Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЗАРЕЖДАНЕ С ЕНЕРГИЯ"

ЗАРЕЖДАНЕ С ЕНЕРГИЯ

Елена Попова е родена на 24.09.1936 г. в Добрич. Завършила е Икономически университет в гр. Варна. Член е на Сдружението на писателите в Добрич, на Дружеството на краеведите и на Съюза на независимите писатели в България. Пише разкази за деца и възрастни, стихове и есеистика. Издала е 14 книги. Някои от заглавията са: „Мълчание в гората“, „Молба за прошка“, „Реката на спомените“, „Мои съвременници“ и др.


УЛИЦАТА


Някога лете тя беше с тяло от дебел слой прах, който меко галеше босите ни нозе и се носеше на воля, вдигнат от някоя каруца или от шегобиеца вятър, а в другите сезони се превръщаше в кал, гъста и лепкава. Спасяваха ни големите зими, които тогава затрупваха със сняг дори и къщите. От пролет до късна есен край оградите растеше трева, за радост на пуснатите на воля птици, на някое вързано агне или кон. Улицата прегръщаше дворовете, като извиваше тялото си по тяхна воля. Тогава тя все още беше на картата на града, означена с номер. Улица без име, все едно това е улица без самочувствие, би казал някой. Но така ли е?
По тази улица тръгнаха на война мъжете, включително и баща ми, и за обща радост се върнаха живи и здрави. Улицата ликуваше в победния ден с хилядите си гърла. Посрещна стъпките им без да се оплаче от твърдите им обувки. Бяха свои. По нея довеждаха новородените. По нея играехме и ходехме на училище. Тя беше и последният път на някои от старите съседи.
Нашата улица, като всичко наоколо, се променяше. Газените лампи отстъпиха място на електрическите. Прекараха вода… Вие, които още от проглеждането си сте видели чешмата в домовете си е сте я приели като задължителна част, едва ли ще можете да разберете радостта на една жена, в чийто дом е протекла за първи път вода. Мама е обърнала засмяно лице към слънцето, мокро от пръските на силната струя. Тя подлага шепи, пълни ги и ги издига нагоре, водата тече между пръстите ѝ, слънцето си играе с нея и тя се превръща в разноцветна дъга. Мама стои под дъгата, пие, смее се и благославя, а тя кити косата ѝ с разноцветните си съкровища. После внимателно завърта лъскавото кранче, погалва го и се отдръпва, все още с очи, вгледани в него. Но миг след това, сякаш да се увери, че не е сънувала, отново пристъпя, пуска вече мъничка струйка и ни гледа с хубавите си, грейнали от радостта очи. Татко се смее заедно с нея. Той е горд – неговите яки ръце прокараха пътя на водата от улицата в двора.
Чешмата, която изпрати кобилиците в килера, която помогна да се изправят изкривените ни от тежестта на кофите рамене и гърбове, беше най-почетният гостенин този ден в дворовете на нашата улица. Улицата, чиято прашна снага шосираха, а по-късно асфалтираха, сложиха ѝ име. И тя изведнъж доби самочувствие. Дърветата протягаха клони през оградите, сега повечето от тях нови, модерни, а цветята – любопитните си цветчета. Нямаше я вече буйната трева, но макар и затисната от тротоарните плочи, тя намираше място да подаде тънките си стръкчета – животът лесно не се унищожава. Когато посадиха липовите дръвчета, хората се отнасяха към тях като към свои – пазеха ги, поливаха ги да растат. И те се отблагодаряваха с ароматните си цветове. Докато дойдоха булдозерите, тракторите, камионите… Беше началото на юли, когато ревът на моторите и бензиновият мирис донесоха смъртта. Те разрушиха къщите на част от улицата, изкорениха дърветата, някои от тях още отрупани със зелен плод, стъпкаха цветята, прогониха птиците. И никой не чу плача им, нито плача на хората… Сега нов път, асфалтиран и лъскав, извива снага там, където бяха нашите къщи, липите, тишината…
Може би вашата улица прилича на нашата с къщите си, с добрите хора. Пазете я! Нашата е вече само в спомените и сънищата ни. Сега ние сме заключени в панелни затвори и хората често не си казват „Добър ден!“, защото не се познават. А колко гостоприемна беше нашата улица…




ЗАРЕЖДАНЕ С ЕНЕРГИЯ


Часовникът ги събуди в три и половина. Беше още тъмно, когато набързо се облякоха и тихо излязоха в двора на почивната станция. Всички спяха, дори дърветата и сгушените в тях птици. В белезникавия мрак дърветата изглеждаха тайнствени, а храстите внушаваха страх. Момичетата тръгнаха по една едва видима пътека към Двореца. Клонки и коренища им попречваха пътя, чуваше се как някъде бълбука стичаща се вода. Внезапно изскочиха две големи кучета и яростно залаяха срещу нарушителките на покоя – те получаваха храна да бдят за охраняваната територия.
— Не! Не! – Строго извика Зорница, която вървеше първа по пътеката. – Ние сме добри хора, нищо лошо не правим… Не!
Но кучетата бяха раззинали уста срещу тях и яростният им лай се впи в тишината, заръфа я, разкъса я. Добре, че се намеси събуденият пазач, не се знае как щеше да завърши неравностойният „разговор“. Преминали първото неочаквано препятствие, Зорница и Яница, влязоха в района на Двореца и продължиха надолу към морето. Беше мокро от росата, въздухът ухаеше от различните дървесни видове и цветя, някой от които поставени под особена закрила. Пътеките се извиваха, обикаляха цветните лехи, но никоя не водеше към врата. Най-после, близо до една алея с рози, се появи тя – обвито в бръшлян, ковано метално тяло, отворено в очакване. Кой би могъл да знае колко мечтатели и колко прозаици са минали оттук, колко влюбени и колко изпълнени с отчаяние, търсещи морето като приятел, комуто да се доверят. Тя би могла да разказва с часове за чутото, видяното и почувстваното, скрито в паметта щ. Момичетата тихо преминаха през нея, без да се сетят да ѝ кажат поне „Добро утро!“ или „Благодаря ти за открития път!“
Плажът беше пуст. Само двама работници почистваха останките, заровени в пясъка от нехайни летовници. Момичетата тръгнаха бавно към града. Баирът горе започна да се очертава на светлеещото небе в своите две кулообразни части. Вляво заведенията спяха зад спуснатите кепенци и заключени врати. Вдясно морето беше спокойно и вълните едва-едва лизваха бетонните заграждения, пазещи асфалтовата алея. На мостовете, вдадени в морето, повърхността беше мокра – може би от някоя вълна, дръзнала да се издигне по-нагоре, отколкото ѝ се полага. На самия им ръб, една до друга, бяха наредени чайки. От време навреме някоя, явно недоволна от мястото си или от съседите, литваше и се настаняваше другаде. И на всеки мост, чак до града, все същият жив наниз, говорещ тихо на своя си език, с гръб към слънцето, което щеше да изгрее. Птичи ритуал? Зареждане с енергия?
Един младеж бяга срещу тях. Друг е сложил постелка върху тясната бетонова стеничка и заема йогийска поза. Близо да пристанището, в едно заграждение, бяха завързани много лодки като в карцер – едновременно наказани в това пространство и защитени от променливостта на морето. Водата край тях нещо ги учи или утешава, но и в двата случая сякаш им придава част от надеждата си – тук и тя е пленница, но кой може да окове могъщото!...
Дишаше се леко, миришеше на водорасли и момичетата имаха чувството за съприкосновение с нещо особено, живо, свръхестествено, макар и невидимо, което ги караше да се движат мълчаливо.
Дойдоха първите собственици на заведение за закуски и гласовете им нарушиха тишината. Появи се пияна двойка и смехът ѝ отекна неприлично в това още тайнствено време, когато светлината се ражда.
Когато стигнаха до пристанището, Яница и Зорница тръгнаха обратно по алеята, за да се отдалечат от събуждащия се град. Сега и те, като чайките, гледаха на запад. Зад гърба им слънцето направи ореол над големите темета на по-високия и по ниския хълм и те видимо се промениха – смалиха се, засмяха се и вече не внушаваха заплаха. Бягащият се връщаше към града. Йогата беше застанал хоризонтално върху тесния зид, подпрян на една ръка, а чайките все още стояха с гръб и чакаха. Изведнъж слънцето изникна усмихнато между двата хълма и всичко се обла в златисто. Птиците запяха, прославяйки родения ден, а вълните запоказваха златните си накити на чайките, да ги привлекат. Яница се спря и все така с гръб към слънцето, за да прониква по цялото ѝ тяло топлината и силата му, започна да прави движения с ръце и тяло, потънала в мълчание. Лицето ѝ грееше от вътрешна светлина, която струеше от тъмните ѝ очи, от особената лека усмивка. Тя сякаш изричаше молитва на благодарност за подареното утро, за чувството на единение с всичко заобикалящо я, което издигаше душата ѝ към висините, молитва за закрила на всичко живо. Зорница я гледаше и опитвайки се да я следва в упражненията, имаше чувството за обвързаност и свещенодействие.
По една от пътеките се зададе шумна група мъже с въдици и топка, решили да използват чудесната утрин за спорт. Горките риби! Денят за тях започваше с борба за оцеляване. Щяха да пострадат неопитните, наивните и лакомите – когато пред очите им се залюлее съблазънта, колко ли щяха да устоят…
Момичетата забързаха. Денят беше започнал и изглеждаше съвсем обикновен. Вече нямаше нищо тайнствено и в алеите на Двореца, а само красота, поддържана от грижовни ръце. Утрото предвещаваше горещ ден и утешителната прохлада на морето щеше да бъде награда за хората. Те се погледнаха в очите и в тях се четеше една и съща мисъл:
„Благодаря ти, утро, че ми се усмихна!“

Елена Попова

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево