Драгомил Георгиев

Век и половина след раждането на незабравимия Алеко е време за размисъл за човека и историята, за твореца и оставеното от него, за естетическото и гражданското, за нас, българите, вчера, днес и утре. Авторът на безсмъртния национален епос „Бай Ганьо“ продължава традициите на Ренесанса и Просвещението, заветите на нашите възрожденци от Паисий до Ботев и Вазов, избира да бъде „щастливец“ в едно все още мрачно безвремие, когато първите демократични лъчи се заплащат с тояги по изборите. Текстовете на този вечен недоволник са „глас и съвест на епохата“, камбана в душите на тези, които се противопоставят и борят с байганьовщината около и вътре в нас.
Семейната среда, ученическите, а по-късно и студентските години в Русия, идеалите от края на 18 и целия 19 век, заветите на „великите българи“ /Ефрем Каранфилов/ са духът, който формира и моделира идеализма на общественика и твореца Алеко. Високото съзнание за свобода, демократизъм и достойнство го правят безкомпромисен в изискванията към себе и към другите, а най-вече към вече оформяща се безнравственост на парвенющината. Това определя авторовите видения за човека и света, за времето и обществото, за българското и чуждото, за Европа и Новия свят, за бъдещето на личността и за дългия път на самопознанието. Големият урок на твореца към всеки от нас е да бъдем до болка бдителни към моралната извратеност, към културната недоразвитост и пошлост, към безсърдечността по отношение на духовно зрящите, които често пъти в живота са по-свити, лесно накърними, но пък те са „солта на земята.“
Авторът на пътеписа „До Чикаго и назад“ е от поколението на Иван Вазов и Стоян Михайловски, Тодор Влайков и Захари Стоянов, Константин Величков, Пенчо Славейков и Стефан Стамболов, а това са творците, които носят от детството спомените за отминалото робство, но те са вече „строителите на съвременна България“/Симеон Радев/, които съхраняват „скрижалите“ на Раковски, Ботев и Левски. За тях настоящето и бъдещето на България е „участ и съдба“ /Никола Вапцаров/, въпрос на морален и житейски избор. Голяма част от тях ще станат премиери, министри, председатели на Народното събрание, а други ще се превърнат като Виктор Юго и Емил Зола, Достоевски и нашия Алеко в нравствени аристократи.
За всички тези майстори на словото от светлата епоха семейната среда е школа по традиции, човечност, сърдечност и доброта. В дома на тежкия търговец от Свищов атмосферата е патриархална и спокойна, децата са обгрижени от уважение и обич, разказите на бащата са за неговите срещи на българина с чуждото и европейското. Мечтата от това време на детето е да види Ниагарския водопад. Възрожденските учители у дома, след това в Априловската гимназия в Габрово, срещата с руските идеалисти и мислители – Чернишевски, Добролюбов, Херцен, са пътеките на съзряаването. В младия човек с болното вече тяло, но с бодрата душа всичко бушува и жадува за завръщането в България, за да се вгради в темелите на младата европейска държава. В човека с ново мислене и съзнание, с тайнството за „любовта като сърдечна топлота“, за „свобода, честност и любов“ родината е райската градина. В сина на Иваница х.Константинов вече гори огънят на прогреса, желанието за „обществена служба на България и човечеството.“( Иван Мешеков, Есета, статии,студии, рецензии, С,БП,1989,с.377). Доброто семейно възпитание, високото академично образование и духовната сила на самопознанието го превръщат в „гражданин на културна Европа, на Стария и Новия свят“(цит.съч.,с.377). След век и половина българинът, политикът не тръгна по пътя на идеализма на Алеко, по стръмните пътеки на катарзиса на страданието, а бързо се втурна като антигероя му по дяволските зиг-заги на грубостта, насилието, безочието и лесното забогатяване, което е на гърба на другите, на достойните хора.
На единия полюс на обществото е алековщината с изстраданите и крилати послания на Джон Мил: „По-добре да бъдеш недоволен човек, отколкото доволна свиня“ и „идеали трябват, Алексей“, на другия край е българският Мефистофел с раболепието на социалния хищник: „Па и за почитане ако е дума, аз пак не се давам. Ти ще целунеш ръка, аз-двете ръце; ти ще целунеш скута, аз краката...“ Деморализацията на младото ни общество през 80-те и 90-те години на 19 век е в първите си стъпки, но мирише на морални трупове, а век и половина по-късно вече блатото на деградацията напомня Ада на Данте Алигиери. Вонята става все по-нетърпима, светът се гърчи в моралната си разруха и ни отвежда към библейските сцени за Содом и Гомор. Тъжно и все по-отчайващо става, а спасението, вината, прошката са непотребни остарелици, празни думи, които са от речника на мухлясалите и непознати вече книги. Днес е времето на деморализацията, на тоталната манипулация и на връщането към робските страхове, когато „глухо и страшно гърмят окови“ (Христо Ботев), но това са много по-модерни и технологично впиващи се в месата и душата средства за тормоз на човешката душа.
На този колосален морален сблъсък между автора и антигероя Бай Ганьо са посветени монографии, студии, статии, есета от Пенчо Славейков, Кирил Христов, д-р Кр.Кръстев през Иван Мешеков, Г.Бакалов, д-р Геземан, за да стигнем до Тончо Жечев, Никола Георгиев, Стефан Елевтеров, Милена Кирова и други изследователи, които носят съзнанието и чувството за нов прочит, за интерпретация на текстовете на писателя. Сред класическите съпоставки е тази, която направи големият наш литературен историк и есеист Тончо Жечев, между безсмъртната двойка на Сервантес с тази от нашия културен и национален живот – Алеко и неговото предупреждение: „Бай Ганьо ни се яви като долнопробен Санчо, без рицар и водач, така и Алеко, единственият рицар в този страшен двубой, остана без Санчо, без оръженосец.“ Потресаваща е самотата на „първите“ (Михаил Бахтин) от Христос, Мохамед, Буда, за да стигнем до Раковски, Левски, Ботев, до д-р Петър Дертлиев, Милан Дренчев, защото те като Алеко остават трагично и драматично извисили снага над нравствено уродливите, които познаваме от цикъла „Разни хора, разни идеали.“ В последните 23 години на българския преход преминаха много деца и последователи на Бай Ганьо, окрадоха, обезкостиха всичко по пътя си. Възродихме политиканството, циничната демагогия, а останахме библейски чужди на Алековата апостолска пламенна душа, на неговата духовна вътрешна свобода, на самочувствието от единението на гражданина и артиста, които му дават правото да се нариче Щастливеца.
Диалогът между „ние“ и „другите“, „родно“ и „чуждо“, „ориенталско“ и „цивилизовано“, „европейско“ и „американско“ е закономерен резултат на човешкото познание, на повишената комуникативност в новите модерни времена, когато ставаме все по-чувствителни към въпросите за идентичността и за народопсихологията, за запазването на корените във времето на новите технологии. Нашата история е богата на традиции в това общуване, тъй като от основаването на българската държава до съвремието ни през вековете градим народността и националността си в съседство с големи империи – Римската, Османската, Руската, а днес и с необходимото сътрудничеството с Кралство Великобритания, Съединените американски щати. Пътят носи древните знаци на срещата и непознатото, на познанието и съпоставката, на движението и надеждата, на очакванията за алтернативост и взривяване на старото и консервативното. Пътуващият е скитникът, пътешественикът, морякът, търговецът, преодоляващият времето и пространството. Това е любопитният човек, който е чужд на уседналото и затвореното живеене. Дори и във вековете на робска принудителна консервативност българинът носи в себе си генетиката на прабългарското, той познава езика на вечните „стихии“ (Елисавета Багряна). Другото, чуждото, различното е магията на далечното, екзотичното и дори еротичното, което примамва съдбовно, както е митът за Одисей, за да стигнем до класическите примери за Дон Кихот и Санчо Панса, за Робинзон Крузо и Граф Монте Кристо. Българската идентичност е синтез на енергиините центрове за държава и държавност, за език и религия, за труд и пътуване, за родолюбие и толерантност към другостта. Алеко Константинов наследява от българщината, историята и семейството тази любов към „миризмата на параходите и железниците“ и се редят организирането на първите излети в нова България, пътуването по планини, езера и красивите кътчета на Отечеството ни. Заедно с приятелите си от „Весела България“ идват посещенията на трите световни търговски изложение – в Прага, Париж и Чикаго. В мотивите за тези срещи с другостта е изучаването на демокрацията в развитите европейски страни и в Новия свят. Пътеписът „До Чикаго и назад“ е българската аналогия на европейския роман „ Робинзон Крузо“, на извечната жажда да откриваш и опознаваш себе си и другите в динамичните условия на диалога и съпоставката, на сравненията. Писателят чрез тази мъдра книга ни дава новаторски пример за пътешественика, който е толерантен и ерудиран, позитивен и благороден, взискателен и внимателен, но и верен на своето писателско верую – изкуството да бъде в дълбока служба на живота. Жадни са очите на европееца, на балканеца и българина за новото, красивото и огромното, за архитектурните и техническите постижения, за преодолените граници между господари и работници в обществото, за чистотата, облеклото, изхранването на населението, за високите скорости и стандарта на живот на американеца, но демокрацията се оказва, че и тук е погазена. Плаче душата на младия българин, на идеалиста и моралиста, защото доброто, любовта и честността са дефицит някога, а и днес след повече от век.
Някога, в края на 19 век, един срещу друг се изправят в страшния си двубой светлият дух, победоносният смях на рицаря Алеко и разрушителната стихия на „масовата примитивна психология“ (Иван Мешеков). Този конфликт в същността си е морален, ценностен и е летопис на самопознанието на българина. Неговата история, настояще и бъдеще е предупреждение към всеки от нас, че Бай Ганьо е около и вътре в нас. Трудно е да го победим, защото той е жилав, устойчив като всеки плевел и трудно се изкоренява, но зависи от волята и характера ни дали ще загубим, или ще излезем с успех от тази „война“ с тъмните и мрачни сили.