ПЪТЯТ НА ИВАН ОТ СЕЛО ГРАДИНИ, АРИСТОКРАТЪТ В ПОЕЗИЯТА
Марияна Иванова
„Разговорите с него са винаги на високите етажи
и пространствата на другите светове и на виденията.“
Драгомил Георгиев
„Ние сме ги събрали да им наливаме ум в главата,
а те до един четат Будлер.“
/Литературна клюка от времето на соцреализма/
…Днес, в един от последните дни на дългив със събития февруари, вече не очаквам „капа негра сандеман“ да премине край прозорците на шапкарницата и без да почука въпросително с бастуна, да седне на стола „за гости“. Пиша и откривам колко образи-метафори, понятия-алюзии и понятия-фанфаронщина остават скрити за читателя, защото аз не съм се освободила от магиите на онова пътуване, наречено условно „Пътешествие с Иван“ – литературна анкета за потомците, в разговорите на които не ми се налагаше да обяснявам.
Тези разговори започнаха неизменно със събитията, които аз оценявах за значими в областния град, а Иван ги пресяваше по своему и оставаше в очакване за подробности само около тяхното описание. Разбира се, че ми е трудно сега да правя този подбор, достоен за неговия удивителен литературен нюх. Господ наистина го обичаше, защото през всичките житейски негови изпитания, тегоби на битието, беше му оставил робинзоновския остров на Духа, на който не „оцеляването“, а „извисяването“ беше ключовата дума.
Крайно време е да кажа нещо важно, т.е., такова, каквото Иван би оценил в тези разговори и би повторил в мерена или немерена реч. Няма ли го наистина? Един от разговорите ни беше за некролозите и възпоминанията, за тези „мъртви листа“ с цветни букети или само със сполучлив избор на шрифта /според цената/, в който се изброяват достойнствата на заминалия. Шегувахме се: „Там няма лоши хора!“
Опитвам се сега да продължа мисления разговор с това дръзко съвместяване на прясно събитие и смут за липсващия събеседник. Щях да обясня като на профсъюзно събрание – „Изкуших се да сравня или по-скоро да разконспирирам поднесено ми от живота откривателство в превода – Камино де Сантяго – Пътят на свети Иаков. Нали, ако не беше си заминал с кохортата на патриарх Максим в първите дни на ноември, днес щях да му обяснявам събитието в Художествената галерия на Добрич, убедителната реч на Владина Цекова, изминала този път в далечна Испания, убеждението ], че това е шансът да попаднеш в обкръжението на добрите хора приживе и да срещнеш съмишленици.
Сигурно щяхме да посветим поне час на четене и разговори около „In memoriam“ в брой 4/2012 на „Антимовски хан“ – спомените на неговите литературни приятели. И Иван щеше да помълчи многозначително /в миналите времена щеше да запали лулата/. Такъв е, когато е доволен, почетен с внимание и добронамереност. Аз обаче ще поровя критикарски в тези прочувствени, наистина вълнуващи страници, за да кажа: „Прави сте, усетили сте го във всичките му житейски битови и артистични изяви, но сте пропуснали нещо важно, изключително важно. Преди години, когато Константин Кисимов спря стъписан пред удивителната поетическа дарба на своя млад приятел от добруджанския градец, той му подари камара книги, но посвещението написа на титулната страница на „Чайлд Харолд“. Горд, байроновски горд до последните си дни беше Иван Атанасов. А когато трябваше да моли за хляб, „влизаше в роля“. Нали артист беше положил венеца на поезията на остриганата момчешка глава?
…Наскоро излезе в духа на шоупривидната ни действителност книга, посветена на творците-самоубийци в българската поезия. Осъдително е, непрофесионално да я представям в такъв контекст, без да съм я прегледала дори /авторът е сериозен/. Но в българския поетически ареал има толкова имена-обещания, после потънали в забвение, убити без куршум или отрова, убити от българските „бит и душевност“ на своите съотечественици. Да имаме в разговорите с Иван тези признания-прозрения, както в историческия литературен факт, че смъртта на Димчо Дебелянов на бойното поле е спасила поне дузина таланти от „смърт в изпълнение на войнския дълг“. Рано ли е още да очакваме една енциклопедия с българските „Прокълнати поети“, с имената на Пенчо Славейков, Яворов, Кирил Христов, Атанас Далчев… Следвам избора на Владимир Свинтила. Неговият антиутопичен роман „Платото“ е четен навярно в ръкопис преди пет десетилетия, но едва сега се опитваме да разпознаваме новите превъплъщения на Надзора и Великия Конвой. Щяхме да четем в един пролетен ден избрани страници от тази малка бяла книга на Кибеа, ако Иван не беше избързал.
…Някъде, някога – дали ще ги открия „от раз“ в записките си за литературната анкета имам едно признание, което озадачи Иван. Изказах го в дните, когато се радваше на „Бодливата роза“, благодареше и си обещавахме много съвместна работа в подготовката на двутомник „Избрана поезия“ и „Събрана проза“. Признанието, че аз също правя своята равносметка и пречистващото в нея – „индулгенцията“ са записките от тези разговори. Нямам сили да тръгна за Испания, нямам решимостта нито за 800-те километра до свещения гроб на свети апостол Иаков в Сантяго де Компостела; пропуснала съм православния ни път Ком – Емине в България и ми остава този, достъпния, „Пътешествието с Иван“. Уговарям се, че не е прекъснато, че мога да го продължа с печатано и непечатано слово, със спомени и чужди разкази, и внушения. Ето едно от тях, записано от Владо Трифонов в оценката за наследството на Владимир Свинтила: „Негово е откровението, че да бъдеш интелектуалец в България, е престъпление, както и че интелектуалната мафия, конституирана върху „мекото на баницата“ дълбоко бди за инакомислещите“. Йосиф Бродски, Нобеловият лауреат, бе изправен на съд да отговаря за „безделието си“. Атанасов преустанови опитите да защитава интелектуалния си труд. Голямата му надежда за възмездие в този живот завърши с признанието: „Нито едните, нито другите имаха нужда от поет…“
…Онези прочувствени страници в „Антимовски хан“ завършват с обещание за част от литературната анкета „защото мъдрите думи на поета винаги са за предпочитане“. Правя трудния избор на „тази част в тези над двадесет тричасови записки“ от разговорите с Иван и се спирам на спомена за Дора Габе – в памет на 125-та годишнина от нейното рождение.
СРЕЩИ „ОТВЪД ГРАНИЧНИЯ КАМЪК“
На Дора Габе принадлежат знаменитите думи, че Добруджа е Съюз на Морето с Равнината. Красиви и силни, поетични и достъпни думи… Думи-код на онова велико тайнство, което усещат и обикновеният косач, приседнал на синора да погледа работата си и да отдъхне, и голямата българска поетеса.
В поезията на нашия съвременник Иван Атанасов има много препратки за това тайнство и интуитивно знаех, преди да съм попитала дори – той е имал среща с Дора Габе:
„Завърших гимназия „Никола Йонков Вапцаров“ в Генерал Тошево и следващото учебно заведение, където исках да продължа, беше естествено Софийският университет – специалност „Български език и литература. Тръгнах за столицата с конспекти и учебници за изпитите и с… папка детско-юношески, ученически стихове. Пишех от дете, рецитирах, получавах похвали. Насърчаваха ме и обикновени хора, и учителите ми, и духовният ми настойник Георги Иванов Рашков /бай Жоро от генералтошевското читалище/. Животът ме срещна в ранна възраст с великия актьор Константин Кисимов, който ми подари „Чайлд Харолд“ /Джордж Байрон/ с посвещение за… поет. Сега очаквах и исках да се срещна с голям български поет. Знаех кои са, уважавах ги, но въпросът беше кой от тях ще приеме момчето от Добруджа и ще отдели време да чете и дава мнение за стиховете му?! Разбира се, имаше редакции, които работеха с млади автори, но аз исках присъда, бърза точна, вярна… Научих адреса от телефонния указател на Централна поща. Мина ми през ум да се обадя и поискам „аудиенция“… Ами ако ми каже и ми посочи час след три дни?! Аз заминавах за Тошево… Не, озовах се на часа на бул. „Маршал Толбухин“ (днес „Васил Левски“). Стигна ми акълът и добруджанската галантност да купя бели и червени карамфили. Лято, изпитно време, в Добруджа – жътва, а аз с папката при Дора Габе. Очаквах да е висока, голяма… Беше се вече посмалила, но, Господи, с такива живи, топли очи! „Госпожо Габе, аз съм впечатлен от Вашите произведения за деца от ранните ми детски години. Чета с интерес произведенията Ви за възрастни. В София съм за приемни изпити в Университета. Идвам от Добруджа…“ Това, което помня със сигурност, е, че не умувах много за избора на обръщението – „госпожо“. Дора Габе не можеше да ми бъде „другарка“… „Аз обичам Добруджа и добруджанци… Заповядайте! Ще сложим хубавите цветя, които сте ми донесли, във вазата и Вие, млади господине, ще ми кажете какво става в Добруджа…“. „Млади господине?!“ – тя прие артистично играта. Имах среща с българската поезия във всепризнатия, в чаровния ѝ образ!
Оставя ме за малко сам, за да сложи кафе. Имах време да се огледам. Бяхме в хола, вероятно. С големия ѝ портрет… Всичко запомнях. И голямото джезве, и бутилката френски коняк, който отвори за мен, и малките, фини чашки. Имала повод за коняка. Но преди повода, след като се осведоми за майка ми, за баща ми, за училището, в което съм учил /не пропуснах да се похваля, че имам награда за поемата си за Вапцаров/, прикани ме да кажа стихове. Започнах: „Аз пиша и чувствам утеха, / аз пиша със нежния зов. / На ритъма гладък успеха / изпълва душата с любов…“ И после – не знам защо, дали от смущение, или заради изпита предния ден, на който комисията ме наказа, защото се явявам самоуверено, без записки, т.е., развити отговори на въпросите, които ми се паднаха /след години прозрях, че истинската причина беше „особеното ми мнение“ за Алековия Бай Ганьо/, изведнъж изстрелях: „Къде си истина, къде си / дали на делничното в шемета, / или на разните професори / в излъсканите темета…“. „А, не – каза ми Дора Габе. – Не приемам такова отношение към професорите. Даже имам прекрасни спомени за един професор – Боян Пенев. Дали е мистика, драги господине, той е починал, но в часовете на самота усещам неговото присъствие. Нещо повече – ние разговаряме и спорим…“.
Боян Пенев! Не се бях готвил за изпита с неговите трудове – препоръчителната литература за изпитите беше друга. Да, поводът да пия този ден чудесния френски коняк на Дора Габе беше, защото се е „преборила и извоювала“ издаването на „История на новата българска литература“. Това не ми говореше много. След години, когато се запознах с този труд и започнах да откривам как е ползван от потомците, можех да изругая неграмотността си. Но в онзи знаменателен ден предпочитах да ми говори за Пейо Крачолов Яворов. Успокоих се и се чувствах велико. Бях на гости у Дора Габе, пиех френски коняк и тя ми разказваше за поета. Тези спомени са доста популярни, но, кълна се, тя и на мен разказа, че запознанството им започнало с думите на баща и : „Яворе, моята Тодорка драска нещо в една тетрадка. Това, което драска, сбъдно ли е?!“. Стъписа ме описанието на неговия външен вид – сякаш рисуваше странник, скитник, на малко дете, за да го поуплаши. Може би по-късно, но се наложи да прекъснем разговора.
…Час ли беше минал – повече ли? Аз бях в друго измерение, в друг свят. Исках да продължава вълшебството, но срещата ни завърши с пристигането на известна актриса, която подготвяше рецитал по нейни стихове. Тази среща бе уговорена, не като моята – мой късмет, подарък от Съдбата. Папката ми остана да бъде предадена на Пантелей Зарев. Получих кратък, окуражителен отговор от професора да продължа да пиша. Онова лято остана с горчилката от неудачното ми кандидатстване в Университета; възнаградено с един час в света на литературна България през погледа на Дора Габе. Било е лятото с дългоочакваното издаване на „История на новата българска литература“. Било е лятото, когато „Почакай, слънце“ щеше да изненадва с откровението на един млад дух. Дора Габе сподели тези свои радости с един 18-годишен поет от Добруджа“.
„Разговорите с него са винаги на високите етажи
и пространствата на другите светове и на виденията.“
Драгомил Георгиев
„Ние сме ги събрали да им наливаме ум в главата,
а те до един четат Будлер.“
/Литературна клюка от времето на соцреализма/
…Днес, в един от последните дни на дългив със събития февруари, вече не очаквам „капа негра сандеман“ да премине край прозорците на шапкарницата и без да почука въпросително с бастуна, да седне на стола „за гости“. Пиша и откривам колко образи-метафори, понятия-алюзии и понятия-фанфаронщина остават скрити за читателя, защото аз не съм се освободила от магиите на онова пътуване, наречено условно „Пътешествие с Иван“ – литературна анкета за потомците, в разговорите на които не ми се налагаше да обяснявам.
Тези разговори започнаха неизменно със събитията, които аз оценявах за значими в областния град, а Иван ги пресяваше по своему и оставаше в очакване за подробности само около тяхното описание. Разбира се, че ми е трудно сега да правя този подбор, достоен за неговия удивителен литературен нюх. Господ наистина го обичаше, защото през всичките житейски негови изпитания, тегоби на битието, беше му оставил робинзоновския остров на Духа, на който не „оцеляването“, а „извисяването“ беше ключовата дума.
Крайно време е да кажа нещо важно, т.е., такова, каквото Иван би оценил в тези разговори и би повторил в мерена или немерена реч. Няма ли го наистина? Един от разговорите ни беше за некролозите и възпоминанията, за тези „мъртви листа“ с цветни букети или само със сполучлив избор на шрифта /според цената/, в който се изброяват достойнствата на заминалия. Шегувахме се: „Там няма лоши хора!“
Опитвам се сега да продължа мисления разговор с това дръзко съвместяване на прясно събитие и смут за липсващия събеседник. Щях да обясня като на профсъюзно събрание – „Изкуших се да сравня или по-скоро да разконспирирам поднесено ми от живота откривателство в превода – Камино де Сантяго – Пътят на свети Иаков. Нали, ако не беше си заминал с кохортата на патриарх Максим в първите дни на ноември, днес щях да му обяснявам събитието в Художествената галерия на Добрич, убедителната реч на Владина Цекова, изминала този път в далечна Испания, убеждението ], че това е шансът да попаднеш в обкръжението на добрите хора приживе и да срещнеш съмишленици.
Сигурно щяхме да посветим поне час на четене и разговори около „In memoriam“ в брой 4/2012 на „Антимовски хан“ – спомените на неговите литературни приятели. И Иван щеше да помълчи многозначително /в миналите времена щеше да запали лулата/. Такъв е, когато е доволен, почетен с внимание и добронамереност. Аз обаче ще поровя критикарски в тези прочувствени, наистина вълнуващи страници, за да кажа: „Прави сте, усетили сте го във всичките му житейски битови и артистични изяви, но сте пропуснали нещо важно, изключително важно. Преди години, когато Константин Кисимов спря стъписан пред удивителната поетическа дарба на своя млад приятел от добруджанския градец, той му подари камара книги, но посвещението написа на титулната страница на „Чайлд Харолд“. Горд, байроновски горд до последните си дни беше Иван Атанасов. А когато трябваше да моли за хляб, „влизаше в роля“. Нали артист беше положил венеца на поезията на остриганата момчешка глава?
…Наскоро излезе в духа на шоупривидната ни действителност книга, посветена на творците-самоубийци в българската поезия. Осъдително е, непрофесионално да я представям в такъв контекст, без да съм я прегледала дори /авторът е сериозен/. Но в българския поетически ареал има толкова имена-обещания, после потънали в забвение, убити без куршум или отрова, убити от българските „бит и душевност“ на своите съотечественици. Да имаме в разговорите с Иван тези признания-прозрения, както в историческия литературен факт, че смъртта на Димчо Дебелянов на бойното поле е спасила поне дузина таланти от „смърт в изпълнение на войнския дълг“. Рано ли е още да очакваме една енциклопедия с българските „Прокълнати поети“, с имената на Пенчо Славейков, Яворов, Кирил Христов, Атанас Далчев… Следвам избора на Владимир Свинтила. Неговият антиутопичен роман „Платото“ е четен навярно в ръкопис преди пет десетилетия, но едва сега се опитваме да разпознаваме новите превъплъщения на Надзора и Великия Конвой. Щяхме да четем в един пролетен ден избрани страници от тази малка бяла книга на Кибеа, ако Иван не беше избързал.
…Някъде, някога – дали ще ги открия „от раз“ в записките си за литературната анкета имам едно признание, което озадачи Иван. Изказах го в дните, когато се радваше на „Бодливата роза“, благодареше и си обещавахме много съвместна работа в подготовката на двутомник „Избрана поезия“ и „Събрана проза“. Признанието, че аз също правя своята равносметка и пречистващото в нея – „индулгенцията“ са записките от тези разговори. Нямам сили да тръгна за Испания, нямам решимостта нито за 800-те километра до свещения гроб на свети апостол Иаков в Сантяго де Компостела; пропуснала съм православния ни път Ком – Емине в България и ми остава този, достъпния, „Пътешествието с Иван“. Уговарям се, че не е прекъснато, че мога да го продължа с печатано и непечатано слово, със спомени и чужди разкази, и внушения. Ето едно от тях, записано от Владо Трифонов в оценката за наследството на Владимир Свинтила: „Негово е откровението, че да бъдеш интелектуалец в България, е престъпление, както и че интелектуалната мафия, конституирана върху „мекото на баницата“ дълбоко бди за инакомислещите“. Йосиф Бродски, Нобеловият лауреат, бе изправен на съд да отговаря за „безделието си“. Атанасов преустанови опитите да защитава интелектуалния си труд. Голямата му надежда за възмездие в този живот завърши с признанието: „Нито едните, нито другите имаха нужда от поет…“
…Онези прочувствени страници в „Антимовски хан“ завършват с обещание за част от литературната анкета „защото мъдрите думи на поета винаги са за предпочитане“. Правя трудния избор на „тази част в тези над двадесет тричасови записки“ от разговорите с Иван и се спирам на спомена за Дора Габе – в памет на 125-та годишнина от нейното рождение.
СРЕЩИ „ОТВЪД ГРАНИЧНИЯ КАМЪК“
На Дора Габе принадлежат знаменитите думи, че Добруджа е Съюз на Морето с Равнината. Красиви и силни, поетични и достъпни думи… Думи-код на онова велико тайнство, което усещат и обикновеният косач, приседнал на синора да погледа работата си и да отдъхне, и голямата българска поетеса.
В поезията на нашия съвременник Иван Атанасов има много препратки за това тайнство и интуитивно знаех, преди да съм попитала дори – той е имал среща с Дора Габе:
„Завърших гимназия „Никола Йонков Вапцаров“ в Генерал Тошево и следващото учебно заведение, където исках да продължа, беше естествено Софийският университет – специалност „Български език и литература. Тръгнах за столицата с конспекти и учебници за изпитите и с… папка детско-юношески, ученически стихове. Пишех от дете, рецитирах, получавах похвали. Насърчаваха ме и обикновени хора, и учителите ми, и духовният ми настойник Георги Иванов Рашков /бай Жоро от генералтошевското читалище/. Животът ме срещна в ранна възраст с великия актьор Константин Кисимов, който ми подари „Чайлд Харолд“ /Джордж Байрон/ с посвещение за… поет. Сега очаквах и исках да се срещна с голям български поет. Знаех кои са, уважавах ги, но въпросът беше кой от тях ще приеме момчето от Добруджа и ще отдели време да чете и дава мнение за стиховете му?! Разбира се, имаше редакции, които работеха с млади автори, но аз исках присъда, бърза точна, вярна… Научих адреса от телефонния указател на Централна поща. Мина ми през ум да се обадя и поискам „аудиенция“… Ами ако ми каже и ми посочи час след три дни?! Аз заминавах за Тошево… Не, озовах се на часа на бул. „Маршал Толбухин“ (днес „Васил Левски“). Стигна ми акълът и добруджанската галантност да купя бели и червени карамфили. Лято, изпитно време, в Добруджа – жътва, а аз с папката при Дора Габе. Очаквах да е висока, голяма… Беше се вече посмалила, но, Господи, с такива живи, топли очи! „Госпожо Габе, аз съм впечатлен от Вашите произведения за деца от ранните ми детски години. Чета с интерес произведенията Ви за възрастни. В София съм за приемни изпити в Университета. Идвам от Добруджа…“ Това, което помня със сигурност, е, че не умувах много за избора на обръщението – „госпожо“. Дора Габе не можеше да ми бъде „другарка“… „Аз обичам Добруджа и добруджанци… Заповядайте! Ще сложим хубавите цветя, които сте ми донесли, във вазата и Вие, млади господине, ще ми кажете какво става в Добруджа…“. „Млади господине?!“ – тя прие артистично играта. Имах среща с българската поезия във всепризнатия, в чаровния ѝ образ!
Оставя ме за малко сам, за да сложи кафе. Имах време да се огледам. Бяхме в хола, вероятно. С големия ѝ портрет… Всичко запомнях. И голямото джезве, и бутилката френски коняк, който отвори за мен, и малките, фини чашки. Имала повод за коняка. Но преди повода, след като се осведоми за майка ми, за баща ми, за училището, в което съм учил /не пропуснах да се похваля, че имам награда за поемата си за Вапцаров/, прикани ме да кажа стихове. Започнах: „Аз пиша и чувствам утеха, / аз пиша със нежния зов. / На ритъма гладък успеха / изпълва душата с любов…“ И после – не знам защо, дали от смущение, или заради изпита предния ден, на който комисията ме наказа, защото се явявам самоуверено, без записки, т.е., развити отговори на въпросите, които ми се паднаха /след години прозрях, че истинската причина беше „особеното ми мнение“ за Алековия Бай Ганьо/, изведнъж изстрелях: „Къде си истина, къде си / дали на делничното в шемета, / или на разните професори / в излъсканите темета…“. „А, не – каза ми Дора Габе. – Не приемам такова отношение към професорите. Даже имам прекрасни спомени за един професор – Боян Пенев. Дали е мистика, драги господине, той е починал, но в часовете на самота усещам неговото присъствие. Нещо повече – ние разговаряме и спорим…“.
Боян Пенев! Не се бях готвил за изпита с неговите трудове – препоръчителната литература за изпитите беше друга. Да, поводът да пия този ден чудесния френски коняк на Дора Габе беше, защото се е „преборила и извоювала“ издаването на „История на новата българска литература“. Това не ми говореше много. След години, когато се запознах с този труд и започнах да откривам как е ползван от потомците, можех да изругая неграмотността си. Но в онзи знаменателен ден предпочитах да ми говори за Пейо Крачолов Яворов. Успокоих се и се чувствах велико. Бях на гости у Дора Габе, пиех френски коняк и тя ми разказваше за поета. Тези спомени са доста популярни, но, кълна се, тя и на мен разказа, че запознанството им започнало с думите на баща и : „Яворе, моята Тодорка драска нещо в една тетрадка. Това, което драска, сбъдно ли е?!“. Стъписа ме описанието на неговия външен вид – сякаш рисуваше странник, скитник, на малко дете, за да го поуплаши. Може би по-късно, но се наложи да прекъснем разговора.
…Час ли беше минал – повече ли? Аз бях в друго измерение, в друг свят. Исках да продължава вълшебството, но срещата ни завърши с пристигането на известна актриса, която подготвяше рецитал по нейни стихове. Тази среща бе уговорена, не като моята – мой късмет, подарък от Съдбата. Папката ми остана да бъде предадена на Пантелей Зарев. Получих кратък, окуражителен отговор от професора да продължа да пиша. Онова лято остана с горчилката от неудачното ми кандидатстване в Университета; възнаградено с един час в света на литературна България през погледа на Дора Габе. Било е лятото с дългоочакваното издаване на „История на новата българска литература“. Било е лятото, когато „Почакай, слънце“ щеше да изненадва с откровението на един млад дух. Дора Габе сподели тези свои радости с един 18-годишен поет от Добруджа“.
