Генчо Златев


НЕ СЪЖАЛЯВАМ

Моят стих от Добруджа извира,
от самуни с цвят на портокал.
Песните си не редя със лира.
Свиря ги с гъдулка и кавал.

Ръбест съм – инатеста порода.
Клан съм много. Клан, но недоклан.
Че до мене е Чавдар войвода.
Вола. Ботев. Целият Балкан.

Тука бях. И тука ще остана!
Сред щурци и дъхави треви.
Тази шир аз нося като рана.
Рана, дето винаги кърви.

За последно легнал на дивана,
сложил точка на алаш-вериш,
някой ден пред Господ ще застана,
без да видя Лондон и Париж.

Без да видя вещи и особи.
Пищния палат на граф и крал.
Но не съжалявам, бях във Добрич.
Град, във който Йовков е живял.

Щом съм в него, песента извира.
И съм Йерихонова тръба.
Гайда имам. Не ми трябва лира.
Този град е моята съдба.

В него ли съм, дъха на трендафил.
Ставам песен. Истински творец.
Чувствам се на кулата на Айфел
и във Бъкингамския дворец.




ПОЕТЪТ

На Евстати Бурнаски, който навърши 90 години.
Прикован от инсулт, той продължава да трака на
пишещата си машинка с една ръка.

Като коне метафори препускат.
В куплети да ги впрегнеш ти успя.
Не се замисли, София напусна.
Дойде в Силистра, Добруджа възпя.

И оттогава книга подир книга
наливат клас, шумят като жита.
Че само хляб на масата не стига.
Поанта трябва, трябва красота.

Душата ти е все така камбана.
Стих озарява твоето лице.
И без ръце поетът да остане,
не ще се спре. Ще пише със сърце!




ТОПОЛИТЕ

„И редят се, редят се тополите,
побелели от първия сняг …“
Симеон Стоянов

Брегове – пустеещи, оголени.
Пада едър сняг като вина.
Няма ги, приятелю, тополите.
Някой ги премахна – до една.

В погледа ми две сълзи горещи
парят като болка, като срам.
Не горят зелените им свещи.
Тъмно е в притихналия храм.

Но крепи ме нещо и ме радва,
топли ме, което ще рече:
че не е открита още брадва,
дето може песни да сече.

СМЪРТТА НА ДЪРВОТО

Сам-само сред цялата вселена,
беше право, беше все на крак.
С пламъка на свойта свещ зелена
гонеше мъгли и лепкав мрак.

Като светъл празник бе дървото.
Пристан бе на птичите ята.
Радваше на всекиго окото
вече много зими и лета.

Бяхме до безкрайност запленени,
че не мога да се изрека.
Но един човек с очи студени
спря до него с брадва във ръка.

Нещо ме удари във сърцето.
Впи се хладното и в мойта плът.
Красотата слезе от небето
днес за пръв и за последен път.

Хубостта изгасна и изстина.
В миг се срина като планина.
Стана тъмно в нашата градина.
И светът ни страшно погрозня.




ЕДНОЕТАЖНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Буден съм, до късно не заспивам.
Листя миналото като луд.
Със априлска нива се завивам,
за да се спася от мраз и студ.

Петимен съм да обядвам морен
на софра, но всичко е мираж.
Чувствам се без пъпна връв, без корен,
стъпил върху шестия етаж.

Върху клона много лястовички.
Исполин е блокът ни, голям.
Рой във „Дядовата ръкавичка“,
а съм сам-самичък – страшно сам.

Силната земя е мойта майка.
Буден съм без нея, няма ръст.
Малък съм, невзрачна запетайка,
не усетя ли под мене пръст

Искам пак да съм едноетажен
Със торба, завързана с канап.
Със една усмивка във багажа,
с буца сирене, с домашен хляб.

Да съм вънка, щом прекрача прага.
Да поема бодър, освежен.
Да си кимнем дружески със някой.
Да се стоплим с поздрав, с „Добър ден!“