Сашо Серафимов


Когато едно стихотворение се огледа в теб, то намира много от нещата, които си забравил, които са станали невидими за очите ти, или които имат само аромат, но още не са дошли от бъдещето. Защото, поезията какво е? Тя е дом. А там живеят нашите невидими светове, нашите тайни лица, които, без да искаме, проявяваме и понякога се учудваме на себе си, че сме способни на по-голямо добро или на по-голямо зло. Тя е „неразумното щурче, което разплаква самотната вечер“, или „зимата, която наднича зад завоя“. Тя е всичко, което ни докосва нежно, с болка и съпреживява с нас мига, деня, чувствата ни. Защото, каквито и „Модерни времена“ да настъпят, дори технически да можем да се свързваме с други светове, не докосне ли сърце сърцето – разговор няма, няма съпричастие, няма поезия, няма път.
„...Потрошени са дните зад теб – като пясък от миди...“
Често съм се питал, какво крие тази дума – ПЕСЕН, че е толкова обичлива, привлекателна, емоционална, полифонична, толкова красиво обемна и съпричастна към живота. Въпросът обаче не е в отговора, а в усещането. Така е в тези стихотворения, защото те са дом на усещания, дом на живи чувства и емоции, дом на образи, останали в душите ни от дългия път на живота, приличащ на „ слънце от детски боички“... Те са дом на песента, която се лее от душите ни, но, ококорени във вещите и предметните удоволствия, ние не забелязваме как бисерните ѝ капки се пръскат и изчезват в социалния прахоляк на ежедневието. Затова се вгледай и ти, читателю, в стихотворенията, влез в този дом и може би ще намериш своята песен за днес. Или за утре...