
Скъпата къщна слугиня?
Толкова пречки в живота –
порив един да погине!
...
Ронят се сухите листи –
оплешивява гората.
Връз раменете ми чисти
падат две люспи от злато.
Отиде там, горе, да прави компания на Йордан Кръчмаров, Георги Давидов, Иван Атанасов. Навярно, там в небесната кръчма те ни гледат с добрите си очи и се молят за нас живите.
Мир на праха им.
Петър Бонев е роден на 24 юни 1956 г. в село Крушари, област Добрич. Завършил е ИПУ „Д. Михайлов“ в град Силистра и Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ със специалност „Българска филология“. Издал е книгите със стихове: „Живо разпятие“, „Моята победа“, и „Червеният ешафод“. Член е на Съюза на писателите земеделци.
ЗИМНИ ПЕЙЗАЖИ
І.
Зимна феерия! – многоетажна…
Рукне дъждът: като сюнгер подгизва земята.
Стегне студът: току цъфва поледица страшна.
Ръсне снегът: белотата разгръща обятия.
Зимна феерия! – неумолима…
Белият сняг, накъдето се погледа взре, триумфира.
Скърца, нечуто, със зъби – отдолу – ледът на стихията синя.
Със седем ключа заключена – в локви оцъклени –
бисерна влага пулсира.
Зимна феерия! – екстравагантна…
Слънцето лумне – декорът се скапва.
Няма сняг, нито лед: само киша – кал всеобхватна.
Властва над всичко пробивната капка.
Зимна феерия! – разнообразна…
Вятър застърже… Грохне небето… Плъзнат мъгли…
Свие студ… Звънне небето… Скреж поразпръсне игли безопасни…
Струпат се облаци… Хвръкне небето… Сняг завали…
ІІ.
Зимна феерия! – иносказателна…
Сняг ли се сипе в косата ми? /Твърде старателно./
Студ ли сковава кръвта ми? /Тъй настоятелно./
Лед ли обгръща сърцето ми? /Хем осезателно./
Дъжд ли накваси очите ми? /Колко трогателно!/
КРЪСТНО БИТИЕ
Животът ми живот ли бе?!
Щом ме разпнаха на кръста,
земята стана ми небе –
земята равна, черна, тлъста…
Във плен на жребия жесток
орах и сях, но… жънах тръни,
че мен не ме почете Бог
с кесия и кошара пълни.
Камара дребна людска злоба
грозяха помислите мои,
а в нивите – по зла прокоба –
вилняха огън и порои…
Небето беше ми земя –
небето стръмно, сиво, глухо…
В ефира постен залиня
на моя слог доброто рухо.
Угасваше в стиха ми жупела
с едно ранимо постоянство
и лудо закопнях за купела
на неизпитаното тайнство.
...
Сега вися на ешафода
по силата на воля странна,
но в тон с човешката природа
очаквам вопъла “Осанна!!!”
ЕСЕНЧЕТА
“…войводите са в гората!”
Елка Няголова
Ронят се златните листи –
оплешивява гората.
Всички пътеки са чисти,
ала тежат колената.
Как да напуснеш уюта,
за да потънеш в джендема?
Зимата свойта сюита
скоро с нов глас ще подеме.
Ами децата? Имота?
Скъпата къщна слугиня?
Толкова пречки в живота –
порив един да погине!
...
Ронят се сухите листи –
оплешивява гората.
Връз раменете ми чисти
падат две люспи от злато.