Виолета Христова


Всяко вдъхновение има нужда от своя верен пазач. А пазачът на зимното вдъхновение сигурно е най-упоритият – чупливи станаха напоследък душевните неща, изискват внимание и всеотдайност. И малко вяра, че небето винаги ще слиза достатъчно ниско, за да държи будни белите камъни със записаните по тях важни думи… Но има и друго за събуждането. За будуването и бдителността:
Стиховете на Генка Петрова държат будни и ума, и сърцето – за да бъде топло вдъхновението, да среща своите духовни провокации, да преодолява своите бури и да порасне. В тези стихове има скрити толкова нюанси на живота, че с един и два, че и с три прочита няма да „разбулиш Изидата“ и да разкриеш тайните на света. Но след първото безсилие, се доверяваш на случайността, наречена интуиция, която по-добре направлява сърцето, и чуваш едно по едно посланията на авторката, промъкващи се през зимните спирали на живота. В преспите на всяко стихотворение се крие храбра мисъл, която пробожда читателското въображение и то звъни, звъни…
Разнолики са тези стихове – в някои словото се излива с водопадна енергия и те събаря, иска ти се да излезеш на брега и да дишаш, но когато вече си там – мокър, прогизнал до кости – виждаш по себе си блестящите капчици на познанието. Друг път кротко ставаш съпричастен с доброто, което е „свило гнездо в преддверието на Аз-а“, „защото човешката доброта е изначално състояние и като новородено пиленце се гуши под странностите и перипетиите житейски“. И не променя природата си, каквато и да изглежда фасадата. То – „доброто е и попивателна, доброто е синьо индиго, с което можеш да повториш Серафим безнаказано“… Тази мултиплицираност на добротата е всъщност оптимизмът на поетесата.
„Няма кауза пердута за оня, който върви срещу вятъра“, твърди още Генка Петрова, а през думите ѝ като ехо отеква и: „няма власт над оная глава, която е обрекла себе си на Отечеството“... Но и „Пази Боже от разкаяна свобода“… Мога да измъкна от текста много почти афористични изречения, за да им дам право на пауза, на въздух, да ги извадя от конкретно поетичния им контекст и те ще звучат по новому всеки път.
Героинята в тези стихове е жена на 21. век, все още натоварена с красиви и ясни морални традиции, с нежност и вечност, но и с праженски страхове и комплекси. И същата тази жена крачи напред с една нова интернетна чувствителност, която общува на „ти“ с целия свят, съизмерва се с културни етикети от всяко време, обича Хайделберг, или пък не го обича…
Признавам, че този „Хайделберг“ ми е влязъл под кожата.
И особено въпросът: „Как да го обикна този Хайделберг, чийто език не зная, но пък и Хайделберг не знае колко страшно мълчи пианото в стаята, в която е отраснало моето момиче… А то е бялото лястовиче на света“! Чия е тъгата, която извира от тези думи на Генка Петрова? Не е ли моята, вашата, нашата, всемирната родителска тъга, с която изпращаме децата си по широкия свят, осъзнали, че повече няма да ги видим същите – малки, беззащитни, розови, родни. А светът дори не подозира, че сме му дали нещо толкова красиво и обичано. Той меси от всички ни общо тесто и в утрешния хляб на човечеството – ние ще сме само най-солената коричка, с която да се нахрани световната душа. И затова „нямаме вече време да живеем разделени! И да съществуваме между редовете си“!
Разбирането е седмият етаж на душата. И е синоним на любовта. А стиховете са като хората, трябва да се докосват с любов!
И така – „Пазачът на зимното вдъхновение“ е в ръцете на читателя си.
Да бъде срещата!