Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ОЙ КРАСИВ СИ ИРИН ПИРИН"

ОЙ КРАСИВ СИ ИРИН ПИРИН

Екатерина Григорова е родена на 08.11.1975 г. в гр. Добринище, Благоевградско. Завършва специалността „Новогръцка филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. През 2006 г. защитава докторат по новогръцка литература в СУ „Св. Климент Охридски“, катедра „Класическа филология“. От 2007 г. е редовен преподавател в Нов български университет, където води курсове по новогръцка литература, превод на художествен текст, практически новогръцки език. Нейни стихове и научни статии са публикувани в Литературен вестник, сп. Литературни Балкани, сп. Пламък, сп. Везни и др. Предстои издаването на първата ѝ стихосбирка от издателство „Жанет 45“.


САМО

Някой е забравил прозореца.
Лястовичите песни ваят сладки фигури във въздуха.
Твоето лице все още спи потънало
жълто в чаршафите.
Краката ти са дълги – заемат вече цялото легло.
Какво става с теб, това ти ли си, детето ми?
Но юмручето ти е свито с ръката ми от снощи –
от момента на сливане с дълбокото –
онзи студен обрат, когато пилотният вятър
утихва през гърлото и запалва сърцето.
Имах нужда да те държа – да сме двете в
това чисто мое летокрушение, сплели венец от
пръсти и коси, и тежък нощен дъх до утринния.




ОЙ КРАСИВ СИ ИРИН ПИРИН

Пресен сняг затрупваше всяка нощ.
Фосфорецираха ръцете, спускащи утрото –
конструкции центробежна сребриста пъргавина.
Момчета се влюбваха в съскащия въздух
на щеки, гонещи стада по Глазне и Тодорка:
Я-я! Ю-ю! – ревяха овчарят и скиорите.
На изток камион за превоз на трупи
изпращаше поклон на влака за Мангър тепе,
докато сърцето на едно девойче пухтеше:
Най-красив си на света, най-красив си на света.




ЛЮБОВНАТА ИСТОРИЯ НА РАДА ПОПОВСКА

Източна Англия. Едно стопанство
с одъртели кокошки прилича на нашенско.
Път, мокри ботуши и малко роса на снимките.
Дървени складове, части за трактор,
две пердета, които святкат изцъклено.
Не, не харесвам тази идилия.
Първо кокошките.
Тези птици ме стряскат.
Могат да те стъпчат в съня, докато потреперваш.
От гумените ботуши ми се повдига – носила съм такива навремето.
Мръсните складове са идеално скривалище,
но отпред има кучета, а железата за трактора са много далече.
Пердетата пъдят като ръце.
„Аз не искам нищо сега.“ Може само котлона и
кафеварката.
Докато я чакаме, слушам любовната история на Рада Поповска.
Тя се родила в Костурско. Бисерът на селото я наричали.
С Ване Балин се влюбили и нищо. Нищо, защото били братовчеди.
„Дявол да го вземе, в това село всички сте били братовчеди!“
„Попът не даваше, сърце мое.“
Той умрял от инфаркт в градината си в Австралия.
Казала ѝ го наскоро сестра ѝ, също на осемдесет –
македонка, преселена в „Бостон“.
Ване все повтарял, че има болка в сърцето.
„Рада ми е на сърцето“, казвал. „Рада ми е болката.“
Бисерът на селото плаче пред мен. Аз си изглеждам нормално.
Някак си схващам, че не му е отворила вратата.
Гледали се през оградата цяла нощ.
Рада с двете починали деца и красивият австралиец си държали ръцете.




ЛИФТЪТ

Зимата идва само с понеделници.
Падат върху дърветата.
Засипват ни със сняг, потъват
дърветата.
Остават главите ни в понеделниците
с готовите „За много години!“ и
 „Живи и здрави!“ –
понеделниците и зимата,
полетяла с лифта –
скиорите са се откъснали от земята,
понесени са нанякъде –
далече от пожеланията си,
но с децата,
заедно неистово и разделени –
замръзнали тела, издигнати на съд
пред една тотална мисъл за живот в
привидността.




НАДОЛУ

Потънахме в онази улица на юг
и отнесохме натам много болка, както и
няколко стръка блестящи часове.
Разбирахме, че само с тях сме обременени.
Трябваше да ги погребем на хубаво място –
земя, която обичаме да сънуваме.
В онази улица на юг духаха листа, крачките на едно дете
и няколко олеандрови фрази. Спускаха се надолу,
сякаш търсеха да се опрат в невероятното.
Може би искаха да ги прегърне посоката, която често пъти
ни обещаваше замайване, докато се поболявахме от истината.
Дали не беше любовта, с която се сбогувахме,
за да я върнем някога при слънчево време?
Бяхме готови да убием за това слънчево време.

(Из стихосбирката Фарадеев кафез)

 

* * *

Има притеснение, че не можем да се разкрием един на друг
без условието да премълчим най-важното.
Притеснение – в неспособността ни да се
преборим с мъчителната психология на пазара за нежност,
и в констатацията, че обичаме все повече децата си,
докато мислим че ги обичаме докрай.
И в угризението, че може би се обичаме все по-малко,
заявявайки с дребнава гордост или страх от съдбовността как
винаги ще се обичаме – каквото и да става в тоя свят.
И каквото и да става, винаги ще има притеснение,
че тревога не ще съществува, щом смъртта като бяло гребло
изчисти мислите ни.
Има притеснение, че мислите ни могат да останат същите
трансформации на познат вик центрофугиране, който никога не ще
позволи да слеем обичам те с обичам те с обичам те с обичам те.




НА ОКАТАВИО ПАС

Всеобхватен ли е този вятър, който отнесе толкова
отражения на щастие и беди?
В отхапаната джанка трепти сребристата кожа на Езерото,
но кой ли бърз полъх или пек от светещата ти сянка ме убеждава,
че виждам реалистично брега в краката ни?
Пред мен и завинаги ще остане тази
смъртоносна картина, която не лъже,
че гърдите могат да имат само един любим или баща,
който се грижи да не свири траурно дъхът им.
Вече всичко е изпуснато в тази фуния на всеобхватния коз.
И ето го пътя, селцето, малките фотоферми,
вимето на една крава тук като гумена ръка по стъклото на
слепоочието предупреждава за страшния мир –
торбата с любов и прах, оживяла и след дъжда.




ЙЕЛЕНА Д. РАЗКАЗВА

Гледах те днес – потънала в мидата
на полата си. Гледах гърдите ти.
Идеше ми да плача –
толкова топъл беше диванът.
Исках да си спомня и моята любов.
Ти помниш всичко, мила моя,
а аз не забравям.
Та, зяпах балатума – имаше
смешни фигурки и не можех да откъсна очи
от шатрата на цирка.
Показваше ми някакви снимки.
Не, морето ме изхвърли.
Сега лае след мен като куче –
с див бяс, с лиги.
Тук само въздухът липсва.
Не ти ли казах – истинският въздух
изчезна, когато го изпих целия и не
оставих на никого. Нито на бъдещето си.
Изпих го – това е.
Ако ме питаш, сама си изкарах акъла.
Къде да се крия?
Веднъж видях каменния коридор и стената.
Нещо невидимо ме накара да прелея.
И плаках, плаках, а мъжът ми си караше колата.
Нищо не разбра.
Навън валеше, по радиото трещяха глупости,
а аз плачех с гърдите.
Мъжът ми помисли, че танцувам и
увеличи звука, затанцува с мен.
Танцувахме заедно – той и аз –
двамата.
След това съм заспала.
Щом отворих очи, се усмихна:
Тази вечер бяхме щастливи.



СТРАННАТА НАУКА ЗА БЕЗСМЪРТИЕТО
ИЛИ САНТИМЕНТАЛНАТА ИЗПОВЕД НА ОБРИ ДЕ ГРЕЙ

Накрая съм, моя любов, и не зная какво точно от безсмъртието
Me ужасява на това тихо място.
Незабравки от парфюма на момиче напомнят твоите екологични руини.
Когато пътуваме из тях ушите ни пищят отдалече и се объркваме като деца,
Спрели в полето насред нищото.
Знаеш какво си мисля: „Ако падне и косъм от главата ѝ, ще остане наследство,
достойно не само за биолозите.“ И: „Благословени са всички птици по дърветата,
от които липсват това на живота и това на познанието.“
Така стоя тук и се унасям, убеден в липсата на щастливо минало.
После поглаждам лукаво брадата си, за да питам дали един ден, след толкова
Методично отглеждан покой, ще трепне нещо в душата ми, посветено на загубата.
Задавах същия въпрос винаги, когато молех да допусна възможността от лицето ти,
Сноповете безкрайна светлина в прожектираното ни мъченичество.
Имаше там един старец без никаква брада, наперен и саможив, и ти –
дарената от мисълта да си безсмъртна.
Имаше поток и комарчета, които се смееха: Ние сме вечните.
Слагаха точка в най-мекия восък и залитаха.

Екатерина Григорова

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево