ФРАНКОФОНИЯ – 2013
Дияна Боева
На 20 март 1970 г. представители на 21 държави подписват конвенция за създаване на Агенция за културно и техническо сътрудничество на френскоговорящите страни. През 1996 г. в Маракеш, Мароко, е приет Устав на франкофонията. През 1998 г. по време на конференция на министерско равнище АССТ приема името Международна организация на франкофонията. През март е денят на френския език и култура!
Tова и Сартр го знае.
„Дневник на сътворението“ от Нанси Хюстън
Книгата „Дневник на сътворението“ от Нанси Хюстън преминава тънката червена линия и спира преекспонирането на темата: „мъж-дух; жена-бит“. Стига сме се опирали на противопоставяния. Излишно е. Да ги обсъдим обаче. И заключим до поискване. Съвместният живот между двама души (мъж и жена) днес е въпрос на баланс, а не на истерия и непрестанно надмощие. Животът на Нанси Хюстън с М. (инициалът на Цветан Тодоров в книгата), мисля, че го доказва. Поне малкото дневникови бележки по темата говорят затова.
Нанси Хюстън представя свои лични преживявания, обособени в няколко плана на повествование. А именно: описание на физическото и душевното ѝ състояние по време на втората ѝ бременност; фрагменти от личните ѝ дневници (единият, описва заболяването на гръбначния и стълб и приковаването и на легло, а другият, период на психическа преумора и безсъние). Тези лични повествования резонират със ситуации от живота на анкетирани двойки творци: Силвия Плат и Тед Хюс, Зелда и Скот Фицджералд, Колет Пеньо и Жорж Батай, Симон дьо Бовоар и Сартр и др.
Стоян Атанасов в предговора казва, че е нужно интелектуално усилие и честност за подобна откритост и искреност. Откритост, която граничи с търсачеството на „своето“ като жена-творец. Нещо, което не въвежда жената (днес) в неистови борби и преходи, а по-скоро определя мястото ѝ. Просто нейното място. И защо е нужно изобщо да разсъждаваме дали е равностойно на това на мъжа? С тази позиция Нанси Хюстън е еднакво далеч от крайния феминизъм и традиционния мачизъм. Брачното съжителство и майчинството са ситуации и уловени мигове, които могат да се използват в създаването на „своето“ – картина, книга... Това с майчинството Симон дьо Бовоар няма как да го знае.
Впечатляващи са страниците за възприятието. Т.е усещанията на бременната Нанси Хюстън за света, книгите и историите на другите. Това е особено състояние на духа и тялото. Изострена чувствителност и емоционалност, които преобръщат всичко, а хаосът е събирателен образ на подредеността. През цялото време, докато четях, ме преследваше налудничавата мисъл, че детето (неродено) подслушва и чува, съвсем не на време, за битките между мъжете и жените. „Дневник на сътворението“ е книга, писана върху корема на една жена – присъства фотьойлът, подутите крака, оттоците, умората, трепването на някого вътре в „мен“… Мда. Няма как да знаят за тази опитност мъжете. Вмята между другото канадката. И задава въпроса: „Защо трябва да се лишаваме от всичко това?“. Многообразието на живота е много повече от съзерцанието и търсене на мъгляви смисли.
На везната – там е истината. Без надмощия. В едната ръка е детето – в другата книгата. Велико равновесие. Изискващо характер и съсредоточеност (а не само словесности и словоизлияния). Вероятно това е не-кабинетното усещане за писането. Писането, свързано с особен вид пропускливост и … дишане.
Нанси Хюстън чисто по човешки развива тезата за приемането на другия (мъжа) и неговото тяло и навици, които са различни от тези на жената. Оразличаването е част от днешната комуникация и излизането от дълбокия мелодраматизъм на „вчерашното“. Да страдаме, но за липсите и самотата (свои и чужди), без да създаваме трагедии, затова кой е повече (вповече).
Канадката не скрива за своя делириум, психическо заболяване, безсъние... Направи ми впечатление, че не афишира фактите около това – не ми звучеше като евтино и „жълто“ описание. Това са болести на духа и тялото, през които преминава и преодолява. Някои от великите ѝ предшественички не успяват. Самоубийствата им недвусмислено говорят за това.
…Остава да не бъркаме „реалито“ с реалното време. Както и да не злоупотребяваме с редните числа – първи, втори… ( редички, колонки…).
Между впрочем полът е ясен и има значение. Това и Сартр го знае. Със сигурност.
Нанси Хюстън, „Дневник на сътворението“, ИК „Колибри“, Сф., 2007.
Нямото присъствие на думите. „Бягам“ от Жан-Филип Тусен
Когато читателят затвори последната страница на „Бягам“ – няма как да не признае, че белгиецът Жан–Филип Тусен е опитен писател. Опит с думите и моделирането на състояния и сюжети. Опит по отношения на бягства, приближавания, бездиалогичност, модификация на неговоренето и брилянтно усещане за истината около нас, която може да се пресътвори чрез (и само) съвършенството на нямото „кино“.
Повествованието се развива в Шанхай, Пекин, Париж и остров Елба. Героят е движение и дистанция едновременно. Случващото се е в и извън него, случването зависи и не зависи от героя. Случването е една неизбежност и случайност.
„Бягам“ е „няма“ книга. На пластове – картини, линии и… жестове. Прилича на диапозитив – на много диапозитиви – изричащи и говорещи за недовършеното днес. Подтиква към размисъл за неизбежностите.
Анонсът на корицата е написан доста безинтересно – добре, че не му обърнах внимание. И едва ли главните герои са думите – „Бягам“ не е словесна игра. А динамика по ръба на присъствието. Дебнене, заради скептичността да си жив. Да си разказвач не толкова заради самото разказване, а заради висотата на смисъла да избягаш или поне да се опиташ да го направиш.
Привлече ме недоразказаното присъствие – липсата на готово поднесения смисъл.
„Бягам“ е галантна и изискана книга, която представя конфигурации на действителността и ясната разлика (часова при това) между „мен“ и другите.
Всъщност общ порив към бягство не съществува. Героят е безименна и неясна мистерия. Само Мари е жива, реална и плачеща в морето.
Това е книга, която заличава всички днешни писания за вампири, вещици, залези, новолуния – сладникави и розови истории, които ме приспиват на момента. „Бягам“ е „будна“ книга. Бих казала, че не е за всеки. И в същото време страни от елитарността и преиграването, защото е интересна, жива, смислена. Изисква личен потенциал – интелектуален и човешки.
И пак за „нямото“ присъствие на думите. Дори да посмеем само да разберем, че „няма нелегална прегръдка“, докосваме смисъла. А и Мари преодолява дистанцираността си и започва своето пътуване към някого. За първи път.
Жан-Филип Тусен, „Бягам“, ИК „Колибри“ Сф., 2009.
Неосантиментализмът на Анна Гавалда в „Един подарен ден“
Романът „Един подарен ден“ е рамката на по-интересното настояще, което пленява със своя сантиментализъм, разумност и липса на заблуди. Простотата е съвършенство – това си мислех, докато четях. Простотата в разказването е трудност, трудоемко разбиране за същността на думите и техния смисъл. Наглед обикновената история изчиства абсурда, защото не го поставя в центъра. Анна Гавалда сякаш направо изрича: „Хайде да загърбим преструвките, прекрасно е да се живее“. Не открих мъгли, есени, депресии и неизлечимости – свежо откровение за живота ни предлага Гавалда, без да се притеснява от това, че ще бъде обвинена в наивност или каквото там.
Заслужава внимание иронията на авторката, чрез която подходът към днешното придобива допълнителен смисъл. Иронията на Гавалда не е самоцелност или традиционализъм – тя е свежарско разиграване на картите: да бъдем себе си, ако е възможно да приемем развода на родителите си, разделите на сестрите си, срамежливостта на братята си или... или пък да си подарим един ден. „Усмивката“ ѝ е съвсем лека и разрушава „нормите“ (очакванията) с едно движение.
Двама братя и две сестри си подаряват именно „този“ ден. Най-големият решава да избяга от досадната сватба на роднините еснафи. С двете си сестри отива при най-малкия брат, който работи като екскурзовод в замък. Четиримата напускат ежедневието и се отдават на спомени и щуротии. Има нещо тъжно в този единствен ден. На всички е ясно, че е последен. Завоят преди порастването, сентенцията, която позволява да се отдадеш на спомени и раздели (минали и предстоящи). Този ден е вододелът, мярката пред трудностите и вероятно зареждащата енергия. Неизлечим остава въпросът защо трябва да станеш „голям“ чрез общото разбиране – вулгарно, неприлично, неинтимно, гротескно... Ами ако не е възможно да се случи така. При мен и теб!
Гавалда е брилянтен стилист и очевидно съвременен и нехленчещ автор.
Анна Гавалда, „Един подарен ден“, ИК „Унискорп“, 2011.
На 20 март 1970 г. представители на 21 държави подписват конвенция за създаване на Агенция за културно и техническо сътрудничество на френскоговорящите страни. През 1996 г. в Маракеш, Мароко, е приет Устав на франкофонията. През 1998 г. по време на конференция на министерско равнище АССТ приема името Международна организация на франкофонията. През март е денят на френския език и култура!
Tова и Сартр го знае.
„Дневник на сътворението“ от Нанси Хюстън
Книгата „Дневник на сътворението“ от Нанси Хюстън преминава тънката червена линия и спира преекспонирането на темата: „мъж-дух; жена-бит“. Стига сме се опирали на противопоставяния. Излишно е. Да ги обсъдим обаче. И заключим до поискване. Съвместният живот между двама души (мъж и жена) днес е въпрос на баланс, а не на истерия и непрестанно надмощие. Животът на Нанси Хюстън с М. (инициалът на Цветан Тодоров в книгата), мисля, че го доказва. Поне малкото дневникови бележки по темата говорят затова.
Нанси Хюстън представя свои лични преживявания, обособени в няколко плана на повествование. А именно: описание на физическото и душевното ѝ състояние по време на втората ѝ бременност; фрагменти от личните ѝ дневници (единият, описва заболяването на гръбначния и стълб и приковаването и на легло, а другият, период на психическа преумора и безсъние). Тези лични повествования резонират със ситуации от живота на анкетирани двойки творци: Силвия Плат и Тед Хюс, Зелда и Скот Фицджералд, Колет Пеньо и Жорж Батай, Симон дьо Бовоар и Сартр и др.
Стоян Атанасов в предговора казва, че е нужно интелектуално усилие и честност за подобна откритост и искреност. Откритост, която граничи с търсачеството на „своето“ като жена-творец. Нещо, което не въвежда жената (днес) в неистови борби и преходи, а по-скоро определя мястото ѝ. Просто нейното място. И защо е нужно изобщо да разсъждаваме дали е равностойно на това на мъжа? С тази позиция Нанси Хюстън е еднакво далеч от крайния феминизъм и традиционния мачизъм. Брачното съжителство и майчинството са ситуации и уловени мигове, които могат да се използват в създаването на „своето“ – картина, книга... Това с майчинството Симон дьо Бовоар няма как да го знае.
Впечатляващи са страниците за възприятието. Т.е усещанията на бременната Нанси Хюстън за света, книгите и историите на другите. Това е особено състояние на духа и тялото. Изострена чувствителност и емоционалност, които преобръщат всичко, а хаосът е събирателен образ на подредеността. През цялото време, докато четях, ме преследваше налудничавата мисъл, че детето (неродено) подслушва и чува, съвсем не на време, за битките между мъжете и жените. „Дневник на сътворението“ е книга, писана върху корема на една жена – присъства фотьойлът, подутите крака, оттоците, умората, трепването на някого вътре в „мен“… Мда. Няма как да знаят за тази опитност мъжете. Вмята между другото канадката. И задава въпроса: „Защо трябва да се лишаваме от всичко това?“. Многообразието на живота е много повече от съзерцанието и търсене на мъгляви смисли.
На везната – там е истината. Без надмощия. В едната ръка е детето – в другата книгата. Велико равновесие. Изискващо характер и съсредоточеност (а не само словесности и словоизлияния). Вероятно това е не-кабинетното усещане за писането. Писането, свързано с особен вид пропускливост и … дишане.
Нанси Хюстън чисто по човешки развива тезата за приемането на другия (мъжа) и неговото тяло и навици, които са различни от тези на жената. Оразличаването е част от днешната комуникация и излизането от дълбокия мелодраматизъм на „вчерашното“. Да страдаме, но за липсите и самотата (свои и чужди), без да създаваме трагедии, затова кой е повече (вповече).
Канадката не скрива за своя делириум, психическо заболяване, безсъние... Направи ми впечатление, че не афишира фактите около това – не ми звучеше като евтино и „жълто“ описание. Това са болести на духа и тялото, през които преминава и преодолява. Някои от великите ѝ предшественички не успяват. Самоубийствата им недвусмислено говорят за това.
…Остава да не бъркаме „реалито“ с реалното време. Както и да не злоупотребяваме с редните числа – първи, втори… ( редички, колонки…).
Между впрочем полът е ясен и има значение. Това и Сартр го знае. Със сигурност.
Нанси Хюстън, „Дневник на сътворението“, ИК „Колибри“, Сф., 2007.
Нямото присъствие на думите. „Бягам“ от Жан-Филип Тусен
Когато читателят затвори последната страница на „Бягам“ – няма как да не признае, че белгиецът Жан–Филип Тусен е опитен писател. Опит с думите и моделирането на състояния и сюжети. Опит по отношения на бягства, приближавания, бездиалогичност, модификация на неговоренето и брилянтно усещане за истината около нас, която може да се пресътвори чрез (и само) съвършенството на нямото „кино“.
Повествованието се развива в Шанхай, Пекин, Париж и остров Елба. Героят е движение и дистанция едновременно. Случващото се е в и извън него, случването зависи и не зависи от героя. Случването е една неизбежност и случайност.
„Бягам“ е „няма“ книга. На пластове – картини, линии и… жестове. Прилича на диапозитив – на много диапозитиви – изричащи и говорещи за недовършеното днес. Подтиква към размисъл за неизбежностите.
Анонсът на корицата е написан доста безинтересно – добре, че не му обърнах внимание. И едва ли главните герои са думите – „Бягам“ не е словесна игра. А динамика по ръба на присъствието. Дебнене, заради скептичността да си жив. Да си разказвач не толкова заради самото разказване, а заради висотата на смисъла да избягаш или поне да се опиташ да го направиш.
Привлече ме недоразказаното присъствие – липсата на готово поднесения смисъл.
„Бягам“ е галантна и изискана книга, която представя конфигурации на действителността и ясната разлика (часова при това) между „мен“ и другите.
Всъщност общ порив към бягство не съществува. Героят е безименна и неясна мистерия. Само Мари е жива, реална и плачеща в морето.
Това е книга, която заличава всички днешни писания за вампири, вещици, залези, новолуния – сладникави и розови истории, които ме приспиват на момента. „Бягам“ е „будна“ книга. Бих казала, че не е за всеки. И в същото време страни от елитарността и преиграването, защото е интересна, жива, смислена. Изисква личен потенциал – интелектуален и човешки.
И пак за „нямото“ присъствие на думите. Дори да посмеем само да разберем, че „няма нелегална прегръдка“, докосваме смисъла. А и Мари преодолява дистанцираността си и започва своето пътуване към някого. За първи път.
Жан-Филип Тусен, „Бягам“, ИК „Колибри“ Сф., 2009.
Неосантиментализмът на Анна Гавалда в „Един подарен ден“
Романът „Един подарен ден“ е рамката на по-интересното настояще, което пленява със своя сантиментализъм, разумност и липса на заблуди. Простотата е съвършенство – това си мислех, докато четях. Простотата в разказването е трудност, трудоемко разбиране за същността на думите и техния смисъл. Наглед обикновената история изчиства абсурда, защото не го поставя в центъра. Анна Гавалда сякаш направо изрича: „Хайде да загърбим преструвките, прекрасно е да се живее“. Не открих мъгли, есени, депресии и неизлечимости – свежо откровение за живота ни предлага Гавалда, без да се притеснява от това, че ще бъде обвинена в наивност или каквото там.
Заслужава внимание иронията на авторката, чрез която подходът към днешното придобива допълнителен смисъл. Иронията на Гавалда не е самоцелност или традиционализъм – тя е свежарско разиграване на картите: да бъдем себе си, ако е възможно да приемем развода на родителите си, разделите на сестрите си, срамежливостта на братята си или... или пък да си подарим един ден. „Усмивката“ ѝ е съвсем лека и разрушава „нормите“ (очакванията) с едно движение.
Двама братя и две сестри си подаряват именно „този“ ден. Най-големият решава да избяга от досадната сватба на роднините еснафи. С двете си сестри отива при най-малкия брат, който работи като екскурзовод в замък. Четиримата напускат ежедневието и се отдават на спомени и щуротии. Има нещо тъжно в този единствен ден. На всички е ясно, че е последен. Завоят преди порастването, сентенцията, която позволява да се отдадеш на спомени и раздели (минали и предстоящи). Този ден е вододелът, мярката пред трудностите и вероятно зареждащата енергия. Неизлечим остава въпросът защо трябва да станеш „голям“ чрез общото разбиране – вулгарно, неприлично, неинтимно, гротескно... Ами ако не е възможно да се случи така. При мен и теб!
Гавалда е брилянтен стилист и очевидно съвременен и нехленчещ автор.
Анна Гавалда, „Един подарен ден“, ИК „Унискорп“, 2011.
