Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ІХ-и НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС ЗА МЛАДИ ПОЕТЕСИ „ДОРА ГАБЕ”"

ІХ-и НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС ЗА МЛАДИ ПОЕТЕСИ „ДОРА ГАБЕ”

В края на месец октомври тази година в Генерал Тошево бяха обявени резултатите от поредното издание на конкурса. Жури в състав: председател – Христо Ганов /секретар на СБП/, Виолета Пенева /преводачка, родственица на Дора Габе/ и Боян Ангелов /поет, журналист/ излъчиха победителите. Мая Йорданова от град Кресна завоюва първа награда; Бистра Валентинова от Перник – втора награда, а Калина Василева и Галина Иванова си поделиха третата. С поощрения бяха отличени Левена Филчева, Христина Комаревска, Ирина Велева и Радостина Калчева.Специалната награда на „Славянска академия” – Варна бе присъдена на Евелина Кованджийска. Представяме ви наградените автори.



Мая Йорданова живее в Кресна и работи като учител по български език и литература в СОУ „Св. Паисий Хилендарски“. Завършила е „предучилищна педагогика“ и „българска филология“ в ЮЗУ Благоевград. Нейни стиховорения са пуликувани в български, сръбски и македонски сборници, алманаси, вестници и списания. Лауреат е на национални награди.


РОМАНТИЧЕН САКС ЗА ЛЕТНИ МИНУВАЧИ

Тя самотата си преглъща с ноти.
Зашепва с длани от мелодия въображението.
Разпуква обръчите и наопаки табелите обръща.
Догонва просяка,
който неустоими светове разменя за обиди дрипави.
Пришива си пера в ръцете на очакване – от пъстрите.
Задрасква незабележимостта.
Танцува в своя град, с небесни глезени
и с токчета, които в такт
трохи кълват от петолинията тротоарни –
засищат саксофона на уличния музикант.
С усмивка, пакостливо плисната,
печалните лица на мимовете мие.
Събира разпилените листа на възхищението
и то застива като ласо върху устните
на минувачите.
Надбягва гръдният часовник клаксоните,
а по балконите узряват кули с любопитство.
Разсамотява се градът.
Девойката го акордира с нежна бленда
и осъзнава, че без нея той е празен контрабас,
на който никой не е свирил Менделсон.

Владетелката на Оранжевото було
Под клепките задъхан път тече.
Приижда и разплисква се.
Нагазват в него сватбени коне.
Дочувам шепот, че съм цвете диво,
с воал оранжев, но пленено.
Продадено на публично наддаване
и заслепено –
от виното червеногриво.

Слънца боричкат се зад хоризонт
от устни. Парещ вятър
изсипва песъчинки върху тялото –
пустинното.
Препускат атове.
И ме разливат парещи вълни.
Загубвам връзката със себе си.
Безпаметно разтварям се в сълзи.

От Нищото пристигат три жени
в сатенени шалвари.
В дрезгавина първична
едно от имената ми изричат.
Назад поемат – към Четвъртите луни.
Рисуват пясъка магичен,
със стъпки, заклинания.
И на Небето връщат ги.

Заспивам като котка в скута на последен лъч.
Остъргвам си
секретния му отпечатък.
В утробата ми мъркане снове.
Отключвам храма злачен,
онзи, сред който в трудни часове
оставих си играчките.
Изкачвах стълбите му векове.

Ръце съединявам с храст брадат.
Пътувам в мътни сънища, благати,
на прага им
освобождавам светлината
и окончавам в по-висок съседен свят.

Прозирните води на огледало прекосявам
и очертанията си в него предусетила
се будя тръпнеща жена –
преполовена ябълка
под брачните завивки на Владетеля.





Бистра Малинова е на 30 години, живее и работи като педагог в град Перник. Завършила е „мениджмънт на социално-педагогическите дейности“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Има публикации в алманасите „Ирин-Пирин”, „Духът, който ни сродява” – Перник 2009 г., „Културна палитра” – Перник 2012 г. и др. Лауреат е на национални литературни конкурси. В момента подготвя първата си стихосбирка.


И...

И слизам доброволно на земята.
И ставам доверчиво огледало.
Забравя бъднините си душата,
зазидана в идеята за тяло.
Вратата към небето се затръшва.
Не ми достигат въздух и пространство.
А вън тълпата яростно поглъща
остатъци от чужд вселенски хаос.
Спасявам се в съня си. И извира
дълбока нощ, като живот отвъден.
Изконното ми право да избирам
превръща светлината в мисъл стръмна.
И как да го приема по-смирено?
Като лавина лустрото се свлича.
Не искам да живея раздвоена
между „владея се“ и „се обичам“.
Сърцето, като облак всеотдаен,
вали и напоява с близост дните.
Но всяко вдъхновение е крайност
и всяка болка – вик от дълбините.
Отвъд тъгата сигурно е лято,
но сигурност отвъд не съществува.
И като грозно патенце без ято,
очаквам в друг живот да се събудя




* * *

Красиво бедствие
Какво красиво бедствие!
Обичам!
Като потоп, осмислил сътвореното,
дъждът се сипе, в себе си улисан.
А Бог мълчи. Вглъбено рони времето.
И слиза между сенките вестител,
духа освободил от неизбежност.
Нощта е само тайнствена обител
на още неопитомена нежност.
Всевишния дали обича стихове?
Глада по теб да споделя в скрижали.
Сърцето ми, препълнено от викове,
подтиква към въстание кръвта ми,
помитащо като вълни цунами
руините от свят под страховете.
Обичаш ли ме?
Всяко обещание
у мен е разсъблечено съмнение,
прошепната над бездната молитва
и опит да запазя равновесие.
Пропадаме, а всъщност ни помилва
един неслучен ангел на крилете си.
Вселената до атом се взривява
и всеки звук до истина пречиства.
Полека свободата оздравява
от чувството, че вече е излишна.
И схлупената къща на тъгата
се срива под небето изумено.
Каква очарователна разплата
за цялата любов неопростена!






Калина Василева е родена на 11 август 1984 г. в град Варна. През 2008 г. завършва „социални дейности“ в СУ „Св.Климент Охридски“, а в момента специализира журналистика. Автор е на пиесите „Когато Господ ги забрави” и „Европлевня”, които предстои да бъдат поставени. В момента подготвя за печат романа „Земни приключения с космически привкус“.



СКИТАЛЧИЦА

Все този мирис на море...
Дъхти в косите ми, примамва стъпките ми. И тръгвам аз,
скиталчица на път, през хладните вълни,
в зелените води потъвам.
Сребристолека, като зефира,
звънтяща като сто весла.
А водните талази край мене
ту укротени лягат, ту бушуват.
Пламти във пяната им слънцето
и реже ходилата ми, но аз,
решила да премина тази шир,
браздите морски насичам и продължавам...
От дъното извира грак
и ято бели чайки над главата ми се гонят.
Примамват ме със залък хляб,
душата ми с надежди хранят,
че островът е близо
и ще намеря сред блажените покой.
Раздира този грак синилката край мен.
Достигам острова сред грохота
и отмалялото ми тяло гребва глътка въздух чист.
Но блесва пак пред мене хоризонтът
и мирис на море изпълва всяка моя фибра.
Трептя, неустоима пред горещото
и сладко препускане във времето.
Завъртам руля срещу вятъра,
водата сбира мощ и тласва тромавия кил
към нови брегове, към остров непознат.
На път, на път... все този мой
и жаден, и ненаситен дух ме гони.
Безсилно тънкото ми тяло
люлее се между стените на моя бял затвор,
издигнат с усилието на пчелите, които
като мен градят килиите на своя ден.
Но толкова са кратки вече нощите
и толкова безсилни дните,
че аз дори във сънищата си
подреждам мозайката на моето вековно чакане.
Споявам лодката, веслата
и щом до мен достигне мирис на море,
поемам пак на път, на път.





Галина Иванова е родена на 3 май 1967 г. в град Варна.Завършила е руска филология във ВТУ „Св.Св. Кирил и Методи“ и английска филология във ВПИ „Константин Преславски“ – Шумен. Понастоящем живее и работи като преподавател по английски език във ВМГ – Варна. Носител е на национални литературни награди. Автор е на „Идилични бои“ – 2011 и „Дух по вятър разпилян“ 2012. „Дар за из път“ е третата ? поетична книга.


НАРОЧВАНЕ

И май, че някак твърде прекалих,
поставяйки те – принц и маг – във рамка.
Получи се – магически триптих,
роден при трийсет градуса на сянка.

И ти сега – мълчиш ми на инат
и цупиш се – същински първокласник.
Да, вярно, аз привнесох много цвят,
доукрасих – а то е тъй опасно.

След век, когато срещнем се със теб,
/защото, знам, не ще да е по-рано/,
ще се окаже – Нарцис си, не Феб.
Обикновен, ала нанасящ рани.

Да, ясно – нявга бил си щур хлапак,
затичан бос в ожънато стърнище
и пеперуди, бели като сняг
долитали са в твоя сън разнищен.

Но аз уж виждам – ти – това си ти.
На себе си и на дъжда си верен.
С един милион остатъчни мечти
те търсих и едва те изнамерих.
Затуй търпи, когато си на трон
в рисунките ми, смешни до наивност.
Понеже с теб не ще си свием дом,
нарочвам те за дух – светопреливник.





Евелина Кованджийска е родена на 26 октомври 1976 г. в Панагюрище. Завършва „компютърни технологии“ и „английска филология“ в ПУ „Паисий Хилендарски“. Нейни стихове са публикувани в сп. „Пламък“, в. „Пулс“, в. „Труд“, в „Уикенд“, в. „Пловдивски университет“, сборниците „Седмостен“ 2007, 2008 г., „Антология на младите български автори“ и др. През 2010 г. печели стипендията за литература на издателство „Пигмалион“, а през 2012 г. печели Голямата награда в Националния конкурс в Свиленград “Жената – любима и майка”. Автор е на стихосбирките „Бели сънища“,2005, „Боси очи“,2009 и “Разказвам тишини“,2012. Втората ? книга е отличена с награда „Кураж“ 2010 на Съюза на инвалидите в България. Член на Дружеството на пловдивските писатели.



* * *
Задаваш ли си въпроси за онези гласове,
които говорят в теб? Какво е червено, а от къде идва тъгата?
Кой е нарисувал онова дърво в градината
така, че то може да диша със зелените си листа?
Кой си и защо си тук, точно тук?
Някой нуждае ли се от теб или от мен?
Защо се срещнахме? Чувстваш ли се ограбен от мен?
Взех и тъгата, и радостта ти,
за да те тласна към една поезия,
която е повече от опасна, направо еретична.
Ще те окова в красиви фрази
и ще те разнасям като някое джудже по панаирите –
един лунатик, който още пише стихове.
И една лунатичка, която все още ги чете.
Бягай!




* * *
По варварски се влюбвам. За последно.
Догарям в стих. И пак се раждам.
Ръцете ми не стават за прегръщане.
По-стари са от мене, от тревата.
Очите ми последно са донесени
от някой, който истински е страдал.
Не ставам за обичане – такава съм:
безпътна, вярна само на страстта си.
Не можеш да ме върнеш –
ще избягам, въжето ми е късо
за обесване.
Сънувай ме. Това е разрешено.
Когато тръгна трябва да си там.
Разпятията паднаха под кръста
и любовта затисна я пръстта.
Но може би, но някога душата ми
ще слее устни с твоята душа.
Сега сънувай, аз пък тръгвам.
Обичам те, обичам и съня.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево