Васил Колев


Кръстю Никифоров е роден в Ловеч през 1838 г. През 1862 г. завършва Духовната семинария в Белград. Като ученик помага на Раковски при отпечатването и експедирането на в. „Дунавски лебед“. В сръбската столица Кръстю Никифоров се среща с Васил Левски и с други участници в Първата българска легия. Няколко години учителства във Враца, след което е ръкоположен за свещеник и служи в Ловчанския храм „Успение на Пресвета Богородица“. Поп Кръстю взема активно участие в борбата за независима българска църква. Той пръв донася и разпространява в Ловеч съчиненията на Г. Раковски. Заклева членовете на създадения от В. Левски революционен комитет в Ловеч и става негов касиер. През 1876 г. Ловчанският митрополит и бъдещ български екзарх Йосиф I отличава поп Кръстю с офикията иконом и го назначава за свой архиерейски наместник в Орханийска /Ботевградска/ духовна околия. След Освобождението свещеникът се връща в Ловеч. През 1879 г. той написва „Требник“ – сборник от авторски произведения: стихотворения, басни, епиграми, философски размишления и публицистика, част от които са публикувани от П. Р. Славейков във вестник „Целокупна България“. Поп Кръстю Никифоров умира в Ловеч на 21 септември 1881 г.
Високообразован за времето си, искрен проповедник на православната вяра, честен до фанатизъм, поп Кръстю влиза в противоречие с някои дейци на Ловчанския революционен комитет, користолюбиви и безогледни в своите помисли и действия. Конфликтите се задълбочават след Освобождението, когато облагите от властта вече са реални, а моралните устои на бившите поборници – нестабилни. Свещеникът се оказва изправен срещу стихията на алчността, беззаконието, жаждата за богатства и власт. За да бъде отстранен като морален съдник, срещу него е употребено най-коварното оръжие – Лъжата. Наклеветен е, че е предал Левски на турската власт. Измислицата, подхваната от печата, с насърчението на „силните на деня“ се превръща в легенда. Най-широко разпространената черна легенда в най-новата история на българите, просъществувала 120 години.
Но Истината „коги да е излиза налице“, както сам поп Кръстю пише в едно от своите съчинения.



Кръстю Никифоров

Свободията е по-лоша от неволията

Историята на миналите времена за пропадането на нашето царство, па и самите петвековни наши страдания, които още не са изчезнали из някои краища на отечеството ни, види се, не са дали урок на нашите съотечественици, за да се свестят и да помислят, че онова, което е свалило нашето царство на времето и в дълго робуване вкарало нашия народ, трябва съвсем да се затрие изпомежду ни и да се захване съвсем друг вървеж за бъдещето, за да ни не доди до главата пак онова, което още не се е вдигнало! А с този наш вървеж много е вероятно, че с нас ще се случи онова, което се е случило с двамата сиромаси – мъж и жена – които са се оплаквали от орисницата си, че ги зле орисала, а не били способни да се възползват от трите ѝ дарования, но си останали пак в същото състояние, в което си били и напред.
Нашите съотечественици, преди освобождението ни, като нямаше /види се/ с какво друго да се занимават, тия, доколкото и да е, трудиха се училища да поддържат; черквите си да уреждат; читалища и празнични училища да отварят; дружества за разни предприятия да съставляват, и, слава Богу, плодът на тия домогвания не беше несъответствен с труда, който се полагаше зарад тях. Нашият народ по тоя начин можа да достигне до това, с което днес почва да се наслаждава. Той с труда си за малко време толкова напредна в развитието си, колкото много други знайни народи за толкова време не са ни наполовина достигнали.
Но, за голяма наша жалост, според общата поговорка: „свободията е по-лоша от неволията“ ние виждаме, че работата с първото ни освобождение взе съвсем друг край. Нашите родолюбиви оладжак съотечественици, още белезите от веригите на робството им се познават на краката, а тия забравиха и история, и робуване, и всичко и хванаха един път, от който трябваше много далеко да странят. Тия вчера едва се видяха свободни от веригите на робството: в този случай те не седнаха като многострадалци братя и, като оставят настрана всяка ръжда, която е, добре знаят, съсипала царството ни и, може всякога да ни съсипе, да се съвещаят как е по-добре да се залови основата на бъдещото ни управление, но от първия час заловиха такива интриги, такива партии, които не приличат нито на един най-могъщ народ, който на всичко вече си е надвил и останало само с такива каприции да се забавлява.
Всичко, което може в цветущо състояние да докара народа ни; което може да уголеми и подобри свободата ни и от което зависи благоденствието ни, тия го оставиха настрана и се заловиха само за едни частни интереси. Днеска почти на всяко място из отечеството ни училищата са занемарени, да не река презрени, и отварят се по нейде, само да не се рече, че са затворени. Черквите ни, вярата ни и набожеството ни е съвсем презрено и поменува се само защото няма как да се потъпче. Занаятите и художествата се отхвърлиха като съвсем непотребни; земеделието и скотовъдството се не подкрепя, а на място това всеки е обърнал очи в чиновничеството, без да помисли сетнината на това къде ще излезе. Учителството, което беше най на голяма чест едно време, сега се презря като калпаво нещо, защото се отвориха постове и чинове с несънувани заплати. И тъй пак „свободията е по-лоша от неволията“ Учителчетата станаха секретари – малко им се видя, тия желаят да бъдат председатели; председателите желаят да бъдат началници – началниците, губернатори и тъй нататък. А за да постигнат целта си, тия като турят насред желанието за общонародното добро, с неговото име, такива партии отварят, които колкото по-много са съсипителни за народа и за напредването, толкова повече те с красноречия и уговаряния искат да докажат, че не били тези партии за злото, но за доброто на народа. Нека ми кажат те това на кирливата шапка, че партиите били за развитието на един народ. Нека, две предложени селски семейства: едното хване един ред, по който един от членовете му си знае заран да върви с овцете; други – на нива; трети – на шума; четвърти – с говеда и пр., а другото семейство по някакви каприции кара противното, като не може да се споразумее помежду си, и да видим, кое от тия семейства ще бъде в цветущо състояние и кое не; на кое семейство ще бъдат нивите по-добри; овцете по-здрави и нагоени, лозята по-уредени и пр.
За да оправдае всяка от тия партии домогването си, та да може да привлече повече подражатели, тия ще се трудят по всеки начин да докажат, че противната партия върши работа много противна на народния напредък и на свободата. Но, кого да повярваме за пръв и истински патриот, когато към която партия да се обърнем, все частния интерес виждаме отпреде им. Ако консервативната партия, тъй да речем, върши работи противни на конституцията, което мъчно разбираме и, което може да се поправи с едно, или две изобличения; в какво можем да оправдаем противната, либерална нарицаема, партия, когато явно виждаме, че върши работи, не с конституция съобразни, но дето ги няма ни в най-изедническите монархии. Дали сме слепи ние и не видим, както и другаде, тъй и в нашия град, например, как става избора на полицейските членове; как се управлява населението; как се продават правителствените мезати ; и пр. и пр. Де го има, в коя конституция, да бъдат избрани в една и съща полиция брат, зет, свояк, кръстник, бабалък, баджанак и пр. Кого питаха; колко души са били избирателите и как е ставало това избиране? При това, де, в коя конституция го има, когато се продават някои мезати за правителствена полза, да се смотолеви продажбата, без да разбере населението? Или ние не знаем шарлатаниите на тия наши правителствени продавачи, които при разположения си разкошен живот, направиха днес огромни богатства? На правителствените членове къщите са пълни с разни материали, които ако бяха се продали както трябва, правителството имаше много нещо да се ползва. При това, как се е постъпило с продажбата на турските воденици, лозя, къщи и пр.? Всичкото това се е вършило не само от консерваторите, но и по-много от ония, които лъжат простия народ, че са либерали – доброжелателите на народа и пр. Освен това, либерализацията ли иска в черква да се не стъпя; вяра и закон да се не почита; черквите ни да запустеят; училищата ни да се унищожат; занаятите ни да опропастеят, та либералите да могат чрез това да виреят и да се гордеят?
Има много да говорим за това и ще да говорим докато ни падне шапката от главата, но засега ще да си замълчим, докато видим Народното Събрание какъв път ще хване и до де ще пристигне. Ние видим, че каквато е вървяла тя досега, ако върви все тъй, няма да прокопсаме, но пък и да се оставим на тия леснохранци, които забравиха и учителство, и занаяти, и търговия, и работа, само за да се хранят на народния гръб, не ще го направим.



Паметникът на свещенодякона Игнатия Левски
18 Октомри 1879 г. – 33 бр. на в. „Целокупна България“
/Дописка/

Под тоя наслов, в 2-ри брой на вестн. „Славянин“ от тая година, се излага един член, който, между другото, говори че, свещенодяконът бил издаден от поп Кръстя из Лович и, уловен, закаран в София и пр.
Време се минува откакто е обнародван тоя член, и, читателите му, като виждат замълчанието поп Кръстюво срещу това, не са избегнали от да си съставят мнение за пълна истина на това, което е обнародвано.
Поп Кръстю не е се замълчал, нито приема да замълчи да не отговори на клеветите на такива подли хора, които, за да закрият недостойнството си в добри отношения, и лошевините, които под булото на патриотизма и родолюбието вършат; и, за да се препоръчат пред народа като народни труженици, та да можат да си играят с простите хора както си щат, изваждат срещу другите такива клевети, които да помогнат на злите им намерения. Той е още тогава написал отговора си на това, но, по погрешка, като го пратил на вестн. „Марица“ за обнародване, останал необнародван досега. Тъй поп Кръстю приема повторително да отговори на тия велики труженици в народното движение, които са съставили речения член, не за друго, а само за да искат да покажат пред света че, тия, а не други, са причината на освобождението ни, та с това да можат да се препоръчат за по-големи постове и да се разполагат, покрай огромните заплати, които по неразбор им се дават, но даже и с правото на сиротинята, която уж управляват като родолюбци. А за да бъде по-ясен отговорът, поп Кръстю вижда за нужно да го разчлени по-обширно и, ето какво казва той за това.
Най-напред казва че, такъв свещенодякон, с такова име, в живота си не е виждал, нито го знае, а познава добре свещенодякона Паисия, който гние не в София, а в Орхание, убит на права Бога от ръцете на несмислените наши народни двигатели. Да не са тяхна милост побъркали името и мястото?! Знае още, казва п. Кръстю, и невинното младо момче, убито посред пладне в Лович /в Денчовата къща/ от несмислена ръка, на което кръвта и днес вика за отмъщение.
Уловен край Лович и закаран в София, поп Кръстю не знае никакъв дякон, а знае Василия Левски и казва че, не е той причина на улавянето му, но причина са самите тия, които клеветят него. Които се гордеят с онова пред простите хора, което не са заслужили, а потулят това, което са извършили. Но, каквато им беше чиста и разумно вършена работата, тъй я и доизкараха. А чудното е, дето тия, при всичко това, прехласнати от гордостта си, действително мислят че са извършили голямо дело; даже и дръзноват да казват че, тия, а не велика Русия, са извършили делото, и с това като дважди канени заместиха се на постове, също като онзи добър роб, комуто рекъл господарят “влезни в радостта на господаря си“.
Но, п. Кръстю като знае добре тази работа, уприличава я на следующата приказка.

„Лъвът – царят зверски – еднаж се накани
Да иди в гората лова да си хвани,
И, целта си по-добре за да сполучи,
За добро намери да не води кучи,
Но поведе със себе си едно животно,
Което да кажа – не ще да е срамотно:
Това, дето носи на гърба си товаре,
А името му ако искаш – магаре. –
Той го не поведе нещо за прилика,
Но защото може високо да вика;
Животните то с гласа си да пропъжда,
А лъва в засада само да ги хваща. –
Магарето е везде в гората викало,
Всички животини с гласа си вдигало:
От неговий рев се всичко поплашило,
Мислили си, Бог знай какво е страшило.
Лъвът е дочаквал и редом е хващал,
Без да се е негде надалеч поклащал.
Работа се свърши, лъвът си почива,
Ето и магарето към него отива.
То се по-наблизо до лъва привлекло –
Види лов грамада, и гордо му рекло:
„Познаваш ли сега, о мой господине,
Че всичкото това е само от мене?“
„Да те не познавам, о грозото наша,“
Рекъл лъвът „и аз щях да се уплаша.“

И тъй, поп Кръстю повторително казва че, не той, но тия самите, т. е. Ловчанските труженици са били издадниците, защото п. Кръстю ако да беше такъв, той можеше на времето да издаде работата, когато не само Левски, не само тяхна милост, но и мнозина от народа имаше да пострадат. Как тогава той не беше издадник, а стана такъв само за един Левски и то тогава, когато се обра хазната и се изловиха толкова съучастници, които се изказаха един други? Защо, като се хванаха тяхна милост из Лович и се откараха в София, и телеграфът пристигна за п. Кръстя? Отде знаеше правителството че и той е в работата? Кой обади на правителството че п. Кръстю знае всичките участници в Лович по име, както и Левски и де се той намира? Кой стана причина да уловят п. Кръстя и със зверски начин да го принуждават да обади всичко? Ако поменатите труженици с едно заплашване изказаха един други толкова души, още и невинни хора смесиха в тази работа, то с какво право и с каква чиста съвест наричат другиго издадник? Тия като бяха чисти и мъдри хора и като знаеха разумно да вършат работата си, защо вършиха такива глупости и варварства, та доведоха работата дотам? Кой и защо уби дякон Паисия, когато той беше невинен човек и, който и при издъхването си не изказа убийците ако и да ги знаеше кои са? Кой и защо уби невинното младо момче в Лович /в Денчовата къща/ и защо отиде там? Народ ли да събужда, или къща да обира и хора да убива? Всичките тези глупости докараха работата дотам, според Евангелието: „имже мераго мерите возмерится вам.“. Ако тези народодвигатели се наемаха да събудят народа на въстание, то, с обиране къщи и хазни, и с убиване невинни хора ли трябваше да бъде? Или тия мислеха че, с това щат можат да набавят потребните на въстанието? Това може и едно малко дете да разбере че е глупост, или пък че, под булото на народно движение, се криеше нещо частно интересно, което е и очевидно – благодарение на късогледството и глупавщината на тогавашното правителство, което не можеше да отличи бялото от черното, но го разбираше все едно. Разумният човек може да нарече народно движение, само ония дръзновени юнаци, като Х. Димитра, Ботя, Панайота и др. които ги последваха и излизаха да се бият с тиранското правителство и изгинаха за отечеството си; както и толкова братя в Тракия, а не такивато съмнителни потайности, които се вършеха по явна посока към съсипителни следствия. Щат кажат че, така ако не станеше, другояче не можеше да стане. Да, но тогава невинните хора каква грешка имаха и, ако и тъй, но тогава с какво оправдание другиго наричат издадник?
Такивато глупави работи имаха и такъв край и, тоя край щеше да бъде по-дебел, ако п. Кръстю не постъпи някак разумно, като видя че по други начин не ще може да се погаси належащия пожар и с един изкуствен начин да убеди правителството че, не съществува такова нещо, което се дири от София, според доказването на Софийските затворници, т. е. в Лович каква работа има и кои и колко са участниците. Ако п. Кръстю беше такъв, за какъвто го тия мислеха дали тогава не можеше той да изкаже толкова работи и да увлече в примка толкова души, според както я караха тяхна милост?
Да, тия като го подозираха, и той им гледаше умът и си мълчеше, мислеха че той нищо не знаеше от работата, и като бяха глупаво уверени в това, тия, според съществуващия тогава устав, определили бяха и да се убие п. Кръстя като предател. Но, както им бяха всичките работи глупави, тъй и тогава глупаво постъпиха, като определили за убиването му едного ничтожнаго пияница, когото п. Кръстю минутно можеше да го изпрати обръснат оттам, дето беше отишъл да бръсне, ако искаше. Поп Кръстю и това преглътна, като виждаше явно че Бог пази правите от погубление.
От всичко това тяхна милост не бяха разумни да разберат че, п. Кръстю не е такъв, какъвто го тия мислеха. Във време на Тракийското въстание всеки знае че, правителството беше нащрек и, гледаше само да му се внуши нещо. И тогава пак дали не можеше п. Кръстю да обади нещо? Или той нищо не знаеше, ако и да се пазеха тия от него. Белки той не знаеше поп Гордю къде и защо ходи с другаря си; или Г. Глупчо къде шеташе! Но, то се види че, тия се потрудиха самички да предварят да се изкажат един други, както в Софийското приключение и да направят да ги влачат насам – нататък.
Хей, господиновци! Шарлатаниите ви не минуват пред дяда ви попа, защото той не е Гозничански поп. Той отбира донейде черното от бялото и, той знае че, пършението ви е много голямо, а работата ви нищо. Вие на времето с голи ръце се канехте да се биете с неприятеля, като се обещавахте да пожертвувате всичко, а в последно време шарлатанията ви излезе налице, защото когато велика Русия кръв проливаше заради нас, вие след гърба им тичахте по плячки, по грабежи и спекулации, като продавахте едно парче хляб за 1 – 2 фр. и то на оногова отруденаго рускаго солдатина, който върви напред с пушка в ръка и тегли най-големи трудности, за да ни освобождава! Кажете ми кой от вас взе участие в битката тогава, когато всичко имахте, и пушки, и топове, и пари, без да имахте нужда хазни да разбивате и къщи да обирате? Отидоха, наистина, и взеха участие някои българчета, но кои? Вие тикнахте други да отидат да се бият, да страдат и да гинат; от които днес живи останалите презирате да се скитат голи и боси, а вие като се бояхте да не би новоосвободеното ни отечество да остане без управители, държахте се за такива и, още се не освободило едно място, или град, вие се събирахте на тумби зад гърба на освободителите Руси и правихте съвещание за, кой какъв пост ще замести в управлението, като се превземе това, или онова място. Сега назлъ, назлъ се гордейте с постове и заплати, но я ми кажете, с какъв подвиг придобихте тия постове и заплати? На простаците можете да докажете всякак, как сте ги придобили, но, кажете, молим, и на нас, които знаем всичко доколко струвате и доколко сте извършили. Кажете ни по-напред, на спроти предишното ви обещание, че ще пожертвувате и живот, и имот, и всичко за освобождението на отечеството ни, де остана то? Кажете ни, де остана самоотвержеността ви и родолюбието ви? Кажете ни, де остана желанието ви, да видите добре уредени народните ни училища и истинско свещенство. Кажете ни, де остана желанието ви, да се уредят черквите; желанието ви, да се презре чорбаджийството и своеволията; да се уреди източник за помагане на бедните; да се отвори каса, която да поддържа инвалидите на учителството и свещенството; да се турят в добър ред занаятите и търговията; да се подкрепи земеделието и скотовъдството; да се улучшат читалищата; да се съставят дружества за разни благотворни предприятия и пр. и пр. и пр. Кажете ни, всичко това де остана и какво стана?...
Ако вие не сте във възможност да ни го кажете, то ние не ще се освеним да го разправим на вас.
Като родолюбиви труженици за освобожданието на отечеството ни, вие в часа на освобожданието му се заловихте да покажете делом онова, за което се напред емчахте, обещавахте, пършехте, кряскахте и наговаряхте. Наместо самоотвержеността и родолюбието си, което си приписвахте, вие тичахте след освободителите Руси, не с пушка в ръка срещу неприятеля, но с разни стоки, да ги продавате на освободителите с двойна и тройна цена, за да печелите още от гърба им. Наместо да жертвувате живот и имот в тоя случай, вие тичахте по плячки и по грабежи, без да мислихте на това за сетнината. Срещу желанието и обещанието ви, да видите наредени училища и свещенство, вие, с първо заемане на управителните постове, презряхте и училища, и свещенство, и черква, и вяра и се потрудихте само за онова, което да ви прикрепя на постовете и да посреща частните ви интереси. Кой е този, който ще отрече че, днешните училища и черкви не са в много по-лошо състояние, отколкото в миналото време? Като сте начело, на власт, обърнахте ли се до днес да се погрижите за черква и училище? Наместо желанието ви да умрат чорбаджийството и своеволията, можете ли да отречете вие сами, че не сте по-дърти чорбаджии и изедници и, кажете ни, в какво се състои разницата ви от бившите чорбаджии? Наместо да се погрижите за издирване на източници за подкрепяне бедните, кажете ни, какво направихте досега в това отношение? Наместо да се потрудите за отваряне каса за поддържане инвалидите училищни и черковни, освен дето това ни на ума си не сте тургали, за да подкрепите каприциите си, не трудихте ли се да унижите някои по-достойни учители, за да подкрепите шарлатаните; не трудихте ли се и не трудите ли се да поддържате някои безквасни свещеници, за да победите ония, които сами знаете какви са и да побъркате черквите? Наместо да подкрепите и помогнете на земеделието и скотовъдството, какво се погрижихте за това? Наместо да поддържате читалищата и дружествата, де ви читалища и дружества на днешно време? Погрижи ли се, помисли ли някой от вас за това, които полагахте душу свою за овци?
При тези явни шарлатании нашите подвижници, без да ги е срам, ако не от хората, поне от съвестта им, и, без да помислят че, коги да е правото ще излезе налице, дозволяват си още да говорят тук-там /между простите хора разбира се, за да потвърдят шарлатаниите си/ че, у п. Кръстя имало не знам колко хиляди гроша комитетски пари, които останали тогава у него. Чудно е, защо не обнародваха и това, но, то се види, тия като виждат че, прилича да излезе наопъко, не се решават да го обнародват, а само дето им уйдисва го говорят.
Както за това, тъй и за много други работи има ние още да говорим но засега спираме, за да си починем.
Лович 1879 Ноември 29

ПРЕДАТЕЛСКОТО ВРЕМЕ И НЕГОВАТА ЗАЩИТА

Чл.кор. д.и.н. Николай Генчев –
ректор на СУ „Св. Климент Охридски“ /1989 – 1993/.

Много автори, които се занимават с трагическите събития през декември 1872 г. и застъпват тезата за поп Кръстювото предателство, се основават на телеграмата на софийския мютесериф Мазхар паша от 24 ноември 1872 г. Текстът на телеграмата, преведен и тълкуван навремето от В. Шанов твърде произволно, изключва обаче предателство в Ловеч през декември 1872 г.
Единствената истина, която засега е доказана документално и сигурно, е, че Левски е бил предаден задочно от тези, които били изправени пред софийския съд във връзка с арабаконашкия обир. Протоколите на софийския съд са категорично доказателство за това. Всичко друго, свързано с предателството, е плод или на публицистични нападки, или на късни спомени и отразява боричканията около дялбата на великото наследство на Апостола.*
* Из книгата „Васил Левски“, София, 1987 г.



Проф. д.и.н. Божидар Димитров –
директор на Националния исторически музей от 1994 г.

И ако Левски е велик в стратегията на националната освободителна революция, в тактиката за реализацията ѝ допуска грешки, не трябва да се правим, че не ги виждаме. Защото, желаейки да го видим без грешка /като светец/, хвърлихме вината за залавянето му върху един сериозен и честен труженик на революцията – поп Кръстю, който беше обвинен, че е предал Васил Левски. Името му днес е синоним на предателство. Не само че няма никакви документи за предателство, но и простата логика показва, че ако наистина имаше предателство от страна на поп Кръстю, Васил Левски щеше да бъде арестуван още през деня в Ловеч, а полицейският ловешки шеф да получи наградата от 50 000 гроша.
За съжаление, в края на декември Левски нарушава поне четири правила на конспирацията. Първо – отива в обхванат от арести район, където полицията в такива случаи е особено бдителна. Второ – отива да свърши една дребна техническа работа /да прибере архива/, която може да свърши всеки куриер. Трето – тръгва си посред бял ден и закономерно среща полицейски патрул, на който дава неубедително обяснение къде отива /да хвърля тор на лозето си на голям християнски празник/. И четвърто – отсяда в ханче – крайпътните мотели на епохата, които и тогава, и днес полицията първи проверява, когато търси съмнително лице.*
* Из книгата „12 мита в българската история“, София, 2005 г.



Проф. д.и.н. Георги Бакалов –
зам.-ректор на СУ „Св. Климент Охридски“ (2003 – 2007)

Когато се търсят основания за дадено поведение, трябва да се взема под внимание всичко, което характеризира дадена личност. „Требникът“ на поп Кръстю свидетелства за духовно равновесие и хармоничност на автора, несмущавани от никакво чувство за вина... С нетърпимостта на човек, служил на народната кауза, поп Кръстю е безпощадно критичен както към своите събратя духовници, така и към кариеристите и мними поборници след Освобождението. Именно в тази категория попадат истинските клеветници на поп Кръстю...
... след 9.ІХ.1944 г. версията за предателството на поп Кръстю бе раздухана до крайност, поради твърде удобната идеологема да бъде заклеймен един служител на Църквата. Подобно опозоряване работеше за атеистичната кауза на новото интернационално пролетарско възпитание, към което неудържимо бе тласкан българският народ. В тази насока трябва да търсим и отговора, поне за последните 50 години, защо историците не намериха кураж и сили да отхвърлят клеветата и да вложат в учебниците по история истинската версия за залавянето на Апостола, която е стечение от случайни обстоятелства, за които по-късно е съчинена клеветата за предателството.*
* Из книгата „Поп Кръстю. Живот и дейност“, София, 2007 г.



Акад. д.и.н. Константин Косев
бивш заместник-председател на Българската академия на науките.

Строго научният обективен анализ на наличната документация по въпроса не предлага конкретни факти и доказателства за извършено предателство от поп Кръстю. Сериозната историческа наука не може да служи на преднамерени и тенденциозни тези, тя борави с ясни методологически правила върху основата на солидна аргументация. Това ще рече, че ако дори само един факт противоречи на някоя теза, тя се смята за несъстоятелна. В случая с т.нар. предателство на поп Кръстю не се посочват конкретни факти като доказателство. Напротив, като доказателство се използват всевъзможни съмнения, подозрения и тенденциозни предположения, плод на наивни измислици и злонамерени клевети, без елементарна документална аргументация и логически правдоподобен анализ. В това отношение ще припомня следния добре известен и достатъчно красноречив факт. След залавянето на Левски в Къкринското ханче ловешкият каймакамин организира очна ставка с него на видни ловешки първенци за идентификация на арестувания. Между тях е и владишкият наместник поп Кръстю Никифоров. Левски не е разпознат. Това наложило каймакаминът да изпрати арестувания в Търново за установяване на неговата самоличност. Само този факт е предостатъчен, за да отпадне всяко подозрение срещу поп Кръстю за извършено предателство.*
…Иван Вазов с гениалното си перо приковава по най-ефектен начин поп Кръстю на позорния стълб. След неговата знаменита поетична творба за Апостола съмненията за предателство се превръщат във всеобщо убеждeние и „неоспорим факт“. Така версията за предателството безпрeпятствено прониква в историографията и заема трайно място в нея до ден днешен. По обясними причини след войната тази версия добива актуалност и рационално се използва в масовата атеистична пропаганда. Оспорването ѝ е нежелателно и недопустимо, въпреки, че достоверни исторически доказателства за извършено предателство от поп Кръстю не са открити.
По силата на обстоятелствата в монографията за Левски Иван Унджиев възприема изцяло официалното становище по въпроса за предателството. Придържайки се обаче стриктно към документацията, авторът изненадващо изтъква някои важни подробности, които рязко се разминават с тезата за предателство. От документалния анализ на Унджиев става ясно, че поп Кръстю няма никаква връзка с Апостола при неговото посещение в Ловеч. Той изобщо не е знаел, че Левски е в Ловеч, и дори дали има намерение да идва в града. При тази категорична констатация на автора неизбежно възниква недоумението: как може да издадеш нещо, за което не знаеш нищо!? Очевиден абсурд!**

* Из книгата „Поп Кръстю. Живот и дейност“, София, 2007 г.
 ** Откъс от предговора към книгата „Васил Левски. Биография“ от Иван Унджиев, трето допълнено издание, 2007 г.


От Културно общество „Поп Кръстю“