Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЛАКОМИЯ"

ЛАКОМИЯ

Пенчо Иванов


Нямах навършени пет години, когато паднах от втория кат на къщата на дядо. През басамаците полетях с главата надолу, зима беше. Изпрасках глава на един голям камък от калдаръма и останах там възнак. Бях се зазяпал в прясната домашна свинска наденица. Висеше, пустата, на три пръта, на верандата. Може и да съм си представял как цвърчи апетитно върху дилафа, бутнат в жарта от печката, как лапам препечената наденичка и вкусно, вкусно примлясквам. И да ми се е налял стомахът с оная нетърпима киселина, наречена остър апетит. А той при мен винаги е бил в излишък. Или да ми е причерняло пред очите, да ми се е завило свят?
Събудих се, баба мие лицето ми и мели някакви заклинания с уста. Овчето ми калпаче цялото мокро от кръв.Чух старицата да вика:
— Ша уживей!
После в долната соба на дядовата къща, дето миришеше на киреч, се свлякоха всички баби на селото за да ме гледат, да цъкът с езици, да се пляскат с ръце по дъртите кълки и да думат: „Брях… брях… брях. Ама нищу, имало дини да живей, ша му мини!“
Баба ми беше изключително сериозна жена и както викаха хората, тя дюня думи не хортува, т.е. празни приказки. Та тогава чух как баба угрижено разказа на същите тия баби дошли да ме видят и дадат по едно шекерче, най-често във вид на бучка захар или по изключение бонбон, нещо което пак ги накара дълго да цъкат с езици. Този път обаче бяха опънали удивено, изкривили на една страна шии като на пуйки. Разказа им това, което аз знаех, но не съм му отдавал значение дълго във времето, чак до стара възраст, когато прехвърляйки през глава всичко сполетяло ме през живота, започнах да се замислям по въпроса за орисията.
Бях още по-малък. Поведе ме баба за пореден път на погребение. За мен това бе един вид културно развлечение, още повече че там задължително даваха сладко жито и ситни бонбонки. Някой беше умрял, от горната махала, стоварена на Северния баир на село Богдан, Добричко.
Пътят ни минаваше по един тесен сокак, посока към къщата на чичо Колю Желев – Дингила. Той като изявен комунист често караше двуколката на ТКЗС-то с един грамаден и охранен алест кон. Аз като видя коне и тогава и сега, сякаш пъпа ми е хвърлен при тях. Хукнах пред баба да отида по-близо до двуколката, белким чичо Колю се сети и ме повози. В този момент от към живия плет изпълняващ по правило ролята на ограда на селските дворове, изскочиха две прасенца. Изквичаха по свински и на скорост минаха буквално между краката и под корема на коня. Подплаши се добичето, че като емна да бяга срещу мене. Нямаше време и място къде да се дяна, а халата вече отгоре ми. Успях да вдигна само две ръце и да си закрия очите от страх, нещо ми премаля в стомаха. Видимо съм осъзнал, че дните ми бяха свършили. Чух писък откъм баба. Конят, както тичаше обезумял и с все сила, а двуколката се мяташе като детска играчка отзаде му, изведнъж, буквално пред мен заби задница, изправи предните си крака под носа ми, зачатка с тях във въздуха и изцвили. Ноздрите му се бяха разтворили така, че в тях свободно можеш да пъхнеш по една средно голяма ябълка, очите му изхвръкнали. Захвана да рови с крак в земята и да опъва шия към мен. Подуши ме, сякаш искаше да провери дали не съм умрял от страх. Силни струи топъл въздух ме блъскаше в лицето. Аз пък го погалих по главата.
Завършвайки този разказ, баба ми все така умислено рече:
— От Господа ша да е белязан тоз нашия Пенчо. Инак, кой накара коня избердян да спре ?.
— Ъхъ… тъй ши дъй… – отвърнаха вкупом останалите баби.
От Господа, от Господа, ама само за лошо ли съм белязан бе, питам аз?
— Господ наказва чедата, които обича, тате-е-е-е – рече големият ми син Калоян дълги години след случилото се.
— Мерси! – дръпнах му се аз. – Бактън от любовта му, нека ме намрази малко, та да рахатясам.
Все пак отидохме на погребението. Из целия път чувах как сърцето на баба бие като тъпана на черното Сали-музиканта от село Опанец, а корема ѝ играеше нагоре-надолу. Сякаш баба бе разкършила хубавата си снага и под смразяващия поглед на властния ми, касканджия дядо, хвърля ли хвърля гюбеци в изпълнение на особено почитания тогава и сега народен танц наречен по „български“ кючек.
Умрелият беше някакъв дядо. Опънат в ковчега, с безброй цветя отгоре му, измежду които се подаваха два разкошно големи и завити като волски рога мустака. На главата си бе пременен с нов овчи калпак, нищо че бе лято. Те, дядковците на село и лятно време носеха калпаци, така се пазеха от жаркото слънце. Викна бабата му да го опява, редно е, инак после ще я хортуват из селото, ще я хулят, че сълза не била отронила отгоре му. Срамота… Опъна гласче като на млада чучулига и зареди опявката. Досущ – най-тъжната народна песен. Сърце хич не трябва да имаш, за да не се просълзиш. Спреше ли да опява и току бръмне една огромна муха, от ония зелените, с изхвръкналите очи, като на малък жабок. Наричахме ги „лайнарки“ или „месарки“ и които се въдеха в нужника или стояха върху някой завъртян „кравай“ в някой от отдалечените и глухи, обрасли в жив плет краища на двора. Ама така силно бръмчеше, такова майсторско пикиране на самолет изтребител правеше над ковчега, че това нямаше как да не дразни присъстващите. На скорост и с рев ще обиколи няколко пъти стаята и току за кацане се спусне към челото на умрелия. Хвърляше колесник и тътрузейки се по пистата забиваше предни крака, досущ като магаре на лед на онова място, където се събираха рунтавите вежди на умрелия. Започваше заканително да търка един в друг предни крака. После наперено и важно, важно се спускаше върху месестия му нос. Там вършеше най-голямото безобразие. Смучеше с хоботчето си, цръкваше нещо черно, дали от уста или отзад не знам, и гледаше нахакано околните. Абе, викам си, другите като не се сещат, аз пък що не ти видя сметката? Събрах шепичката си, премерих се и с все сила изплющях една звучна плесница върху лицето на покойника. Ефектът бе разнопосочен.
 Първо – убих мухата и я размазах върху носа на умрелия.
 Второ – от удара мустаците му настръхнаха като космите по топките на зло куче кога настървено лае. Калпакът му се килна пред очите и ги закри наполовина. Стори ми се, че старецът ме изгледа кръвнишки и като че ли искаше да ми изреве: „По пулека, ей…“
Трето – избухна взрив от смях, хората аламинут забравиха, че са на смърт и пуснаха гласовете си на воля. Някой даже завършваха накрая с едно продължително „хи-й-й-й“ сякаш ей сега ще се хванат за ръце и задрусат хорото.
Четвърто – баба ми се притесни, улови ме за ръка и ме изведе „доброволно“, като мръсно коте на двора. Изгони ме да си вървя в къщи, но като направих разциврен десетина крачки в зададеното направление, види се, старицата се сети за коня с двуколката, повторно се изплаши и ме върна.
Пето – по „заслуги“ към умрелия хапнах жито и бонбонки, докат ми се отвъртя пъпа, сериозно ми се разстрои коремчето и ме хвана дрисок. Тури ме баба вместо в нужника, там много противно мирише, на боклука, в горния, най-висок и виден край на двора. Курдиса ме, сякаш бях герестия ѝ петел със задача да кукуригам за сабахлем. Аз пък ѝ напълних галошите… отзад… бяха ми много големи… Амчи тъй де, какво да правя…

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево