ИВАЙЛО ПЕТРОВ – МЕЖДУ ТЛЕННОТО И НЕТЛЕННОТО
Драгомил Георгиев
Някога интелектуалецът проф. Боян Пенев с болка в душата говори за липсата на религиозен мистицизъм в нашата литература, което я различава от полската. Доминирането на наивитета и интуитивизма на родния творец непрекъснато тревожи Ивайло Петров и през годините той роди героите и световете си, но след като е приминал на „другия бряг“ /Пенчо Славейков/, където родното се вижда през „необяснимата мъчителна тайна“, която никой простосмъртен няма да успее да разгадае. Нова и различна е философията на „последния голям български писател“ (Симеон Янев). Тя е продължение на Вазовата комична традиция от „Чичовци“, от „Под манастирската лоза“ на приказника на Шоплука, но още осветена от лъчите на любовта, сътворението на труда на Йовков, а и от магическия реализъм от 80-те години на 20 век на Маркес. Да се удивиш откъде черпят естетическа дързост тези „сополанковци“, синове и внуци на Хаджи Генчо и Мирончо, на дядо Матейко и Сали Яшар, на Гочо Патладжана и чичо Марин, които тръгнаха да мерят мегдан със събратята си от света и да бъдат издавани на десетки езици по различните меридиани и паралели!
Новаторството, естетическото откритие на един от големите мълчаливци в живота, но не и в литературата ни, е в артистичния поглед към човека и света, към детството и съвремието ни в името на универсалните радости и болки на живота – от недоразвитостта и оскотяването в изостаналата провинция, през гигантската епическа битка между човека и насилието в името на честта, достойнството и личната свобода, до тайнството на жената, живота, грешките на историята. Творческият път на разказвача от сборника „Кръщение“ /1953/ през „Мъртво вълнение“ /1961/ и „Преди да се родя и след това“ /1968/, за да се стигне до монументалното платно „Хайка за вълци“ /1986/, е на търсенето, на смелия естетически експеримент върху комичното и сериозното, а и на изкачване на невидимата стълба към своя свят като истории, човешки съдби и откровения.
Усещането от книгите на автора на „Божи работи“ е колкото „болки от текущото“ /Тончо Жечев/, толкова и вулканично, прометеевско противоборство, родено в прабългарска или древнотракийска драма, в монументалния конфликт на човека с времето, обществото, историята и със самия себе си. Този вечен процес е в името на самовъзпитаването на тази чувствителност към свободата на Аз-а, на противоборството срещу насилието, което като ламя се опитва да унищожи крехкото дръвче на вярата ни в себе си, в другия и в България.
Проф. Божидар Кунчев е роден през 1948 г. Литературен критик и историк; доктор, професор във Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Кл. Охридски“. Автор e на книгите „Един бял лист, едно перо“ (1981), „Александър Вутимски“ (1984), „Иван Пейчев“ (1986), „Александър Геров“ (1987), „Поглед към поезията“ (1990), „Заслушан в трепетите на душата“ (1990), „Напред и назад“ (1996), „Насаме с Гъливер“ (1997), „Човешката участ“ (2003), „Когато времето кристализира“ (2012). Член е на Сдружението на българските писатели.
Някога интелектуалецът проф. Боян Пенев с болка в душата говори за липсата на религиозен мистицизъм в нашата литература, което я различава от полската. Доминирането на наивитета и интуитивизма на родния творец непрекъснато тревожи Ивайло Петров и през годините той роди героите и световете си, но след като е приминал на „другия бряг“ /Пенчо Славейков/, където родното се вижда през „необяснимата мъчителна тайна“, която никой простосмъртен няма да успее да разгадае. Нова и различна е философията на „последния голям български писател“ (Симеон Янев). Тя е продължение на Вазовата комична традиция от „Чичовци“, от „Под манастирската лоза“ на приказника на Шоплука, но още осветена от лъчите на любовта, сътворението на труда на Йовков, а и от магическия реализъм от 80-те години на 20 век на Маркес. Да се удивиш откъде черпят естетическа дързост тези „сополанковци“, синове и внуци на Хаджи Генчо и Мирончо, на дядо Матейко и Сали Яшар, на Гочо Патладжана и чичо Марин, които тръгнаха да мерят мегдан със събратята си от света и да бъдат издавани на десетки езици по различните меридиани и паралели!
Новаторството, естетическото откритие на един от големите мълчаливци в живота, но не и в литературата ни, е в артистичния поглед към човека и света, към детството и съвремието ни в името на универсалните радости и болки на живота – от недоразвитостта и оскотяването в изостаналата провинция, през гигантската епическа битка между човека и насилието в името на честта, достойнството и личната свобода, до тайнството на жената, живота, грешките на историята. Творческият път на разказвача от сборника „Кръщение“ /1953/ през „Мъртво вълнение“ /1961/ и „Преди да се родя и след това“ /1968/, за да се стигне до монументалното платно „Хайка за вълци“ /1986/, е на търсенето, на смелия естетически експеримент върху комичното и сериозното, а и на изкачване на невидимата стълба към своя свят като истории, човешки съдби и откровения.
Усещането от книгите на автора на „Божи работи“ е колкото „болки от текущото“ /Тончо Жечев/, толкова и вулканично, прометеевско противоборство, родено в прабългарска или древнотракийска драма, в монументалния конфликт на човека с времето, обществото, историята и със самия себе си. Този вечен процес е в името на самовъзпитаването на тази чувствителност към свободата на Аз-а, на противоборството срещу насилието, което като ламя се опитва да унищожи крехкото дръвче на вярата ни в себе си, в другия и в България.
Проф. Божидар Кунчев е роден през 1948 г. Литературен критик и историк; доктор, професор във Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Кл. Охридски“. Автор e на книгите „Един бял лист, едно перо“ (1981), „Александър Вутимски“ (1984), „Иван Пейчев“ (1986), „Александър Геров“ (1987), „Поглед към поезията“ (1990), „Заслушан в трепетите на душата“ (1990), „Напред и назад“ (1996), „Насаме с Гъливер“ (1997), „Човешката участ“ (2003), „Когато времето кристализира“ (2012). Член е на Сдружението на българските писатели.
