ЕЖЕДНЕВИЕТО В СТИХОВЕ
Антоанета Алипиева е родена на 08.08.1956 г. в гр. Койнаре, Врачанско. Професор е по нова и най-нова българска литература в ШУ „Епископ К. Преславски“. Живее в гр. Варна. Автор е на книгите „Четене на себе си“ (1998; 2004), „Национална идентичност в българска литература“ (1999), „Български комплекси“ (2001; 2004), „Българската поезия от 60-те години на ХХ век. На повърхността. Под повърхността“ (2004; 2010), „Дневниците на българските писатели от втората половина на XX век“ (2007), „Българската лирика през 70-те години на ХХ век“ (2010). Съставител на сб. списание „Българска мисъл“ (1999), „Петър Алипиев. Лирика“ (2000) и на антологията „Българска поезия от 60-те години на XX век. Антология“ (2004). Научните ѝ интереси са в областта на литературната критика и литературната история. Публикува студии и статии в специализираната периодика. Активно сътрудничи в литературния печат.
Новата стихосбирка на Десислава Неделчева „Източно време“ идва след дълго време лично затишие от страна на поетесата. Разбираемо е от страна на видимата промяна в светоусещането, в чувствителността към ценностите, които тази книга регистрира , защото усещането за помъдряване и зрелост са първите знаци, белязали поезията на Неделчева. Събирателното „стихосбирка“ не е съвсем подходящо, въпреки изискванията на жанрологията. Защото миниатюрите в тази книга сякаш са дневникови записки на личната екзистенция, появили се тогава, когато състоянието е изкристализирало до отбрани думи, до застинало чувство. Щемпелът „ново“ не може да бъде точен за поетесата , защото и предишните ѝ поетични миниатюри са в естетиката на делника, но развитието и зрелостта са добри описващи думи, тъй като в тази лирика човешкият живот се е придвижил напред и е отчел най-органичните си страсти – дом, майчинство, огромната дълбочина на делника, който дава най-дългосрочните любови и преданости.
„Събиращото“ цяло играе заглавието – „Източно време“, което за универсално информирания читател означава ляво, съхраняващо, топло, ирационално, изпълнено с необяснима привързаност към на пръв поглед незаслужаващи нищо неща. Изобщо изтокът е нещо илюзорно, измамно спокойно, но пълно с подводни течения. Такава е и стихосбирката на Десислава Неделчева, изграждаща света си въз основа на чувството, която привидно не работи с твърда сюжетираност, но успява да изгради житейски наратив именно чрез чувството, чрез наниза от детайли, от които израстват сентенциите на един „женски“ живот. Без да съм адмиратор на „женското“ писане, бих казала, че тази лирика е именно женско светоусещане, защото да опоетизираш бита, да обходиш ъглите на дома, да видиш женските занимания откъм духовността им, това не може да бъде направено от мъж-поет, то е приоритет на крехката чувствителност на жената. Затова е и съхраняващо като концепция, емоционално като изживяване, цветно като визия, предано към раждането, борбено, за да опази топлотата и смисъла. Колкото са кратки и въздушни, толкова тези минатюри са и твърди като отстоявана позиция, като намерен собствен отговор за живота.
В този смисъл чувството е градивно, то осмисля битието. Човекът израства от ежедневието, превръща го във важни детайли, събира детайлите чрез емоцията и така надмогва бита, прави бита значима почва за извличане на мъдрост, за градеж на философия:
яденето
храната е много важна
защото все мисля за нея
майка ми ме е учила
като имам семейство
всичко да предвиждам
кога какво по колко за колко
това е робството бях ѝ казала
това е един живот ми каза
Такава съхраняваща поезия по правило работи със затворени пространства, а при Десислава Неделчева това е домът. Всички важни неща се помещават там, пристиганията и заминаванията – също. Това е точката, в която се събират смисълът, емоцията, от която тръгва залезът на живота. Заминаването – това малко умиране – бавно променя, чакането необратимо придвижва нещата от една точка до друга, но животът е пълен, защото всички негови фигури са по местата си, всичко е изпълнено от вечните нужди на човека: „мъжът ми замина за пет дни/ такава му е работата/ аз пак оставам/ на това място което е друго/ но пак е същото“. Рутината на деня изтласква мислите нагоре, раждането вече се е състояло, предстои смъртта, но ежедневието я задържа далече, защото мисията на живота продължава. „Източно време“ е книга за един отрязък от човешкия път, даже напомня за пътя на Пенчо Славейков от „Сън за щастие“, където пред очите на читателя човекът върви напред и не се обръща – до гроба. И тук страхът от края е покрит от вечността на рутината, от порива да опазиш дома, да отгледаш други хора, затова и само си спомняш понякога, че това твое време ще свърши:
чакал обикаля вратата ми
това ми разстройва нервите
идва отпред помисля нещо
и заминава до след малко
в черно прилича на баба ми
все в траур и се вайка
нарежда вие търси плячката
бавно и сигурно аз съм тази
смъртта не е най-трагичното
несъмнено живота
всекидневието
Естетиката на делника неминуемо провокира сюжета на провинцията, разбирана не като периферия, а като отделеност от шума на светското, като спокойната тишина на намереното аз. Провинцията е представена в най-интимната светлина и топлота на раждането, на първоначалното сдобиване с идентичност, като закрила на собствената периферия, наречена живот. Една модерна естетизация на провинциалното, реализирана като стилизация на мястото, но и като духовност на „котловинното“, като тази характерна за Балканите метафора вече е превърната не в самобитност на културата, а в идентичност на отделния човек. С други думи, колективното вече се е размило в несъзнаваното търсене на себе си. Точно този сюжет на провинцията е много показателен за придвижването на българската лирика – от 60-те и 70-те години на миналия век, през екстремната атака на крайния постмодернизъм до днешни дни – когато полярностите са се утаили и колективното се е изтекло към индивидуалното:
Добрич
началото на осемдесетте
сестрата на баба ми
има къща с влажна градина
големи хортензии
съседка с неземни кукли
аз съм малко момиченце
шкафове в стената
малки стълбички из къщата
а оттам двора друга стая
на улицата циганчета
вдъхвах чужд живот
толкова че да е моят
Постмодерният човек вече се е оттеглил в делника. Там живот и смърт, бит и битие са представени в картината на смирението, в липсата на изключителното. Дни и нощи се нижат, но тъкмо в това е големият смисъл на живота – да виждаш близки, растящи деца, да не се страхуваш да остарееш. „Спомнянето“ на Екатерина Йосифова е неизбежно, но отделянето от нея е видимо. Десислава Неделчева е едно поколение „след“, едно смирение „над“, едно съвременно отваряне и изтичане със светла радост в делничното. Екатерина Йосифова затваря, така да се каже, съдбата в интериор, Десислава Неделчева отваря съдбата пленерно, нейните стаи, къщи и семейни сцени сякаш нямат стени, те се изтичат в делника, чакайки децата да пораснат и да заменят своите родители. Нищо не може да е трагично освен безплодието. То е краят, всичко останало е смисъл, включително и смъртта, защото най-вече тя удостоверява, че си се родил и живял. Ако използваме думите на Пламен Дойнов – „новият автентизъм“, то ще кажем, че Неделчева е именно от това поколение поети, които „са родени“ от предходната традиция, но същевременно успяват да създадат своя органика, своя екзистенциална позиция – и тя не е в нихилизма, а в съвременното живеене на битието, според които човекът е разтворен в текущото и единствено чувстването на хора, ситуации, събития го удържат като гръбнак на живота:
насъбрала ми се е роса
да се пръсне
над клони и хълмове
но няма подходящи утрини
„Източно време“ е стихосбирка-знак за конкретно време и конкретно живеене. В нея е избегнат усетът за вечност, тя е книга-портрет на едно съвремие, което животът може и да отвлече, но тази сбирка вече го е фотографирала и е оставила фотоса за поколенията. Книга-музей на неофициалното, малкото, интимното живеене, което с все сили се бори за себе си и успява – защото ражда и гледа деца. Но точно раждането и отглеждането се превръщат в големите метафори на живота, избегнали биологичната точност на емпиричния живот. Тези състояния следва да се разбират като духовни станции на намерения смисъл, на пълната екзистенция, на завещанието, което е спокойно, че светът продължава. Ако едно знаково произведение на постмодернизма – „Естествен роман“ от Георги Господинов, оголва до натура живота и естествеността е жестокостта на искащото тяло, то органиката на Неделчева е естествеността на най-органичното, на най-дълбокото в човешката природа – да намериш природния смисъл и да го „цивилизоваш“ до степен, че той да бъде представен като съдба.
Статията е публикувана и в бр.7 т.г. на „Литературен вестник“
Новата стихосбирка на Десислава Неделчева „Източно време“ идва след дълго време лично затишие от страна на поетесата. Разбираемо е от страна на видимата промяна в светоусещането, в чувствителността към ценностите, които тази книга регистрира , защото усещането за помъдряване и зрелост са първите знаци, белязали поезията на Неделчева. Събирателното „стихосбирка“ не е съвсем подходящо, въпреки изискванията на жанрологията. Защото миниатюрите в тази книга сякаш са дневникови записки на личната екзистенция, появили се тогава, когато състоянието е изкристализирало до отбрани думи, до застинало чувство. Щемпелът „ново“ не може да бъде точен за поетесата , защото и предишните ѝ поетични миниатюри са в естетиката на делника, но развитието и зрелостта са добри описващи думи, тъй като в тази лирика човешкият живот се е придвижил напред и е отчел най-органичните си страсти – дом, майчинство, огромната дълбочина на делника, който дава най-дългосрочните любови и преданости.
„Събиращото“ цяло играе заглавието – „Източно време“, което за универсално информирания читател означава ляво, съхраняващо, топло, ирационално, изпълнено с необяснима привързаност към на пръв поглед незаслужаващи нищо неща. Изобщо изтокът е нещо илюзорно, измамно спокойно, но пълно с подводни течения. Такава е и стихосбирката на Десислава Неделчева, изграждаща света си въз основа на чувството, която привидно не работи с твърда сюжетираност, но успява да изгради житейски наратив именно чрез чувството, чрез наниза от детайли, от които израстват сентенциите на един „женски“ живот. Без да съм адмиратор на „женското“ писане, бих казала, че тази лирика е именно женско светоусещане, защото да опоетизираш бита, да обходиш ъглите на дома, да видиш женските занимания откъм духовността им, това не може да бъде направено от мъж-поет, то е приоритет на крехката чувствителност на жената. Затова е и съхраняващо като концепция, емоционално като изживяване, цветно като визия, предано към раждането, борбено, за да опази топлотата и смисъла. Колкото са кратки и въздушни, толкова тези минатюри са и твърди като отстоявана позиция, като намерен собствен отговор за живота.
В този смисъл чувството е градивно, то осмисля битието. Човекът израства от ежедневието, превръща го във важни детайли, събира детайлите чрез емоцията и така надмогва бита, прави бита значима почва за извличане на мъдрост, за градеж на философия:
яденето
храната е много важна
защото все мисля за нея
майка ми ме е учила
като имам семейство
всичко да предвиждам
кога какво по колко за колко
това е робството бях ѝ казала
това е един живот ми каза
Такава съхраняваща поезия по правило работи със затворени пространства, а при Десислава Неделчева това е домът. Всички важни неща се помещават там, пристиганията и заминаванията – също. Това е точката, в която се събират смисълът, емоцията, от която тръгва залезът на живота. Заминаването – това малко умиране – бавно променя, чакането необратимо придвижва нещата от една точка до друга, но животът е пълен, защото всички негови фигури са по местата си, всичко е изпълнено от вечните нужди на човека: „мъжът ми замина за пет дни/ такава му е работата/ аз пак оставам/ на това място което е друго/ но пак е същото“. Рутината на деня изтласква мислите нагоре, раждането вече се е състояло, предстои смъртта, но ежедневието я задържа далече, защото мисията на живота продължава. „Източно време“ е книга за един отрязък от човешкия път, даже напомня за пътя на Пенчо Славейков от „Сън за щастие“, където пред очите на читателя човекът върви напред и не се обръща – до гроба. И тук страхът от края е покрит от вечността на рутината, от порива да опазиш дома, да отгледаш други хора, затова и само си спомняш понякога, че това твое време ще свърши:
чакал обикаля вратата ми
това ми разстройва нервите
идва отпред помисля нещо
и заминава до след малко
в черно прилича на баба ми
все в траур и се вайка
нарежда вие търси плячката
бавно и сигурно аз съм тази
смъртта не е най-трагичното
несъмнено живота
всекидневието
Естетиката на делника неминуемо провокира сюжета на провинцията, разбирана не като периферия, а като отделеност от шума на светското, като спокойната тишина на намереното аз. Провинцията е представена в най-интимната светлина и топлота на раждането, на първоначалното сдобиване с идентичност, като закрила на собствената периферия, наречена живот. Една модерна естетизация на провинциалното, реализирана като стилизация на мястото, но и като духовност на „котловинното“, като тази характерна за Балканите метафора вече е превърната не в самобитност на културата, а в идентичност на отделния човек. С други думи, колективното вече се е размило в несъзнаваното търсене на себе си. Точно този сюжет на провинцията е много показателен за придвижването на българската лирика – от 60-те и 70-те години на миналия век, през екстремната атака на крайния постмодернизъм до днешни дни – когато полярностите са се утаили и колективното се е изтекло към индивидуалното:
Добрич
началото на осемдесетте
сестрата на баба ми
има къща с влажна градина
големи хортензии
съседка с неземни кукли
аз съм малко момиченце
шкафове в стената
малки стълбички из къщата
а оттам двора друга стая
на улицата циганчета
вдъхвах чужд живот
толкова че да е моят
Постмодерният човек вече се е оттеглил в делника. Там живот и смърт, бит и битие са представени в картината на смирението, в липсата на изключителното. Дни и нощи се нижат, но тъкмо в това е големият смисъл на живота – да виждаш близки, растящи деца, да не се страхуваш да остарееш. „Спомнянето“ на Екатерина Йосифова е неизбежно, но отделянето от нея е видимо. Десислава Неделчева е едно поколение „след“, едно смирение „над“, едно съвременно отваряне и изтичане със светла радост в делничното. Екатерина Йосифова затваря, така да се каже, съдбата в интериор, Десислава Неделчева отваря съдбата пленерно, нейните стаи, къщи и семейни сцени сякаш нямат стени, те се изтичат в делника, чакайки децата да пораснат и да заменят своите родители. Нищо не може да е трагично освен безплодието. То е краят, всичко останало е смисъл, включително и смъртта, защото най-вече тя удостоверява, че си се родил и живял. Ако използваме думите на Пламен Дойнов – „новият автентизъм“, то ще кажем, че Неделчева е именно от това поколение поети, които „са родени“ от предходната традиция, но същевременно успяват да създадат своя органика, своя екзистенциална позиция – и тя не е в нихилизма, а в съвременното живеене на битието, според които човекът е разтворен в текущото и единствено чувстването на хора, ситуации, събития го удържат като гръбнак на живота:
насъбрала ми се е роса
да се пръсне
над клони и хълмове
но няма подходящи утрини
„Източно време“ е стихосбирка-знак за конкретно време и конкретно живеене. В нея е избегнат усетът за вечност, тя е книга-портрет на едно съвремие, което животът може и да отвлече, но тази сбирка вече го е фотографирала и е оставила фотоса за поколенията. Книга-музей на неофициалното, малкото, интимното живеене, което с все сили се бори за себе си и успява – защото ражда и гледа деца. Но точно раждането и отглеждането се превръщат в големите метафори на живота, избегнали биологичната точност на емпиричния живот. Тези състояния следва да се разбират като духовни станции на намерения смисъл, на пълната екзистенция, на завещанието, което е спокойно, че светът продължава. Ако едно знаково произведение на постмодернизма – „Естествен роман“ от Георги Господинов, оголва до натура живота и естествеността е жестокостта на искащото тяло, то органиката на Неделчева е естествеността на най-органичното, на най-дълбокото в човешката природа – да намериш природния смисъл и да го „цивилизоваш“ до степен, че той да бъде представен като съдба.
Статията е публикувана и в бр.7 т.г. на „Литературен вестник“
