Христина Комаревска живее и работи в гр. Плевен. Завършила е университет. Работила е като репортер и редактор във вестници, издателска къща и телевизия. Автор на поетичните книги „Горчиво колендро“, „Жива вода“, Забранено за влъхви“, „Боси пилигрими“ и „Душа назаем“. Член е на СБЖ /Съюза на българските журналисти/ и на СБП/Съюза на българските писатели/. Носител е на награди от национални конкурси. Превеждана е на чужди езици в сборници и алманаси.


* * *

Снегът премрежва моя поглед
и пред мен се мярна –
осанка горда – мъжки силует.
Достатъчна причина да довърша
започнат преди сто лета куплет.
Студът тогава бе в рекордите описан,
а мойто тъничко и пролетно палте,
напук на всичките закони бе излишно,
изгаряше ме допира на твоите ръце.
Засили ме шейната по баири,
край мен летяха хора, домове.
Звъняха и камбани –променливо,
надвикваха се вкупом гласове.
Над дирите от коловози снежни
през лятото се виеше дъга.
Сега загърната със шал от нежност
под арката ѝ пъстра пак вървя.





* * *

Баща ми ме покани на небесната трапеза,
макар да няма там за мене стол.
Дари ми райска ябълка –
като луна жълтее –
посрещане наместо хляб и сол.
Наблизо майка с някого хортуваше,
съзрях за миг във скута ѝ дете –
гальовно го навикваше –
лудувало,
и го целуваше по бялото челце.
Във млечния сумрак картината изтлява –
било ли е или пък предстои.
От слънчевия лъч
до срещата в безкрая,
една въздишка само ни дели.

Идвам отново, Господи,
същата, рошава – с гривата.
Отвъд лудостта е пошлото,
дива съм все още, дива.
Още посоката следвам,
рехава и менлива.
Югът е все отсреща,
ръката ми не го стига.
Леко ще се изнижа –
тънка е моята диря.
Шапката – невидимка
дали греховете ми скрива.
Ти повече знаеш
и виждаш –
тръните са премного.
Очите нямат насита,
словото е бездомно.
Лее се като вино,
пият го боси, не жадни.
Само него закриляй.
Нали бе изначално...





* * *

Къщите без господар са стари кораби,
закотвени завинаги на своя сетен пристан.
Мостиците им – тераси вече са зарязани,
обрасли със бръшлян – компас умислен.
 
Загърля акваторията им мъгла. И Бризът
не смогва сенките им призрачни да различи.
По трюмове и вишки светлина не влиза,
прозорците са склопили за сън очи.

И само вятърът разчита почерк равен
в дневника за абордажи и печал.
И обелискът е като морето изначален –
мечта и спомен за човека оцелял.




* * *

Искам въздуха да пия
като сладък сок.
Да живея като птиче,
да летя възбог.
Да листи у мене вейка
като благослов,
подир леката ми стъпка,
да струи живот.
Сянката ми да е светла,
погледът открит.
Детската наивност бяла
да е моят щит.
Само времето умее
като захладни,
на сезоните капризите
в нас да помири.