Димитър Атанасов

Романът на Иван Георгиев „Спомен от минало несвършено време“ (издателство „Екобелан“, 2011) е роман равносметка. Авторът очевидно е преживял голямо изпитание в живота, свързано със здравословното му състояние, и това е послужило за тема на романа. Автобиографичното доминира, изповедността съпътства читателя от първата до последната страница. Повествуванието се води в първо лице единствено число, а главният герой се казва също Иван и е учител, което подчертава автентичността на случващото се. Това обаче не означава, че е останал до преживяното, до обикновеното от ежедневието. Художествеността е безспорна, Георгиев умело пресъздава действителността и надгражда над нея. Героите са психологически уплътнени, действията им са оправдани и мотивирани, в тях няма нищо изкуствено. Авторът е прозаик от старата школа, словото му тече като спокойна река, личи работата върху изречението, а също и пристрастието му към красотата, обича да пресъздава и насища атмосферата на действието. Освен психологизма присъща му е и онази повествувателна асоциативност, която му позволява да преминава с лекота от разказ в разказ, от спомен в сън или обратното. Композицията на романа е съвсем опростена, разработена е в две части: „Началото“ и „Четвърта, трето“. В първата е разказът за голямата любов на живота му с Милица, а действието във втората се развива вече в „четвърта стая, трето легло“ в болницата. Всъщност действието е твърде статично – бегли взаимоотношения с другите лежащо болни в стаята и с медицинския персонал, в хода на които научава истината за своята обреченост. Но тук пребиваването му всъщност е някак си условно, защото Иван духом съвсем не е там, болестта му като че ли е последното нещо, което го интересува. Той живее с миналото си, с детството, със спомените за най-близките хора, със сънищата за Милица, която си отива от света твърде млада и го оставя сам. Оттук произтича неговата драма – той не може да надживее тази самота, предал се е и не намира смисъл в живота. „Докато човек се научи да обича, и животът свършва. И се примирява...“, разсъждава учителят. Той е загубил интерес към света много преди да дойде болестта, преди да разбере, че му остават два-три месеца живот. Загубата на Милица го опустошава. Затова търси себе си чрез спомените, а сънищата го пренасят през времето. Той си дава сметка, че едва ли ще намери отговор на въпросите как е живял. И че усилията му да отдели доброто от лошото, красивото от грозното, светлината от мрака, са напразни. Равносметката е твърде тъжна. Въпреки това във финала има нотки оптимизъм – резултатите от изследванията са по-добри, а когато в коледната нощ медицинският екип го връща към живот, изтръгвайки го от кома, докато духът му лети над разцъфтелите ябълкови градини, търсейки Милица, д-р Мишева казва: „Може и да не му се иска, но ще се наложи да поживее още.“ В този момент в болничната стая се долавя мирис на ябълков цвят... Същото подсказва и заглавието – животът продължава, макар и в минало несвършено време. Уви, написаното не се отнася за автора, който си отиде преди да види книгага си издадена. Романът, ако и да е автобиографичен, е написан честно, с една подкупваща откровеност, която печели симпатия и съпричастие, но без излишна сантименталност.

Другата книга на Иван Георгиев, сборникът разкази „Един живот разлика“ (издателство „Екобелан“, 2011), е издадена също от асеновградското издателство „Екобелан“. Кодът на заглавието се разчита още преди читателят да е разгърнал страниците – от оформлението на корицата ни гледа един човек с две лица – младостта и старостта. Именно в този портрет се крие посланието за разликата от един живот. В сборника са намерили място седем разказа. Действието на всички се развива в известното вече от романа „Минало несвършено време“ село Ракелица. Не се наемам да гадая дали е измислено или наистина съществува такова село в тракийското поле около Пловдив, ала се надявам да не сбъркам, ако изкажа предположение, че то е Ивановото село Ягодово. Това не е толкова важно, по-същественото е, че авторът е пресъздал един свой свят, населил го е със свои герои и им е вдъхнал живот. Така се запознаваме с хубавата Ана от „Трите любови на Ана“. Тя много напомня Сарандовица на Йовков, с тази разлика, че зеленият огън в очите ѝ променя Ракелица, като внася цветност в иначе сивия живот на селяните. Или пък Осми Кольо от едноименния разказ, който преди време отива в магазина на Джерфелето да си купи цигари осмо качество, защото неговият син му е изкупил тютюна на безценица, оценявайки го на осмо качество, макар че няма такава разценка. И в деня, когато прибира богата реколта от ягоди, същият този син на Джерфелето, сега търсен от полицията избягал затворник, го убива... Запомняща е срещата с Барима от разказа „В гонитба на сляпото куче“, който, докато дебне пакостника в градината, защото му яде цвеклото, не може да престане да мисли за разрива с дъщеря му Тина, след който тя бяга в Италия, после в Ню Йорк, пише им, че живее добре, и че има семейство, а всъщност ги лъже. И двамата с Левена знаят, но не смеят да споделят един с друг. Сляпото куче всъщност е в него, яде го отвътре. Потресаващ е разказът за Папанко („Качулка от сезал“), който излиза в полето да коси трева, идват при него двама цигани, той ги нахранва, а те за благодарност го връзват, нахлузват му чувалена качулка и му вземат каруцата с коня. А полето е пусто, мъртвило е легнало над нивите, селяните са ги изоставили, но всъщност са напуснали себе си, защото човещината се е отдръпнала от тях. Любопитно е преживяването на седмокласниците Кирил и Кипра, чиито първи любовни трепети са примесени с лицемерната обществена покруса от смъртта на Сталин („Кипра“). Последният разказ „Между ада и рая“ е връзката с романа „Спомен от минало несвършено време“, тъй като е зает оттам (или може би обратното?). В него се разкриват различните житейски пътища на дядото и бащата на героя, единият сложил край на живота си заради масовизацията на земята, а другият пребит, защищавайки до последно същата тази масовизация. Селото е разделено на две – половината обича и тачи дядото, но ненавижда бащата, другата половина обратно – закриля бащата, но не може да оправдае дядото. А техните вини се прехвърлят върху внука...
В „Един живот разлика“ Георгиев отново доказва, че е добър разказвач и органичен художник. А любовта към хората, към родното място, земята и природата е присъща не само за тази, а за всяка от книгите му.