НИКОЯ ПОБЕДА НЕ ВРЪЩА МЪРТВИТЕ
Антон Баев
„Полята на небесния Хермопол
на мен са дадени в наследство.“
Из „Книга на мъртвите“
1.
Актрисата Белла Цонева, бяла като сняг, в дълго черно палто, се щура пред входа на Обредната зала на Централни гробища. Януарският сняг е преминал в дъжд, а слънцето плахо се подава зад голите клони на дърветата.
Белла пуши почти непрекъснато. Заобиколена е от децата си – Иван и Белла, от съпруга ѝ – поетът Иван Динков. Той сега отсъства. Денят е сряда, 26 януари.
Близки, приятели, почитатели на поета от село Смилец, Пазарджишко, са се събрали пред Обредната зала за последно сбогом с Иван. От писателите се забелязват Слав Караславов, Николай Петев, Борислав Геронтиев, Никола Радев, Николай Стоянов, Иван Цанев, Бойко Ламбовски, Николай Дойнов.
Мерцедес стоварва шефа на парламентарната комисия по култура Стефан Данаилов. Ламбо е грабнал голям бял букет. Пеша входа на гробищата, прекрачва бившият министър на културата Георги Йорданов. Генерал Атанас Семерджиев си говори с кмета на Пазарджик Иван Евстатиев.
Белла Цонева, жената, на която е посветен стихът Никоя победа не връща мъртвите, е някак отчуждена от всичко това. Синът ѝ я е прегърнал – с цяла глава над нея. Дъщеря ѝ Белла е слаба и нисичка, очите ѝ мигат от напрежението, непосилно за годините ѝ.
В два без пет президентският ескорт спира на алеята пред входа на залата. Георги Първанов излиза с голям бял букет. Въпреки че е мигновено обграден, не му се говори. В дома на мъртвите, разбира се, се мълчи. Някои не го знаят.
Иван Динков лежи смален, изяден от болестта, в черно сако и черна риза. Лицето му е успокоено, умиротворено при последната целувка на живота. Сигурно слуша речите, които се леят от микрофона.
Първи Георги Пирински чете слово от сегашния председател на БСП Сергей Станишев. Станишев го няма. След това Стефан Данаилов почти разплаква и коравите мъже в залата със собствен текст, който накрая дава на Белла.
Писателят-моряк Никола Радев обещава в словото си вечност и световна слава на мъртвия. Словото е силно, писано като от близък приятел.
Кметът на Пазарджик се обръща към мъртвия с бай Иване, малко шашкащо, но по землячески близко. Следват цветя, сълзи, съболезнования.
Културният министър Абрашев се е отчел с букет. Но едва ли и Динков е очаквал друго. Поетът, писал най-много от всички поети за смъртта, паметта на мъртвите и към мъртвите, за прошката и сбогуването, е мрачно-топъл, както винаги. Та той отдавна е предрекъл как ще бъде изпратен:
Файтон без тромба и лафет.
И в неговия тъмен скут
един неоценен поет
лежи като снаряд в барут.
Иван Цанев се е просълзил. Стиска ми ръка и отронва:
„Както казваше Радичков – всички си чакаме реда.“
Навън дъждът е спрял. Край пресния гроб в парцел №1 повече впечатлява липсата на нашумели имена от живите автори, отколкото шумките от габър, разхвърляни наоколо.
Иван Динков вече почива до Хайтов, Христо Фотев, Генчо Стоев, Катя Паскалева, Радой Ралин, Йосиф Петров...
Никола Иванов, литературният критик от Пазарджик, казва: „Последното, което го попитах в болницата, бе – страхува ли се от смъртта. Отвърна ми: „Няма роден от майка, който да не се страхува.“
26 януари 2005 г.
2.
Още в заглавието си стихосбирката на Иван Динков („Признания пред Белла Цонева“, Христо Г. Данов, 1988) идентифицира обекта, към който са насочени лирическите изповеди. Но адресатът на текстовете не се превръща в художествен образ. Поетическото въображение не извайва лика на любимата: за него е достатъчно съзнанието за нейната непроменяемост, без тя да добива сетивно-зрими очертания.
В този смисъл тематично ядро на стихосбирката се явява не проблемът за любовта изобщо, а любовта като единствена възможност за идентификация на субекта. Като нравствен и психологически коректив на тази идентификация е съзнанието за статичното присъствие на любимата във вътрешния мир на лирическия герой.
Това е първият план на раздвоение на субекта – като съзнание и самосъзнание. При това познанието за обекта е коректив за самопознанието на субекта. От друга страна, самосъзнанието на лирическия герой е трагично раздвоено поради невъзможността за самоидентификация. Тази невъзможност, пораждаща неудовлетвореността като основна психологическа характеристика на субекта, се усилва и трагически осъзнава от представата за непроменяемата монолитност на обекта.
Идентифицираното женско и неидентифицираното мъжко начало са в основата на антиномичното изграждане на мотивите в стихосбирката като същностен белег на нейната поетика. Взаимноизключващите се, но равноправни самохарактеристики на субекта-обект (ангел-хранител/ ангел без жито; венчален/ безбрачен; агне/ хищник) маркират раздвоеността на неговото самосъзнание като изразяват раздробеността на вътрешния му свят.
От друга страна, лирическото пространство, в което субектът търси своята идентичност, е също раздробено и следователно отрича възможността за себеидентификация на героя (от прибраната пшеница/ към окапалата шума; глог до облаците горе/ и до пропастите долу). Трагичното изчезване на мъжкото във вечното присъствие на женското пораждат и симптоматичните за българската лирика поетически визии като виждам своя гроб/ в младото ти тяло и др.
Раздвоеността на поетическото съзнание се илюстрира и формално в предпочитаната употреба на алтернативната връзка или. Нещо повече: при свързване чрез съюз и обикновено се съчетават несъчетаеми неща (безумствата ми са отвън/ и следователно са вътре), като по този начин парадоксът става израз на алтернативна връзка между цялостите.
Логичен е въпросът: възможно ли е самопостигането на субекта в така очертания парадоксално-антиномичен свят на духовни ценности. Парадоксален е и отговорът на Динков: смъртта се побеждава/ само от смъртта на двама. Субектът е невъзможен без нравствено-психологическия коректив на обекта. Признанието като самопостигане е шансът ни да сме легенда.
1989 г.
3.
След смъртта на Иван Динков съпругата му Белла Цонева открива две листчета, които тежкоболният поет е оставил в последната най-тежка седмица от борбата с рака. На едното е последното му стихотворение, включено в сегашното издание на „Лична карта“ (ИК „Жанет 45“, 2006). Другата бележка указва кои стихове да отпаднат от всяка една от предишните му книги от посмъртното издание. Както и волята му томчето да бъде публикувано в пловдивското издателство.
Белла твърди, че няма съмнение кое е пловдивското издателство, което Иван Динков е избрал – „Жанет 45“, където излиза последната му книга приживе, „Живот под линия“.
Иван е предусещал края, макар в болницата да не ми каза нищо, нито да остави завещание, споделя Белла Цонева. Тия две листчета тя пази като последен писмен знак от поета.
„Лична карта“ е избрано от досегашните стихосбирки на поета. Няма я само „Епопея на незабравимите“ – книгата, посветена на героите от антифашистката съпротива. „Навътре в камъка“ пък включва освен трите новели от предишното издание и „Живот по памет“ – тънка прозаична книжка, издадена през 99-а от Университетското издателство в библиофилски тираж.
Той много лесно се самозачертаваше, казва Белла за Иван. Дори несправедливо. Аз каквото съм имал, съм го публикувал, споделял поетът.
Стихосбирката „Признания пред Белла Цонева“, която излиза през 88-а в пловдивското Христо Г. Данов, завършва със стиха: за да може Иван Динков/ да възкръсне в нова книга. Сега жестът на Божана Апостолова прави този стих факт и то двоен: избраната лично от автора поезия и проза.
Белла Цонева се надява „Епопея на незабравимите“, „Почит към литературата“ и романът „Хляб от трохи“ (по-късно преименуван на „Моминството на войниците“), за който Динков приживе яде немалко байганювски пердах, да видят също бял свят. Преди пловдивската премиера на двутомника актрисата участва във възпоменателни промоции в София, Търново, Варна.
Родният край е по правило омерзителен и неуютен за българските поети, но за Иван не беше така, разказва Белла. Пазарджик, чиято атмосфера той хем поглъщаше, хем озонираше с присъствието си, го тачи. Пак през януари Иван Динков бе обявен и за личност на 2005-а от пазарджиклии. Казанлък е другият топъл град за поета. Там хората направили голям помен малко след смъртта му.
Отидох с останали ми негови книги, които раздадох, казва Белла Цонева, съпругата на големия поет.
26 януари 2006 г.
4.
Иван Динков е поет на спазъма. Цялата му поезия и проза се подчиняват на тоя спазматичен иван-динковски конвулсивен дискурс.
Впрочем спазъм е дума, която пръв въвежда в българския поетически речник. Тъкмо затова конвулсивно изиграното спазматично разказване и четене на Белла Цонева е с вкус на мелодраматична режисура, каквато не би трябвало да има в нито една вдовишка роля.
Но – смъртта се побеждава само от смъртта на двама.
Вместо посмъртни писателските съпруги често надяват карнавални маски в опита си да се напъхат в леглото на мъртвеца.
5.
И по цитирането на някои от стиховете в прозаичните книги на поета, и по отделни негови изказвания, и по общия тон на творбите личи, че деветнайсетте стихотворения (или поне повечето от тях), включени в новата стихосбирка на Иван Динков („Маски“, „Български писател“, 1989), са творби, писани далеч преди момента на тяхното издаване. Ако се спирам на този факт, то е не за да слагам марка върху изпратено вече писмо, а защото въпросите от извънлитературен характер не само са причина за патината по отделните творби (по която се разпознава несъвършеният оригинал от съвършеното копие), но и често с извънлитературността си помагат на литературата да намери себе си.
В заглавието на настоящата стихосбирка Динков по най-лаконичен начин самоопределя собствения си поетически стил. Маската – древен фолклорен атрибут – тук се третира като символ на застиналата гримаса – знак, от една страна, на неодушевената форма, от друга – на мъртвата духовност. Усещането на човека като маска (Маска) и на живота като маскарад (Маскарад), годините на криене зад маската и участие в маскарада на живота са драматичното познание, родило тези стихове: Ние умираме – ние, които викаме, там – върху собствения си език.
Самата двойствена любов към маската-гримаса като едновременно привличане и отблъскване предполага гротесковото изграждане на образа в стиховете, драстичния им слог. В творбите няма движение, всичко е застинало в една непроменяема картина на вкочаненост на обектите и в почти мазохистичното наслаждение от обездвижването на субекта. В лирическата структура това се постига чрез значително обезглаголяване на фразата: както мимът е лишен от думи, така стихът на Динков е лишен от глаголи, изразяващи движение. Нещо повече: дори в съвсем ограничената им употреба те се използват за пародиране на движението, превръщането му в антидвижение, в движение без придвижване като по този начин се засилва гротесковостта на образа: Шляят се хората, хлъзгат се, падат с бутилки и хлябове. Отнемайки посоката на плуването, Динков го превръща в плаване-давене: Колко много поети и от колко години плуват в твоите рани като в рибни блата! В други случаи се пародира пък множествеността на деятеля, която се тълкува като синоним на безличност – едно своеобразно обезглавяване на подлога: Танцуват Таните танго...
Впрочем Динков не само пародира, но умее в гротеската да вклини – сякаш сменяйки изведнъж маските – онази истина и етика, която носи в себе си всеки трагически мим:
В партера – долу, не на балкона,
шансът е само в кавички шанс:
цар да си, пак си цар без корона,
бог да си, пак си бог на миманс.
1989 г.
„Полята на небесния Хермопол
на мен са дадени в наследство.“
Из „Книга на мъртвите“
1.
Актрисата Белла Цонева, бяла като сняг, в дълго черно палто, се щура пред входа на Обредната зала на Централни гробища. Януарският сняг е преминал в дъжд, а слънцето плахо се подава зад голите клони на дърветата.
Белла пуши почти непрекъснато. Заобиколена е от децата си – Иван и Белла, от съпруга ѝ – поетът Иван Динков. Той сега отсъства. Денят е сряда, 26 януари.
Близки, приятели, почитатели на поета от село Смилец, Пазарджишко, са се събрали пред Обредната зала за последно сбогом с Иван. От писателите се забелязват Слав Караславов, Николай Петев, Борислав Геронтиев, Никола Радев, Николай Стоянов, Иван Цанев, Бойко Ламбовски, Николай Дойнов.
Мерцедес стоварва шефа на парламентарната комисия по култура Стефан Данаилов. Ламбо е грабнал голям бял букет. Пеша входа на гробищата, прекрачва бившият министър на културата Георги Йорданов. Генерал Атанас Семерджиев си говори с кмета на Пазарджик Иван Евстатиев.
Белла Цонева, жената, на която е посветен стихът Никоя победа не връща мъртвите, е някак отчуждена от всичко това. Синът ѝ я е прегърнал – с цяла глава над нея. Дъщеря ѝ Белла е слаба и нисичка, очите ѝ мигат от напрежението, непосилно за годините ѝ.
В два без пет президентският ескорт спира на алеята пред входа на залата. Георги Първанов излиза с голям бял букет. Въпреки че е мигновено обграден, не му се говори. В дома на мъртвите, разбира се, се мълчи. Някои не го знаят.
Иван Динков лежи смален, изяден от болестта, в черно сако и черна риза. Лицето му е успокоено, умиротворено при последната целувка на живота. Сигурно слуша речите, които се леят от микрофона.
Първи Георги Пирински чете слово от сегашния председател на БСП Сергей Станишев. Станишев го няма. След това Стефан Данаилов почти разплаква и коравите мъже в залата със собствен текст, който накрая дава на Белла.
Писателят-моряк Никола Радев обещава в словото си вечност и световна слава на мъртвия. Словото е силно, писано като от близък приятел.
Кметът на Пазарджик се обръща към мъртвия с бай Иване, малко шашкащо, но по землячески близко. Следват цветя, сълзи, съболезнования.
Културният министър Абрашев се е отчел с букет. Но едва ли и Динков е очаквал друго. Поетът, писал най-много от всички поети за смъртта, паметта на мъртвите и към мъртвите, за прошката и сбогуването, е мрачно-топъл, както винаги. Та той отдавна е предрекъл как ще бъде изпратен:
Файтон без тромба и лафет.
И в неговия тъмен скут
един неоценен поет
лежи като снаряд в барут.
Иван Цанев се е просълзил. Стиска ми ръка и отронва:
„Както казваше Радичков – всички си чакаме реда.“
Навън дъждът е спрял. Край пресния гроб в парцел №1 повече впечатлява липсата на нашумели имена от живите автори, отколкото шумките от габър, разхвърляни наоколо.
Иван Динков вече почива до Хайтов, Христо Фотев, Генчо Стоев, Катя Паскалева, Радой Ралин, Йосиф Петров...
Никола Иванов, литературният критик от Пазарджик, казва: „Последното, което го попитах в болницата, бе – страхува ли се от смъртта. Отвърна ми: „Няма роден от майка, който да не се страхува.“
26 януари 2005 г.
2.
Още в заглавието си стихосбирката на Иван Динков („Признания пред Белла Цонева“, Христо Г. Данов, 1988) идентифицира обекта, към който са насочени лирическите изповеди. Но адресатът на текстовете не се превръща в художествен образ. Поетическото въображение не извайва лика на любимата: за него е достатъчно съзнанието за нейната непроменяемост, без тя да добива сетивно-зрими очертания.
В този смисъл тематично ядро на стихосбирката се явява не проблемът за любовта изобщо, а любовта като единствена възможност за идентификация на субекта. Като нравствен и психологически коректив на тази идентификация е съзнанието за статичното присъствие на любимата във вътрешния мир на лирическия герой.
Това е първият план на раздвоение на субекта – като съзнание и самосъзнание. При това познанието за обекта е коректив за самопознанието на субекта. От друга страна, самосъзнанието на лирическия герой е трагично раздвоено поради невъзможността за самоидентификация. Тази невъзможност, пораждаща неудовлетвореността като основна психологическа характеристика на субекта, се усилва и трагически осъзнава от представата за непроменяемата монолитност на обекта.
Идентифицираното женско и неидентифицираното мъжко начало са в основата на антиномичното изграждане на мотивите в стихосбирката като същностен белег на нейната поетика. Взаимноизключващите се, но равноправни самохарактеристики на субекта-обект (ангел-хранител/ ангел без жито; венчален/ безбрачен; агне/ хищник) маркират раздвоеността на неговото самосъзнание като изразяват раздробеността на вътрешния му свят.
От друга страна, лирическото пространство, в което субектът търси своята идентичност, е също раздробено и следователно отрича възможността за себеидентификация на героя (от прибраната пшеница/ към окапалата шума; глог до облаците горе/ и до пропастите долу). Трагичното изчезване на мъжкото във вечното присъствие на женското пораждат и симптоматичните за българската лирика поетически визии като виждам своя гроб/ в младото ти тяло и др.
Раздвоеността на поетическото съзнание се илюстрира и формално в предпочитаната употреба на алтернативната връзка или. Нещо повече: при свързване чрез съюз и обикновено се съчетават несъчетаеми неща (безумствата ми са отвън/ и следователно са вътре), като по този начин парадоксът става израз на алтернативна връзка между цялостите.
Логичен е въпросът: възможно ли е самопостигането на субекта в така очертания парадоксално-антиномичен свят на духовни ценности. Парадоксален е и отговорът на Динков: смъртта се побеждава/ само от смъртта на двама. Субектът е невъзможен без нравствено-психологическия коректив на обекта. Признанието като самопостигане е шансът ни да сме легенда.
1989 г.
3.
След смъртта на Иван Динков съпругата му Белла Цонева открива две листчета, които тежкоболният поет е оставил в последната най-тежка седмица от борбата с рака. На едното е последното му стихотворение, включено в сегашното издание на „Лична карта“ (ИК „Жанет 45“, 2006). Другата бележка указва кои стихове да отпаднат от всяка една от предишните му книги от посмъртното издание. Както и волята му томчето да бъде публикувано в пловдивското издателство.
Белла твърди, че няма съмнение кое е пловдивското издателство, което Иван Динков е избрал – „Жанет 45“, където излиза последната му книга приживе, „Живот под линия“.
Иван е предусещал края, макар в болницата да не ми каза нищо, нито да остави завещание, споделя Белла Цонева. Тия две листчета тя пази като последен писмен знак от поета.
„Лична карта“ е избрано от досегашните стихосбирки на поета. Няма я само „Епопея на незабравимите“ – книгата, посветена на героите от антифашистката съпротива. „Навътре в камъка“ пък включва освен трите новели от предишното издание и „Живот по памет“ – тънка прозаична книжка, издадена през 99-а от Университетското издателство в библиофилски тираж.
Той много лесно се самозачертаваше, казва Белла за Иван. Дори несправедливо. Аз каквото съм имал, съм го публикувал, споделял поетът.
Стихосбирката „Признания пред Белла Цонева“, която излиза през 88-а в пловдивското Христо Г. Данов, завършва със стиха: за да може Иван Динков/ да възкръсне в нова книга. Сега жестът на Божана Апостолова прави този стих факт и то двоен: избраната лично от автора поезия и проза.
Белла Цонева се надява „Епопея на незабравимите“, „Почит към литературата“ и романът „Хляб от трохи“ (по-късно преименуван на „Моминството на войниците“), за който Динков приживе яде немалко байганювски пердах, да видят също бял свят. Преди пловдивската премиера на двутомника актрисата участва във възпоменателни промоции в София, Търново, Варна.
Родният край е по правило омерзителен и неуютен за българските поети, но за Иван не беше така, разказва Белла. Пазарджик, чиято атмосфера той хем поглъщаше, хем озонираше с присъствието си, го тачи. Пак през януари Иван Динков бе обявен и за личност на 2005-а от пазарджиклии. Казанлък е другият топъл град за поета. Там хората направили голям помен малко след смъртта му.
Отидох с останали ми негови книги, които раздадох, казва Белла Цонева, съпругата на големия поет.
26 януари 2006 г.
4.
Иван Динков е поет на спазъма. Цялата му поезия и проза се подчиняват на тоя спазматичен иван-динковски конвулсивен дискурс.
Впрочем спазъм е дума, която пръв въвежда в българския поетически речник. Тъкмо затова конвулсивно изиграното спазматично разказване и четене на Белла Цонева е с вкус на мелодраматична режисура, каквато не би трябвало да има в нито една вдовишка роля.
Но – смъртта се побеждава само от смъртта на двама.
Вместо посмъртни писателските съпруги често надяват карнавални маски в опита си да се напъхат в леглото на мъртвеца.
5.
И по цитирането на някои от стиховете в прозаичните книги на поета, и по отделни негови изказвания, и по общия тон на творбите личи, че деветнайсетте стихотворения (или поне повечето от тях), включени в новата стихосбирка на Иван Динков („Маски“, „Български писател“, 1989), са творби, писани далеч преди момента на тяхното издаване. Ако се спирам на този факт, то е не за да слагам марка върху изпратено вече писмо, а защото въпросите от извънлитературен характер не само са причина за патината по отделните творби (по която се разпознава несъвършеният оригинал от съвършеното копие), но и често с извънлитературността си помагат на литературата да намери себе си.
В заглавието на настоящата стихосбирка Динков по най-лаконичен начин самоопределя собствения си поетически стил. Маската – древен фолклорен атрибут – тук се третира като символ на застиналата гримаса – знак, от една страна, на неодушевената форма, от друга – на мъртвата духовност. Усещането на човека като маска (Маска) и на живота като маскарад (Маскарад), годините на криене зад маската и участие в маскарада на живота са драматичното познание, родило тези стихове: Ние умираме – ние, които викаме, там – върху собствения си език.
Самата двойствена любов към маската-гримаса като едновременно привличане и отблъскване предполага гротесковото изграждане на образа в стиховете, драстичния им слог. В творбите няма движение, всичко е застинало в една непроменяема картина на вкочаненост на обектите и в почти мазохистичното наслаждение от обездвижването на субекта. В лирическата структура това се постига чрез значително обезглаголяване на фразата: както мимът е лишен от думи, така стихът на Динков е лишен от глаголи, изразяващи движение. Нещо повече: дори в съвсем ограничената им употреба те се използват за пародиране на движението, превръщането му в антидвижение, в движение без придвижване като по този начин се засилва гротесковостта на образа: Шляят се хората, хлъзгат се, падат с бутилки и хлябове. Отнемайки посоката на плуването, Динков го превръща в плаване-давене: Колко много поети и от колко години плуват в твоите рани като в рибни блата! В други случаи се пародира пък множествеността на деятеля, която се тълкува като синоним на безличност – едно своеобразно обезглавяване на подлога: Танцуват Таните танго...
Впрочем Динков не само пародира, но умее в гротеската да вклини – сякаш сменяйки изведнъж маските – онази истина и етика, която носи в себе си всеки трагически мим:
В партера – долу, не на балкона,
шансът е само в кавички шанс:
цар да си, пак си цар без корона,
бог да си, пак си бог на миманс.
1989 г.
