Пламен Панчев: „Роден съм през 1948 г. в гр. Разград. Висшето си образование завърших във ВИХВП гр.Пловдив – инженер-технолог. Професионално съм свързан с баскетбола, като състезател на „Лудогорец“ – Разград, „Лъсков“ – Ямбол и „Академик“ – Пловдив. Майстор на спорта по баскетбол. Като треньор съм водил мъжкия отбор на Лудогорец. Водил съм и националния отбор на страната при юношите. Мои стихове са превеждани на руски, английски испански и турски език. Издал съм следните стихосбирки: 1987 г. – „Връхна нота“ – изд. „Народна младеж“; 1993 г. – „Все по-далеч от думата надежда“ – изд. „Христо Ботев“; 1996 г. – „Тревожен хляб“ – изд. „Български писател“; 1998 г. – „Спиралата на спомена“ – изд. „Захарий Стоянов“; 2002 г. – „Целувай ме, змия великолепна“ изд. „Захарий Стоянов“ и 2008 г. – „Добро утро на залеза“ – изд. „Захарий Стоянов“. Пиша и ракази. От 1979 до 1991 г. съм ръководил литературен клуб „Димчо Дебелянов“ в Кубрат, а през 1992/93 г. литературен клуб в Разград. Член съм на Съюза на българските писатели.“


ВЪПРОС

Свърши се Животът –
изтънява,
а съм все такъв – зелен и млад.
Цъфнал в най-прекрасната държава
и узрял в най-хубавия град.

Псувам и на български и турски!
Идва ти направо да умреш.
Христо Фотев щом заключи устни
няма и кого да прочетеш.

Но ще кърпя тука още дните –
за едни добър,
за други крив.
Като въпросителен да пита
спомен ли съм, или още жив?!




КЛОШАРЯТ

Той не моли дори.
Той не проси.
Парцаливият принц на града.
Не задава излишни въпроси.
И не пита кой носи глада.

Няма злоба в очите му – алена.
Попрегърбен, а още е млад...

Там до кофата има оставени –
два картофа и... парче хляб.

* * *

О, Господи сами сред океана
далече от
спасителния бряг.
Как съскаха косите му от пяна,
изригващи от бичия му врат.

Ридахме като синкави тюлени
сред мрамора на морските вълни.
Как падаха телата ни
солени
от гребена на дивите скали.

Боричкахме се, блъскахме, пълзяхме
сразени от студените води.
Скалите бяха остри –
ние жалки –
с издути и умиращи гърди.

Спасението
винаги изглежда
забравя да развее своя флаг...
запомних само думата Надежда.
Останалото – сигурно е
бряг.

РЕДАКТИРАНЕ НА СТИХОСБИРКА

                           В памет на Христо Фотев

Не безпокояхме думите. Единствено
очите ни се срещаха. Там под лозницата
на малката ти къща в Равадиново
венчана за Сарматското море.
Там точно в два по обед. Беше юли.
Ти слизаше по стъпалата бели
и сядаше на дървения стол.
А между нас стояха двете чаши
напълнени със сълзите на гроздето.
И кучето със светло име Алби
лежеше в тишината също бяла.
Ухаеше на пържени картофки,
приготвени навярно от жените ни.
Но те не бяхa между нас наистина.
/Отиваха да гонят пеперудите/
Това бе само твоя час, Поезийо!
И аз стоях с един от твоите апостоли.

И милостиво времето не бързаше
и дърпаше на слънцето юздите.




ЧАС ПО ЛИТЕРАТУРА

Говореха ни в час за Илион.
За гърците, за медните им щитове
и за оръжието им блестящо.
За страшния Ахил непобедим
и сигурната погибел на Троя...

... Тогава не разбрах защо и как
застанах на страната на троянците.

Какво, че боговете се сражаваха
(по-силните не знам защо за гърците).
И Хектор е убит, а после влачен
там – край стените на града обречен...

Подпалена е Троя. Само камъни
търкалят се по урвите на времето...
Самият Омир тържествува със ахейците.
И всичките ми съученици тържествуват...

... Но аз съм на страната на троянците!




* * *

Нещо ме перна под лявата плешка
и за малко да кажа „Сбогом, Живот!“.
Като всички и аз съм грешен –
ядох и пих отровен плод.

Все пак поклон, Ваше Сиятелство,
че не ме сложихте в квартира един на два.
Нека полудувам с малкото мои приятели.
Да пошумя малко преди това.

Да си допия в последната мъжка кръчма,
като човек дето никой не го брои.
Знам, за повечето бях отлъчен.
нито име направих. Нито пари.

Шибай с камшика за изтезание –
десет волски жили – по голия гръб.
Аз все още съм Ви признателен
и на никого нямам зъб.

Все пак знам, ще удари камбаната,
Тъй – за всеки живот. Тъй – за всяка вина.
И от мене какво ще остане.
Малко сянка. И тишина...




РОКСОЛАНА

Легендата разказва, че най-великият турски султан – десетият султан на империята – Сюлейман Великолепни, който е известен като един от големите ислямски поети е общувал с жена си, славянката Роксолана, само в рими

Там където.
Там когато.
Седнахме до шадравана,
аз не знаех всъщност кой съм,
ала ти си Роксолана.

Ти си толкова красива,
че в нозете ни морето
със солените си пръски
се целуваше с небето.

Сенките ни – тайни стъпки,
още тръпнат, още спорят,
любовта ни как да влеят
във вълните на Босфора.

Тук е вечността наверно –
върху малкото ти пръстче,
за да види как венчават
полумесеца със кръстче.

И нали сме много млади
прекомерно нараними...
Затова през вековете
ще говорим само в рими.

И мигът е онзи център.
Времето отдалечава...
Аз – султан и меч за всички,
но за тебе – незабрава.

Роксолана от лат. – сияйна, светла