НЕ СЪЖАЛЯВАМ
ГЕНЧО ЗЛАТЕВ
Поет. Отговаря за хумора и много други.
Роден е 1939 г. в село Видно, Каварненско. Има агрономическо образование, но е поет по душа. Работил е като журналист във в. "Добруджанска трибуна". Има осем сборника с лирика и сатира. Хроникьор на Бохемските вечери в Миновото кафене. Има двойник - Стихоплетец Добруджански.
Последни 5 статии от ГЕНЧО ЗЛАТЕВ
Генчо Златев
НЕ СЪЖАЛЯВАМ
Моят стих от Добруджа извира,
от самуни с цвят на портокал.
Песните си не редя със лира.
Свиря ги с гъдулка и кавал.
Ръбест съм – инатеста порода.
Клан съм много. Клан, но недоклан.
Че до мене е Чавдар войвода.
Вола. Ботев. Целият Балкан.
Тука бях. И тука ще остана!
Сред щурци и дъхави треви.
Тази шир аз нося като рана.
Рана, дето винаги кърви.
За последно легнал на дивана,
сложил точка на алаш-вериш,
някой ден пред Господ ще застана,
без да видя Лондон и Париж.
Без да видя вещи и особи.
Пищния палат на граф и крал.
Но не съжалявам, бях във Добрич.
Град, във който Йовков е живял.
Щом съм в него, песента извира.
И съм Йерихонова тръба.
Гайда имам. Не ми трябва лира.
Този град е моята съдба.
В него ли съм, дъха на трендафил.
Ставам песен. Истински творец.
Чувствам се на кулата на Айфел
и във Бъкингамския дворец.
ПОЕТЪТ
На Евстати Бурнаски, който навърши 90 години.
Прикован от инсулт, той продължава да трака на
пишещата си машинка с една ръка.
Като коне метафори препускат.
В куплети да ги впрегнеш ти успя.
Не се замисли, София напусна.
Дойде в Силистра, Добруджа възпя.
И оттогава книга подир книга
наливат клас, шумят като жита.
Че само хляб на масата не стига.
Поанта трябва, трябва красота.
Душата ти е все така камбана.
Стих озарява твоето лице.
И без ръце поетът да остане,
не ще се спре. Ще пише със сърце!
ТОПОЛИТЕ
„И редят се, редят се тополите,
побелели от първия сняг …“
Симеон Стоянов
Брегове – пустеещи, оголени.
Пада едър сняг като вина.
Няма ги, приятелю, тополите.
Някой ги премахна – до една.
В погледа ми две сълзи горещи
парят като болка, като срам.
Не горят зелените им свещи.
Тъмно е в притихналия храм.
Но крепи ме нещо и ме радва,
топли ме, което ще рече:
че не е открита още брадва,
дето може песни да сече.
СМЪРТТА НА ДЪРВОТО
Сам-само сред цялата вселена,
беше право, беше все на крак.
С пламъка на свойта свещ зелена
гонеше мъгли и лепкав мрак.
Като светъл празник бе дървото.
Пристан бе на птичите ята.
Радваше на всекиго окото
вече много зими и лета.
Бяхме до безкрайност запленени,
че не мога да се изрека.
Но един човек с очи студени
спря до него с брадва във ръка.
Нещо ме удари във сърцето.
Впи се хладното и в мойта плът.
Красотата слезе от небето
днес за пръв и за последен път.
Хубостта изгасна и изстина.
В миг се срина като планина.
Стана тъмно в нашата градина.
И светът ни страшно погрозня.
ЕДНОЕТАЖНО СТИХОТВОРЕНИЕ
Буден съм, до късно не заспивам.
Листя миналото като луд.
Със априлска нива се завивам,
за да се спася от мраз и студ.
Петимен съм да обядвам морен
на софра, но всичко е мираж.
Чувствам се без пъпна връв, без корен,
стъпил върху шестия етаж.
Върху клона много лястовички.
Исполин е блокът ни, голям.
Рой във „Дядовата ръкавичка“,
а съм сам-самичък – страшно сам.
Силната земя е мойта майка.
Буден съм без нея, няма ръст.
Малък съм, невзрачна запетайка,
не усетя ли под мене пръст
Искам пак да съм едноетажен
Със торба, завързана с канап.
Със една усмивка във багажа,
с буца сирене, с домашен хляб.
Да съм вънка, щом прекрача прага.
Да поема бодър, освежен.
Да си кимнем дружески със някой.
Да се стоплим с поздрав, с „Добър ден!“