Георги Казанджиев


Един от хилядите участници в Балканската война е и Георги Стоянов. Той е роден в село Долна Чамурла, Тулчанска околия, Северна Добруджа на 15.03.1892 г. Семейството му е принудено да напусне пределите на Тракия още в средата на XVIII век. Георги Стоянов е петото дете в голямото семейство на Стоян Георгиев Бравов. През 1912 година Георги научава за предстоящото обявяване на Балканската война, за призива на майката Родина. С тренирания си, обучен и охранен кон, с който служи като скимбаш /служи със собствен кон/ около гр. Констанца, той дезертира от своя румънски полк и се озовава в България. От месец септември 1912 година цели 30 години никой повече не е чувал или научил за него – нито петте му сестри, нито тримата му братя, нито родителите му.
През 1940 година по силата на Крайовския договор, (който се сключва на 7/20 септември) много българи се завръщат в отечеството си. В своята родина се завръща и семейството на Георги Стоянов въпреки, че Северна Добруджа, откъдето ги изселват е била най-истинската българска земя. Настанили се в село Камен. Неговата сестра Мария Стоянова Стойчева и съпругът ѝ Стойчо Атанасов, година след това тръгват за село Алеко Константиново, Пазарджишко, за да дирят рода на „Тамбурите“, които са потомци на това голямо тракийско село. Не зная как и по какъв начин те научават, че някъде в град София имало квартал наричан „Добруджански квартал“, и че там е живеел и нейният брат Георги. След гостуването си в Алеко Константиново, Мария и Стойчо се отправят към София. На улица „Тулча“ №16 те успяват да открият семейството на своя родственик. Изминали са вече тридесет години от оня ден, когато Георги избягал от Румъния, за да воюва за изконното национално обединение на България. Когато се виждат брат и сестра, не могат да се познаят. След приятното гостуване Мария и Стойчо Стойчеви се прибират в Добруджа. След като Балканската и Междусъюзническата война /1912-1913 г./ завършват, Георги Стоянов е демобилизиран. Една случайна среща с генерал Георги Вазов определя неговата по-нататъшна съдба. Той завършва школата за запасни офицери в Княжево. Пак с помощта на генерал Вазов постъпва в една шивашка работилница и започва да изучава шивашкия занаят, при един от най-добрите кроячи-моделиери по това време в София, клиенти на който са първите хора на софийския хайлайф и държавата.
Началото на Първата Световна война /1914-1918 г./ заварва Георги Стоянов все още калфа. Когато България /1915 г./ встъпва във войната, вече напълно е усвоил шивашкия занаят и кроячеството. Замогнал се, Георги Стоянов Георгиев се оженва. Скоро на бял свят се появяват две красавици и един прекрасен малчуган – Александра, Манол и Кирилка. Наред с шивашкия занаят Георги Стоянов взема активно участие в Добруджанската революционна организация /ДРО/, участва активно и в комунистическото движение. Налага му се да мине в нелегалност и той в продължение на няколко месеца се крие при сестра си в китното добруджанско село Камен, където пише и спомените си за участието си във войните /Балканската, Междусъюзническата 1912-1913 и Първата Световна война 1914-1918 г. /. Когато полицията надушва къде се крие, той е предупреден от кмета на с. Черна, който се оказва също комунист, и Георги Стоянов отново се завръща в София. Още на гарата е арестуван и отведен в Дирекция на полицията. Подложен на нечовешки побоища и изтезания, на 15 март 1943 г. почива от раните си и задуха. При изтезанията главата му е пъхана в торба с пепел.
Спомените, които той пише, са укрити и запазени от моята майка. Те се четат много трудно, защото са писани с молив. Ние, неговите потомци ги пазим като светини. Ето какво пише Георги Стоянов в тях:
„Когато след повече от 30 години срещнах своите близки, всички ме питаха защо избягах от Румъния, без да се обадя на близките си и защо дойдох в България. Причината беше войната /Балканската/, която избухна през есента на 1912 година. Аз се смятам за истински българин и исках такъв да си остана за цял живот, въпреки че румънските офицери правеха всичко, за да избият това от твърдата ми глава. На какви ли не унижения, с какви ли не обиди и на какви ли не изпитания ме подлагаха, но аз не им се подчиних. Затова много пъти ме ядоха бълхите и въшките в румънските жестоки карцери, направени специално за нас, българите. Наказваха ме да чистя конюшните. Нямаше ден, в който да не бях наказван. Накрая, когато научих, че се отваря войната, когато чух за призива на царя да се притечем на помощ, реших да избягам и да помогна на моето Отечество в неговата справедлива кауза. За това как дойдох в майката Родина, няма да ти разказвам. Макар че по време на войната изпитанията бяха много, аз не се уплаших и не съжалявам за стореното. Воювах, попаднах в плен край Чаталджа, откъдето избягах, после попаднах в друга част и превземах Одрин, воювах с гърците, воювах и със коварните сърби.
Попаднах на сформираща се запасна част и помолих да ме зачислят. Още през следващите няколко дни потеглихме за фронта. По пътя ни през Родопите частта ни преминава през опустели села. В едно село видяхме много убити помаци. После научихме, че при своето отстъпление, турците са ги наказали, защото са се престрашили и отново са приели своята – родната си христова вяра.
Така на 15 октомври 1912 година частта ни попадна в състава на Първа софийска дивизия, която беше дислоцирана тук и вече настъпваше към Бабаески. Още на следващия ден в бой влезе и нашият полк. Навсякъде се чуваха гърмежи, предсмъртни викове. Стенанията на ранените и от двете страни бяха ужасяващи, но ние продължаваме да атакуваме. Чудехме се какво беше това чудо. С радост научихме, че нашата артилерия е започнала да стреля. Никога не можах да си представя, че е възможно да се излее такъв огнен град. Докато дойда на себе си от това смайване, от това чудо, дойде заповед за настъпление. Без да се притесняваме, водени от безстрашните си командири, ние настъпвахме още по-стремително и настойчиво. С вик „Ура! Напред на нож!“ ние срещнахме настъпващия отсреща ни противник. Турците не издържаха и побягнаха. Докато мръкне, прогонихме турчина на другия бряг на река Карагач дере.
На другия ден отново атакувахме. В атаката влязохме и на следващия ден – мисля, че беше 17/30 октомври. Нашите полкове все атакуваха и атакуваха и победоносно настъпваха. От всякъде се чуваше мощното българско „Ура! Напред на нож!“ Нашата полкова музика постоянно свиреше маршове, а ние атакувайки пеехме „Шуми Марица“ и настъпвахме. Нищо не беше в състояние да ни спре. С тая песен щурмувахме турските позиции и превзехме Лозенград, Люлебургаз и Бунархисар. Като че ли вече всичко свърши само за няколко дни.
След няколко дни с тежък марш-маньовър дивизията ни се озова вече пред силните позиции край Чаталджа. Още в първата атака, без да разбера как, попаднах в плен, където прекарах почти цял месец. Накрая с помощта на един албански войник, който ни пазеше, на когото дадох няколко турски жълтици, успях да избягам. Беше вече зима. Много страшна и зловеща зима. Вилнееха силни дъждовни бури. Наветият сняг беше доста. По пътищата виждах вълци, които глозгаха костите на непогребаните наши или турски войници. Упътих се към Одрин.
Вече бях в окопите около крепостта Одрин, но не в редиците на моята софийска дивизия, а в друг един полк. Предстоеше превземането на Одринската крепост. На нашия източен сектор беше започнала трескава подготовка за предстоящата атака. Всеки ден идваха в помощ попълнения, боеприпаси и артилерия. Тук пред турската крепост Одрин, която сравняваха с някаква си друга руска крепост, бяхме все млади хора. Нашите командири разчитаха на нашата младост. Те ни призоваха към пълна себеготовност за предстоящата атака, напомняха ни за свещения дълг на всички към Майката Родина. Ние осъзнавахме, че в тоя момент позорът е по-тежък от самата смърт, ако допуснехме малодушие и нерешителност. Всеки ден се обучавахме и подготвяхме за славата или смъртта. Всички бяхме задължени да сторим това, защото това изискваше от нас целият български народ. За тая атака се подготвях и аз, защото, въпреки че съм се родил и живял в Румъния, бях българин. Подготвях се вътрешно, защото знаех, че това е едно велико дело, което ни отрежда да извършим самото божие провидение. Сърцето ми беше заредено с оня свещен огън и безпрекословна преданост към майка България. Тук пред Одрин, нас войните на България ни чакаше славата или смъртта, но не и позора.
Всеки се стремеше да бъде добре подготвен за утрешната атака. Отстъплението беше равно на смърт. Не, по-точно на безславие и нечуван позор.
Рано сутринта на 12/25 март 1913 година започна атаката. Към 12 часа предните турски позиции паднаха в наши ръце. След малко се получи нова заповед: незабавно да започне атаката на фортовата линия. Артилерията заби още по-силно, но войнишкото ни „Ура!“ заглуши нейния тътен. По време на атаката нашият вик „Ура! Напред на нож!“, на врага му се е чувало „По пет на нож“. Въпреки че падна здрач, боят продължаваше все така ожесточено. Над позициите беше светло като ден. Около нас препускаха артилеристите. Конете им цвилиха подивели от ужаса на ада, в който бяха попаднали, конниците падаха убити или ранени, но дори ранени или мъртви, нищо не можеше да ги спре. Над позициите се чуха така скъпите ми песни, които нашият баща много обичаше да пее там – в Румъния – „Край Босфора шум се вдига“, „Питат ли ме дей зората“, „Жив е той, жив е“. Накрая над позициите се чу и „Шуми Марица окървавена“. От кога не бях чувал всичко това? В тоя тържествен ужас ние живеехме с единствената мисъл, че нас ни гледа майка България. Тя очаква от своите войници невиждани досега подвизи и за това връщане назад няма. Върховността на момента просто ни беше подлудила. Като че ли всички – и войниците, и командирите, бяхме обхванати от някаква лудост. По лицата ни се беше изписало ужас и стремеж. Като че ли човешкото в нас беше изчезнало. И ние, и турците, се бяхме превърнали в зверове, вкопчили се един за друг като диви зверове за парче живо месо.
На другия ден 13/26 март 1913 година рано сутринта, над крепостта Одрин се развя бялото знаме на врага...
— След като свърши войната /Балканската и Междусъюзническата – бел. автора/, аз нямах къде да отида. Тук никакви роднини, а да се върна в Долна Чамурла беше невъзможно, защото румънците ме бяха осъдили на смърт и щяха да ме разстрелят. Останал без пари, без дом, без близки, чудех се какво да правя. Бях решил да се хващам ратай при някой добър занаятчия, за да изуча нещо, за да мога да се прехранвам. Точно в тоя момент откъм началото на улицата забелязах, че към мен се приближава някакъв генерал, придружаван от адютанта си. Това беше генерал Георги Вазов, който, когато се явих пред него избягал от плен, ми връчи орден „За храброст“. Докато се суетях какво да правя, той вече беше дошъл до мен. Аз се изпънах, стегнах се и по войнишки му отдадох чест. Двата ордена „За храброст“, които лично генералът ми връчи издрънчаха. Той ми отдаде чест, поспря се, като че ме позна, повърна се към мен и ме попита бащински:
— Какво правиш, войнико. Нали тия ордени аз съм ти ги връчвал.
— Тъй вярно, господин генерал, единият е за Одрин, другият, че избягах от плен – му отвърнах по войнишки аз. Тогава той ме прегърна, бащински ме целуна и отново с кроткия си глас ме запита:
— А сега накъде си тръгнал, защо не бързаш като другите демобилизирани за дома? Какво чакаш? Като ме гледаше бащински в очите, той отново ме прегърна, след това раздруса силно широките ми и здрави рамене. Не се стърпях и заплаках от това внимание на моя командир.
— Аз нямам дом тук в България, господин генерал. Избягах от румънската армия, за да се бия за майка България. Ако се върна, откъдето съм дошъл, румънците ще ме убият. Набързо му разказах моята орисия. Тогава той ме попита:
— А не искаш ли да изкараш школата за запасни офицери? Докато учиш, ще ходатайствам да ти дадат квартира и ще ти помогна да си намериш работа.“ Отговорих му, че съм съгласен. Тогава генерал Вазов нареди на своя ординарец да ме заведе в Княжево. Написа на едно листче нещо и ми го подаде.
— Предай това листче на командира на школата и не се тревожи. Гледай само да не ме посрамиш. Да се учиш добре. А сега ми кажи името си и знай, че ще се интересувам за теб.
Така попаднах в школата за запасни офицери в Княжево, която завърших след една година. Когато я завърших, моят генерал ме изпрати при един свой познат, който имаше много голяма шивашка работилница, където все първенци му бяха клиенти. Така започнах да уча шивашкия занаят, който ми допадаше много, защото самият генерал после ми стана клиент. Беше ми уредил и добра квартира.
Когато се отвори Първата война, ме мобилизираха много скоро. Като запасен поручик поисках да ме изпратят на Северния, на румънския фронт. Молбата ми беше чута и аз бях насочен в град Плевен, където се беше разположила 5-а пехотна Дунавска дивизия. Дадоха ми да командвам рота пехотинци в трета пехотна дружина на 20-и пехотен Добруджански полк. Много скоро нашата дивизия беше изпратена на Македонския фронт. Нямах щастието да се бия срещу румънските изедници, които ме бяха осъдили на смърт заради моето бягство.
Когато пристигнахме на дадените ни позиции, веднага започнахме да се окопаваме. Цяла нощ копахме каменистата земя, за да укрепим дадената ни доста голяма позиция. Едва сутринта войниците имаха възможност за кратка почивка. На следващия ден, който настъпваше и се показваше трудно, измъквайки се от облаците и ниско падналата мъгла, ние бяхме будни и заели местата си. Навярно се води много жесток бой. Тръпнех пред мисълта, че и на нас ни предстои бой. Бях много притеснен, защото за първи път щях да командвам рота от двеста души.
Работата по укрепване на позицията продължаваше и сутринта. Реших да огледам местността пред нас. За целта взех един войник – кавалерист от 8-и конен полк, един от тримата кавалеристи, придадени ми за свръзка. Двамата, възседнали конете си, потеглихме. Като се стремяхме да не бъдем забелязани от врага, ние обиколихме наоколо. Аз успях да огледам добре местността и направих някои бележки в картата си. В главата ми се въртеше един и същи въпрос – какви ли бяха тия наши противници, които до сега никой не беше виждал и никой не беше чувал за тях? Какви ли бяха тия французи, един господ само знаеше?
Улисан в тия размишления, усетих как конят ми изведнъж измени посоката на вървежа и хукна да бяга. Едва не паднах от седлото. След като го укротих, реших да се върна и да видя от какво се беше така изплашил той. На онова място се беше спрял и войникът със своя кон, който се движеше на петдесет метра след мен. Забелязах, че той е отправил своя изплашен поглед към един храст. Същото направих и аз. О, ужас, край една бодлива трънка, там в едно малко долче лежеше някакъв труп. Гледката беше страшна. Не за първи път виждах смъртта с очите си. Напротив, в Балканската и Междусъюзническата война на няколко пъти успях да се измъкна от костеливите ѝ лапи. Бях погребал стотици мои другари, много от които издъхнаха в ръцете ми, на много от тях чух последните думи, много от които недоизказани. Но тая гледка беше потресаваща, страшна и грозна. Чудех се как е попаднал тоя труп пред позицията ни?
Лицето на убития сръбски войник беше почерняло, а върху него се е настанила една сврака, която спокойно кълвеше очите и лицето му. До нея откъм изтърбушения му корем, навярно побесняло куче беше навряло окървавената си муцуна в стомаха му и късаше с настървение късове човешко месо. Войникът до мен слезе от коня си и хвърли доста голям камък по тях. Свраката с дългата си окървавена опашка хвръкна на близкото дърво и започна да чисти перата си с почервенялата си човка. Кучето вдигна неохотно главата си, отправи към нас застрашителен поглед с кръвясалите си страшни очи и след като разбра, че с нас не ще успее да се пребори, подви опашката си, и облизвайки муцуната си с език, побягна.
Стоях и гледах като онемял. Войната беше застанала пред мен в истинския си ужасен вид. Изведнъж се поставих на мястото на убития. В моето въображение се появиха образите на родителите ми – баща ми, майка ми, петте ми сестри, по-големия и по-малкия ми брат. Видях ги тъжни да се разхождат из голямата ни къща в Долна Чамурла, там в Северна Добруджа, отправили умоляващи погледи към опушените светици, умоляващи ги със сълзи на очи да научат нещо за техния любим син, който преди няколко години избяга от Румъния и отиде да се бие за България, и до днеска нищо не знаят за него. Дали им е минавало през ума, че техният син се намира на една неизвестна позиция и мисли за тях. Войникът, който ме придружаваше /за съжаление съм му забравил името, но си спомням, че беше от едно село близо до Добрич/, се наведе над трупа. Наведох се и аз. Ужасът е неописуем. На лицето, където са били очите му зееха две големи дупки, носът и устните му – изкълвани...
...На следващата сутрин топовните разриви започнаха да се чуват по-близко до позициите на моята рота. Усещаше се вече как земята леко потрепва под краката ни. При нас от съседните села започнаха да идват бежанци – жени, грабнали малките си деца в едната си ръка, а в другата водеха по-големите им братчета и сестричета, старци, старици. Срещаше се и по някой друг здравеняк. Всички те ни съобщиха, че французите настъпват към нашите позиции и че вече са минали река Кара Су /река Черна/. Като чухме това, моите войници веднага заеха позициите си. Под напрежение в очакване на противника, ротата посрещна ранната студена, но слънчева утрин на 25 октомври. Наоколо беше тихо. Природата сякаш беше обхваната от апатия, но това, което ставаше по позициите на противника, който се беше окопал вече по бреговете на Кара Су, подсказваше за предстояща огнена буря. Около 3 чака след пладне неприятелската батарея откри по нас огън. Снарядите падаха ту пред, ту зад позицията ни. Не закъсняха да се обадят и нашите артилеристи. В небето се започна един войнствен артилерийски ад. Под прикритието на своята артилерия французите тръгнаха в атака. Картечниците им започнаха да пеят своята смъртна песен. Ние стоим и чакаме. Долините около нас ечаха от тътена на снарядите и техният екот усилваше и без това настъпилия ад. Всеки от нас виждаше как смъртта е замахала смъртоносната си ръка и сееше смърт.
Ето че се показаха и първите редове френски войници. Момчетата от моята рота и тия на девета рота, които бяха отдясно от нас ги покосиха. Тяхната артилерия усили още повече огъня си по нас. Бяхме попаднали в капан. Във всеки един отправен към мен поглед аз виждах решимост в очите на добруджанци. Във всички тях прочетох само едно, почувствах само едно – „ще умрем, но не ще се дадем... Късно през тая нощ, когато всичко беше затихнало с изключение на откъслечни заблудени изстрели, получих сведение къде е отстъпила нашата съседна девета рота. След като се ориентирах в създалото се положение, издадох заповед ротата да се оттегли и да заеме главната си отбранителна линия, укрепена от нас по-рано. Преди да тръгнем да отстъпваме, събрах взводните си командири все млади напети юначни добруджанчета. Обясних им, че при отстъплението е нужно да не разрешат да се получи някаква бъркотия и хаос във взводовете им, което ще ни струва живота. Под прикритието на нощта и благодарение на дисциплинираността на добруджанци ние се оттеглихме, и прекарахме нейния остатък в по-рано приготвените от нас окопи. Към пладне или малко преди това на нашата нова позиция дойде кавалеристът, който служеше за връзка между мен и командира на трета дружина. Той ми донесе заповед, в която се казваше, че моята рота трябва да заеме отново изоставените си позиции, в които французите вече се чувстваха господари. Получил заповедта, веднага заповядах настъпление. Ротата тръгна през доловете. Залисан в задълженията си не бях забелязал как един от моите войници се е доближил до мен и усмихвайки се, ми сочи малко встрани. Там забелязах пленен войник в чужда униформа. Усмихвайки се от вълнение, тоя войник радостно ми доложи:
— Господин поручик, успяхме да хванем един англо-френец! Аз му се усмихнах, благодарих му и казах, че това е само французин.
— Ами това не е ли англо-френец? Тогава го потупах по рамото и му обясних, че френците и англичаните са два различни народа, така както ние и румънците. Войникът продължаваше да ме гледа изненадан и накрая сам на себе си каза: „А ние така много се плашехме от тия англо-френци, а те не били никак страшни.“ Горкото войниче, не можа да разбере как тая негова наивност ме развесели и ми даде нови сили и надежди.
Под напрежението от изминалия тежък бой, войниците от моята рота се настаниха в окопите, които бяха напуснали вчера. Никой не очакваше атака от страна на противника. Всички мислехме, че той не ще ни атакува повече днес, но останахме сами излъгани. Кавалерията вече беше наближила доста нашия ляв фланг и се готвеше устремно да ни атакува. Ние открихме изненадващо силен пушечен огън и ги принудихме панически да се оттеглят. Нашата позиция отново беше под угрозата да падне. Жертвите от двете страни бяха неизброими. Двете роти силно оредяха. Отново получих донесение от разездите, че девета и дванадесета роти напускат позициите си и отстъпват към главната си позиция. Забелязали това, французите съсредоточиха силите си към нашия ляв фланг. Така отново попаднахме под противниковия удар и по двата си фланга. Положението ни беше безизходно.
Много години по-късно, когато размишлявах и си спомнях тия страшни боеве, разбрах, че тоя момент на боя беше най-тежкият ми и най-критичен от моя фронтови живот. Останали сами, трябваше сами да се справяме с участта си. Въпреки голямото напрежение, което се беше създало, въпреки че виждах как смъртта е протегнала своите страховити лапи към нас, успях, както и много пъти преди и след това, да запазя самообладание, да обмисля и преценя създалата се нова обстановка. А тя беше като вчерашната. Извиках взводните си командири и дадох същите като вчера заповеди и тръгнахме отново назад. Още не бяхме се окопитили от преживяното днес, когато към 12 часа вечерта командирът на левия участък ми заповяда веднага да настъпя и отново да заема старите ротни позиции. Каза ми недвусмислено, че девета и дванадесета роти са заели вече напуснатите от тях вчера позиции. Той беше много категоричен: „Ако не сториш това немедленно, ще отговаряш с главата си.“ Няма що, заповедта си е заповед! Трябва да се изпълнява. Иначе не бива.
Под прикритието на нощта поведох отново ротата си. Напред патрулите следяха за обстановката. Когато наближихме позициите на 9-а и 12-а роти, забелязахме пред себе си противник. Заповядах ротата да спре своето движение. Целта ми беше – да се съмне, за да мога да се ориентирам в обстановката. Когато слънцето се показа през парцаливите облаци, установихме, че 9-а и 12-а рота си стоят на по-задните позиции, а във вчерашните стояха спокойно френските солдати. На един километър встрани от нас виждахме и френските кавалеристи. Отново се озовахме в тежко положение. Бяхме изолирани и нямахме никаква връзка със съседите. В същото време се бяхме вдали много напред, поради което и двата фланга на ротата оставаха неприкривани. Взех отново решение, че ротата и тоя път трябва да отстъпи. И тоя път като по чудо се бяхме спасили от сечта на френската кавалерия.
Отдръпнали се на главните си позиции, ние дочакахме нощта. С нейното настъпване положението беше затихнало. Не зная откъде, но моите войници бяха намерили едно буре с вино и вечерта малко си погуляхме. Нещо повече, по-буйните глави от ротата започнаха един политически диспут и всичките те стигнаха до заключението, че: тия кучи синове по-скоро да се измитат от Солун, че още веднъж ако ги барнем, Англия и самата Франция ще им се видят тесни.“ Или Англо-френци, ще ви бием. Само в боя да не бягате, много мъчно ви стигаме.“ Или „Англо-френци, знаем, че ви се иска София, но... далече е! След войната заповядайте; като гостоприемни хора ще ви посрещнем добре.“ Или „Англо-френци, знаем, че сте егоисти и че ни мразите, защото винаги ви бием. Вие навярно от омраза към нас се биете. Защото ние се бием от любов към българската земя.“ Или „Сарай, вържи си здраво крачолите, защото не знаем от страх какво ще направиш.“ и още много такива...
О, Вие, майки! О, моя велика майко, как ли посрещате известията за нашата смърт, смъртта на вашите синове. Едно искам само да ви кажа аз, останалият жив, измъкналият се по чудо от тоя неописуем ад, Вие можете да се гордеете, че сте родили такива синове и сте дали скъпи жертви пред величествения и божествен отечествен олтар, че сте откърмили герои, паднали без да се жалят, дали живота си в името на нашата обща майка, многострадална България. Тия български герои са погребани по незнайните и пусти чукари на нашите земи, отнети по един безбожен начин от нас. Техните кръстове много години наред ще безпокоят гузната съвест на англичани, французи и най-вече на коварните сърби. Те ще им напомнят за тяхната алчност, за стореното ни зло. Там бреговете на Вардар и Черна, техните вълни ще им пеят винаги заупокойна песен.
Атаките на противника следваха една след друга. Атакуваха ни не само французите, атакуваха ни и сърбите, но ние не отстъпвахме.
В разгара на боя за едно малко селце и височините около него, ротата отново е принудена да отстъпи. Двама от моите войници, редниците Михайлов и Джамбазки, незабелязали отстъплението, остават на позицията си почти напълно обкръжени от сърбите. Положението им с всяка измината минута става критично. На помощ в тоя момент не могат да разчитат. Останали сами в настаналия неописуем ад, двамата храбреци решават да се бият до смърт, но да не се оставят да бъдат пленени. Около тях се образува грамада от убити и ранени. Предсмъртните им стонове са непоносими. Те просто влудяват. В тоя хор от проклятия и стенания, редник Джамбазки чува стоновете на току-що ранения си приятел, не спира да хвърля огън и жулел срещу напиращите с ярост подивели и обезумели сърби. Метнал последователно още няколко гранати и в настъпилата суматоха сред сърбите, редник Джамбазки се обръща към своя другар и вижда бездиханното му тяло. Чувствайки се без подкрепа, той е безсилен повече да се брани сам, защото и гранатите и патроните са се свършили вече. Решението е едно – да се изтегли. Той благополучно успява да се изтегли и се завърна при нас в ротата, целият окървавен.
Към 12 часа получихме заповед и ротата отново настъпи. Успяхме да превземем две вражески позиции. Устрема на настъплението ни се увенча с успех. Ротата ни достигна гребена, простиращ се от Босват към село Беривойци, където бяхме принудени да залегнем от силния пушечен и артилерийски огън на противника. Наложи се намесата на нашата артилерия, която за много кратко време добре обработи вражеските позиции. Шеста рота заедно с втора дружина продължиха своето настъпление в направление Босват-Божевци. Пред позицията на съседната шеста рота се забелязват свежи сръбски сили в това направление. Противникът усилва огъня си по целия фронт. Реших да изпратя свръзката си, редник Руси Иванов с донесение до командира на 15-а рота. По пътя си той се заблуждава и изненадващо се озовава около позициите на противника.
Просто десетина сърби искаха да ме хванат и пленят, но аз убих двама, другите се разбягаха. Тоя го настигнах и ви го нося армаган...
Така ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, година след година, след тежки кръвопролитни боеве, след триумф и множество изпитания, след много победи над врага, идват и месеците март-май 1917 г. Нашият Добруджански полк води вече упорити боеве на връх Яребична, където срещу нас са разположени три гръцки и една френска дивизия и полк сенегалски войници. В тия боеве всички войници от ротата ми бяха герои. Много от тях загинаха, много бяха ранени, но не чух никой да се оплаче или да хленчи. Всички бяхме готови да умрем, но да не се „окичим“ с позора и страхливостта. Няколко пъти и аз бях леко раняван, но тава бяха малки драскотинки и никога не напуснах ротата си. Моите войници, които не всички бяха от родната Добруджа, винаги бяха готови на героизъм, на героична постъпка в името на другарите, на ротата, на полка и най-вече в името на майка България. Много са имената на войниците от ротата, чиито гърди бяха окичени със знака на ордена за храброст. Не бих могъл да опиша напълно проявения от тях героизъм, защото няма да ми стигне един живот.
Да, наистина войниците от моята рота бяха все обикновени и земни мъже, пропити с любов, с дълбока любов към родната си земя и най-вече към Родината си. В тия сражения държанието на нашия български войник беше такова, че отстоящите срещу нашата позиция французи се сепнаха още когато за първи път влязоха в сражения с ротата. Изпълнението на всяка една поставена задача, зависеше от съвестният и храбър войник. Изправен пред внезапно усложнилото се положение, кандидат-подофицерът Енчев не се смущава. Решението му е едно – противниковата група трябва да бъде прогонена. Той разпръсква хората си във верига и внезапно ги повежда срещу французите на нож. Изненадан от тая българска дързост, противникът панически напуска падината. Преди да са си отдъхнали, Енчев забелязва, че срещу тях се задава нова по-голяма група френски войници, разпръснати във верига, целта на която е да обхване откъм фланга височината на която се намира позицията на нашата рота. Започва се тежка и неравностойна кръвопролитна борба. Боят с всяка изминала минута все повече и повече се ожесточава. Противникът вече се доближи на 20-30 крачки. Сражението продължи и през нощта и на разсъмване. Французите бяха вече разбрали, че срещу тях се намира малка група български войници и те отново се вдигат в поредната атака, но момчетата на Енчев ги посрещат със силен и точен огън, така, че те отново се сляха със земята.
През нощта изпратих свръзката си до групата на кандидат-подофицера Енчев да провери има ли нужда да му изпрати подкрепление. Но Енчев знае, че пред цялата позиция на полка ни се водят ожесточени сражения и, че всяка пушка на друго място ще свърши много по-добра работа. Взводът на кандидат-подофицера Енчев /забравил съм му малкото име/ остана на мястото си, без да е дал нито една жертва. През деня французите, които дадоха много жертви, се бяха доближили до малката групичка, но не бяха в състояние повече да предприемат нещо по-сериозно. Енчев преценява това и продължава борбата, сигурен в себе се и в момчетата си. Напусто французите напрягат силите си. Убедили се, че са безсилни, те започнаха да гледат с много по-голямо уважение към нас и се примириха с положението си. А хората на подпоручика се сражават вече цяло денонощие гладни и жадни. След пладне французите се решават да направят за пореден път в опит да прогонят храбреците ни, но също не успяха. Боят продължава вече втора нощ. Вместо да отслабне, той се води още по-свирепо чак до следващото утро. Земята около нашите момчета се тресе, стене, ври и огъва. Навсякъде е дим и пепел. Войниците са задъхват от миризмата на барут. Но най-много ги измъчваше жаждата.
В един промеждутък от време настъпва внезапно затишие и от страна на двете артилерии. За кратко момчетата на Енчев поемат дъх. От съседната на нас рота, нейният командир и мой близък другар изпраща смяна и хората на кандидат-подофицера, след като водиха тежък бой повече от 40 часа, можаха най-после да се приберат при нас. Ще ми се да кажа, че делото на групата на кандидат-подофицера Енчев се явява корона, която за всички времена ще окичва тази неизвестна, но величествена малка позиция. Тя е и завинаги ще остане легендарна съкровищница на техните подвизи, близки до сърцето. Всички до един разбрахме какво ни очаква. Осъзнаха го и нашите двама скрити наблюдатели Георги и Кирчо, които тревожно се взираха към дола, приготвили бомбите и пушките си за борба. Не след дълго в настъпилата вече тъмнина се появяват и първите фигури на настъпващите французи. Без да трепнат, двамата се поглеждат и негласно си обещават, че ще посрещнат врага с бомбите и няма да го допуснат да мине докато са все още живи.
— А не е ли по-добре да докладваме на ротния за ситуацията – пита Георги.
— Вярно. Наистина си прав, командирът на ротата трябва да бъде уведомен. Ти тичай при него, а аз през това време ще се позабавлявам с тия нагазили земята ни женки. За да бъде заблуден врагът, Кирчо възпламенява първата бухалка и я запраща към приближилата се вече противникова верига. В настъпилата суматоха Георги окача още две бухалки за всеки случай на колана си и бързо запълзява към позицията на ротата. В същото време Кирчо спокойно води борба с настъпващата срещу окопа френска рота. Изненадани, вражеските войници се мъчат за пореден път да се справят с него, но починът беше изцяло в ръцете на Кирчо и той не го изпусна ни за миг. Много скоро обаче няколкото сандъка с бомби се изпразват. Тогава той грабва пушката и хвърля последната бухалка. В същото време дочува гласа на пристигналите му в помощ другари.
— Добре дошли, момчета! Като че ли малко позакъсняхте, но нищо! Бомби носите ли?
Борбата се подкача с нови сили и положението в малкото окопче стана много добро. Към бомбения удар по французите се прибави и пушечния огън на дошлите в помощ другари. Стана това, което никой от нас не очакваше. Неустояли на огъня на групата от предното окопче, цялата френска рота обърна гръб и позор, но побягна надолу, за да търси закрила чак в дола. Благодарение на бдителността на героизма и най-вече съобразителността и предвидливостта на двамата мои войници, Кирчо и Георги, пропадна и последната атака на противника. След края на схватката Кирчо се завръща в ротата и застанал пред мен, започва виновно да се извинява, че не е изпълнил заповедта ми да пести бухалките.
— Нали трябваше да ги спра тия женки, господин поручик!
Станах доближих се до него и го потупах по рамото.
— Бомбите, български юнако, са точно за това. В твоите ръце те свършиха отлична работа, за което ти благодаря. Ненапразно си ги свършил. Та противникът даде повече от двадесет жертви пред твоето окопче, което показа колко величав е подвига ви с Георги...
Предложих двамата юнаци за награда и много скоро гърдите им бяха окичени със знака на ордена за Храброст, защото това, което свършиха те, беше най-доброто доказателство колко упорити и неотстъпчиви бяха добруджанци в тая война. Само след броени часове французите отново ни атакуваха. Не искам да подмина и да не кажа, че душата на тая малка групичка беше самият взводен кандидат-подофицер Иван Иванов, корав и пъргав добруджанец, който предпочете смъртта пред падането му в плен и позора да напусне безславно позицията си. Впрочем тая групичка беше неговият напълно оредял взвод. Борбата на живот и смърт продължи много часове. Героите с огромно себеотрицание и жертвоготовност се прощаваха с живота си. Макар, че патроните им бяха на привършване, групичката добруджанци и не мислеха да се предават живи в ръцете на коварните французи. А те, шепата юнаци един след друг падаха в неравната борба, като с усмивка се прощаваха с живота си. Най-после всички от групичката загиват, освен кандидат-подофицера Иванов, който макар и сам продължи борбата. В артилерийската яма, от която те се съпротивляваха до тоя момент, почиваха вечния си сън всички от оределият му взвод, изпълнили пред Родината свещената си клетва и свещения си войнишки дълг. Всичките негови войници го обичаха и тачеха. Можеше ли сега, той, техният командир, да им измени след тяхната смърт, като се предаде! О, не, по-добре смърт пред позора и предателството!... Само за секунда в неговите очи се спусна тъмна тишнина. На него – добруджанеца, не му е нужно френското великодушие. Той сам е господар на живота си и не иска французите да му го подаряват.
Френските войници до един са изненадани. Те не могат да проумеят безумие ли е това или величие, проявен от оня незнаен български войник с офицерски пагони на раменете си? Те не са в състояние да разберат, че такива големи въпроси свързани с преданост към другарите и Родината, се решават само от благородни и смели сърца на хора с гигантски дух и величавост, а техният офицер не спадаше към тях, защото не може да се мери с този скромен на вид, но великан по дух и смелост български подофицер. И французина извърши това, което е присъщо и свойствено на хора с дребна скотска душа. Поел едва един единствен изстрел от неговия пистолет и българският юнак пада почти в ръцете му. Такъв беше последният изстрел, изстрел на престъпността, позора и безсилието. Че това беше така, проличава и от това, че тая височинка вече беше в ръцете на врага, на французите, но те не тържествуваха, защото всички те разбраха, че тоя последен изстрел на техния командир, беше изстрелът на техния позор и смутени, те стояха около храбрия български юнак. В това време кандидат-подофицера Иванов за сетен път вдигна леко главата си, обърна я към ямата, където лежаха неговите другари и всички около него забелязват как той се прощава с тях, а може би е искал да им каже, да им съобщи, че и той идва при тях, че целият му загинал взвод отново ще са заедно там в отвъдното, че ще се превърне и там във взвод на безсмъртието.
Така славно загива кандидат-подофицера Иван Иванов, заедно с целия си взвод заобиколен от френските войници, които едва в тоя момент усещат величието на неговата смърт. Те са застанали около него бледи, гузни, смутени и избягващи погледите си, омерзавени от подлата постъпка на своя командир. А самият френски офицер много дълго се взира в лицето на разстреляният от него български офицер и накрая някаква невидима сила на гузност и безчестие го принуди да коленичи и да стои така дълго време, като че ли искаше завинаги да запечата в себе си лика на един истински достоен и велик юнак.
Така на 10 май 1917 г. след продължителна артилерийска канонада, бълваща огън от дулата на повече от двеста голямокалибрени оръдия, отбраната ни беше разкъсана. Противникът ни атакува и успя да ни прогони от предните ни окопи, след което насочи своя удар към главната ни отбранителна полоса. Заедно с останалите защитници от 5-а пехотна Дунавска дивизия, добруджанци контраатакувахме и с общи усилия успяхме да отхвърлим многократно превъзхождащия ни противник. Французите обаче не се отказват от намерението си отново да атакуват върха. До нас стигна слуха, че за да бъдат накарани да атакуват позициите ни, на всеки френски войник е раздадено по 250 грама ракия с етер и по бутилка червено вино. Така те отново завладяват тоя връх. Заели върха, по тях започна да стреля интензивно нашата артилерия. През нощта стаените в околностите войни от нашия полк, в това число и нашата рота, атакувахме изненадващо врага. Без „Ура“, без излишен шум, ние се нахвърлихме настървено с ножовете си в противниковите окопи и без да се щадим, свършихме работата си. Врагът е спрян и прогонен. Една вечер, след като боят поутихна и артилерията на противника спря своя бесен напор, ми предадоха, че един мой ранен войник ме вика. Заповядах позицията да се приведе в ред, окопите да се оправят, а аз се отправих към умиращия.
— Кой ме вика, какво се е случило? – попитах в тъмното аз.
— Вие ли сте, господин поручик? Аз съм редник Маринов, искам за последно да те видя. Тя моята вече се видя. Нас вечно ще ни раздели смъртта. Вижте само как ми е наредил корема тоя френски шрапнел, та чак червата ми изтекоха навън. Виждам смъртта до себе си. Виждам я истински, господин поручик. Тя стои пред очите ми. Ето без да се страхува, тя посяга за моята душа, иска душицата ми. А какво ще правят моите седем дечица, едно от едно по-малки, по-буйни и по-свидни. Обещай ми, господин поручик, че ще ме погребеш. Искам да ме закопаеш дълбоко в тая земя, за която съм се бил и съм дал живота си без жал. Обещай ми, господин поручик, че непогребан няма да ме оставиш.“
Последните му думи замръзнаха на устата му. В тоя момент той стисна силно ръката ми и я поднесе към устата си. Навярно искаше да я целуне, но коварната ръка на смъртта отне последните му силици. Тя, необезпокоявана от нищо, го превърна във вечно леден труп. Наблюдавах през сълзи тоя студен вече труп. Неговата уста остана широко отворена. Навярно искаше да ми заръча нещо, някакво завещание към невръстните му седем дечица, или за да може пречистата му душа свободно да напусне студеното му тяло. Изправих се и не знаех какво да правя. Накъде трябваше да тръгна. Лудост и тъга ме бяха обхванали. Загубих представа за реалното. Бях като че ли се побъркал. Идваше ми да викам, да вия от болка, да призова Бога да се смили, когато до ушите ми достигна един още по-нажален глас. Тоя глас ме свести. Той ме върна в действителността. Веднага отидох нататък, откъдето се чуваше. О! Не! Господи, защо така! Пред мене лежеше бай Иван, който досущ приличаше на баща ми. Противников шрапнел беше разпорил и неговия корем, червата му висяха. Той постоянно повръщаше кръв. По всичко личеше, че се готви да се прости с белия свят. Седнах до него в локва кръв и го погалих по главата.
— Недей така, господин поручик, то се види какъв ще е краят ми. Ела по-близко до мен. Много ми се иска да живея, господин поручик. Аз имам доста имот, имам и много дечица. В къщи оставих жена си отново пълна. Всичкото си имане бих продал, последната си риза бих дал, за да не си отида от тоя свят. Свиден ми е той. Свидни са децата ми. А те са малки, глупавички още, кой ще ги упъти, кой ще ги научи, кой ще им каже блага думица. Кой ще им каже защо и как е умрял техният свиден баща, кой ще успокои крехките им душички? Дали ще научат, че баща им е погребан в една далечна земя, която е отворила гърло за още, която го е скрила за винаги от техните благи детски очи!..
Аз стоях и го милвах по лицето. Тоя корав, но винаги добродушен и усмихнат добруджански селянин, който приличаше много на моя баща, ме погледна с умирующите си очи и през сълзи едва тихо промълви:
— Господин поручик, много ми е мъчно, че си отивам от белия свят, много ми е мъчно, че те напускам. Ти ме уважаваше като баща, затова доброволно дойдох в твоята рота. Нека Господ те поживи, но пред последните ми мигове искам да ми обещаеш, че когато свърши войната и ти останеш жив, ще отидеш при моите дечица там в далечна Добруджа. Кажи им как техният баща е загинал, акъл им дай, какво да правят – ако можеш на ум ги научи. А мен да ме погребеш при другарите от рот...
Аз изпълних обещанието си. Всички тях ги погребах в един общ гроб, поставих им общ дъсчен кръст, а на отделна дъска написах имената на погребаните. Не можах да отида само в Добруджа, защото след войната тя отново беше дадена на коварните румънци...“
Тук думите на поручик Георги Стоянов завършват. Последният лист, който е останал, вече ни говори за края на войната. Това ни кара да мислим, че останалите листове са изгубени или унищожени неволно. За голямо съжаление е така. Такава е била орисията на тоя обикновен човек, преминал през ада на три войни. Накрая загинал пак в името на своите идеали. Поклон! Дълбок поклон и от мен, автора на тая книга, твой племенник. Навярно не знаеш за мен, но аз нося твоето име, защото, когато си изчезнал от Румъния, нашите прародители не са искали да изчезнеш от тяхното съзнание. Те и за това са ми дали твоето име Георги, което според мен, аз с достойнство нося. Още веднъж поклон пред твоята личност, мой родственико. Нашето голямо семейство не те е забравило. Ние никога няма да те забравим, защото се гордеем с теб!
Представям тия мемоари без никаква авторска намеса. Само някои нови думи, които нашия родственик споменава на румънски език, са представени в българския им превод.