Панко Анчев е роден през 1946 г. във Варна. Завършил е специалността „Българска филология“ през 1971 г. във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работил е като журналист в Радио Варна (1972-1973), редактор, завеждащ редакция, главен редактор и директор на книгоиздателство „Г. Бакалов“ – Варна (1973-1990), директор на РТВЦ – Варна (1996). Литературен критик, отговорен редактор на възстановеното списание за литература и изкуство „Простори“, публикува в редица български и руски литературни списания. Автор на изследвания върху историята на българската литература от Кирил и Методий до наши дни, православната вяра, историята на руската литература и българо-руските литературни и обществено-политически връзки, както и върху особеностите на българския исторически процес и състоянието на българския политически живот в миналото и днес. Автор е на 8 книги: „Творци и слово“ (1982), „Човекът в словото“ (1986), „Съвестта на думите“ (1989), „Въведение във философията на българската литературна история“ (2001), „Философия на литературната история“ (2004), „Разумът в българската история“ (2005), „Малкият народ“ (2007) и „Литературна анкета с Найден Вълчев“ (2007).



Героите в романа на Ивайло Петров „Хайка за вълци“ и техните изпитания

1.
Романът „Хайка за вълци“ е последното голямо произведение от класически тип в българската литература, след което настъпва постмодернизмът. „Хайка за вълци“ не просто предчувства упадъка и края на модерността, но и го ознаменува и отваря началото на следващата епоха. С огромната си художествена сила и енергия този роман напълно изчерпва класическия тип писане, възприемане на света и начин на художествено мислене. Идва ред на друг тип литература и друго мислене, морал, отношение към света. Затова вероятно още не си даваме сметка от каква величина е той и доколко събира, преработва, обобщава и продължава опита на предходните епохи в българската литература и на техните най-ярки образци.
Такива творби никога не са чисто лично авторово дело, а са родени от опита на цялата нация и на цялата литература и съдържат в себе си автентично решените, нерешените и неразрешимите проблеми, които занимават нацията чрез литературата и изкуствата. Идва момент на историческа равносметка, когато една епоха се затваря, а друга се отваря, но това не може да стане без достатъчно умна и естетически могъща оценка и преоценка, без анализ на всичко, което е било духовно и нравствено съдържание на предходното време. Това е време на равносметка, но често става и време на разплата, на трагично развързване на противоречия и конфликти, събирани с години и тлеели в душите на хората, измъчвали ги болезнено и неизлечимо. Пред тях има две възможности: да простят и се смирят или да отмъстят, накажат и възмездят. Изборът на възможност не е обикновен акт, зависещ единствено от лична воля или от волята на мнозинството, а решение на отиващата си и на идващата епоха. По него можем да съдим какво ни очаква и какво настъпва неумолимо и неотвратимо. Това е съдът на времето, за който често говорим. Този съд също е знак от Бога, за да знаем какво става и какво да предприемем. От нашия разум зависи каква поука ще извлечем и какъв отговор ще получим в търсенето на Божия промисъл за историята. Разгадаването е в този именно избор, който ни е даден да направим от името на историята.
Ето защо смятам, че „Хайка за вълци“ не може да се възприема като обикновено художествено творение – колкото и значимо и велико да е. Романът е край и начало, литература и история, човешко творение и продукт на времето и всичко това заедно и наведнъж. Като такъв той може да се разглежда от различни гледни точки, с методите и средствата на различни науки и с най-различни цели, но ще си остане неизчерпаемата духовна енергия и непостижимата в цялата ѝ пълнота истина.
Романът в никакъв случай не се побира в една-единствена литературно-критическа схема и не се свежда до някоя отделно взета своя тематична, сюжетна или проблемна линия, на един или двама герои и техните идейно-политически и нравствени възгледи. Не вървят и предпоставените тези, общите приказки и затворения прочит. Време е за задълбочено изучаване на романа в неговата цялост и неделимост. Тук е необходим вече комплексен подход, много задълбочен анализ, друг тип четене, не толкова за да разберем как е направен романът, как постига художественото си внушение (това, разбира се, е крайно важно и нужно), но нам днес ни трябва да извлечем познание за самите нас, за времето, в което живеем, за хода на историята и неговите движещи механизми и сили.
„Хайка за вълци“ бе огромно изпитание за критиката и обществото, когато бе публикуван романът; но той сега е още по-голямо, защото дистанцията във времето ни позволява друг поглед, имаме нов опит, изживели сме достатъчно и можем да бъдем и трезви, и спокойни, и умели. Поради това и романът днес е различен – не е онова, което го бе създало и което не успя да го прочете задълбочено и да го оцени по достойнство. Преди двадесет години „Хайка за вълци“ раздели литературната общност. Но и харесалите, и не харесалите романа бяха едностранчиви и в отрицанието, и в утвърждаването, защото не го разбраха напълно. А не го разбраха, понеже сами бяха във времето и им липсваха всичките сетива за него.
Аз тръгвам към моя анализ на романа със съзнанието, че той е велико художественото творение на българския художествен гений, роман знамение в българската литература на ХХ век!

2.
Героите в романа са натоварени с огромно изпитание: те търсят смисъла на живота и на собственото си съществуване. По-лесно е да живееш, отколкото да размишляваш защо и за какво живееш, да преценяваш всяка своя постъпка през погледа на всемира и историята. Това усложнява безмерно живота, прави го дори непоносим. Защото непременно излизаш от простотата на естеството и навлизаш в дебрите на мисълта и познанието, на неразрешимите загадки и неизлечимите душевни терзания. Най-трудно и мъчително е, когато не ти е позволено сам да определяш как да живееш и какъв да бъдеш. Душата ти се стреми към простото и естественото, а обстоятелствата те тикат в преизподнята на политическия избор. Ти искаш милост, а ти налагат да бъдеш жесток и да служиш на дявола. Такива са преломните епохи, когато обществото се разпада и историята те кара да направиш нейния избор, а не своя собствен, който да е по твоята съвест и морал.
„Хайка за вълци“ е роман за такава епоха, за драмата на хората, които живеят в нея и за напразните им усилия да се освободят от оковите ѝ, дори след всичките трагични преживявания. Очевидно човек завинаги остава прикован към времето, в което се е родил и там му е съдено да живее. Най-чудното е, че в епохите на разпад и упадък на нравите и мислите той разчита единствено на себе си, на собствените си душевни сили, а не на Господа и на Неговата утеха и милост. Събитията уж преминават, но се запечатват в нравствената памет и искат възмездие. С тях можеш да се простиш и да се освободиш от тежестта на спомена, но само ако раздадеш личното си правосъдие. Но това означава да пристъпиш закона и сам да станеш насилник и убиец, макар да осъзнаваш, че това е смъртен грях.
Героите в романа са подложени на множество изпитания, но пред тях няма дилеми. Вътре в тях дилемите са много, но волята, която ги ръководи и определя поведението им, не им предоставя право да избират. Друг избира вместо тях. Този „друг“ също не е свободен, тъй като и той е окован във веригите от някой „друг“, сломен е под неговата власт и е задължен да изпълнява волята му. А той от своя страна също е подчинен. И т.н. – до безкрай. Тези слепи воли разрушават всичко и отнемат нравствената опора. Но каква опора можеш да намериш, когато трябва да разчиташ единствено на себе си, на човешката си сила и разум, а именно силата и разумът ти са подчинени на някаква чужда воля и чужд ум, т.е. идея, идеология, политическа власт. Тази воля, колкото и благородна и хуманна да е, колкото и да проповядва любов и щастие на земята, не може да изгради хармоничен свят, защото разделя хората, кара ги да се борят за нея, да воюват едни срещу други и да вървят често и против себе си. Никому не е позволено да бъде безучастен и неангажиран, да се затвори в себе си и да върви по свой собствен път. Щеш не щеш, си част от масата, от тълпата и сляпата убеденост в чуждата правота.
Ето рамките, вътре в които живеят героите на романа „Хайка за вълци“. Тези рамки са много строго сключени и не позволяват никому да ги разчупва и преодолява. Или се подчиняваш, или биваш смазван и унищожаван.
Дори и безправен роб да е, човек винаги търси истината, стреми се към нея, изпитва съвестта си и чрез нея все пак запазва правото и свободата на своя избор. Този избор е трагичен, но, колкото и странно да е, е невалиден, понеже е избор между политически практики и идеологии, а не между доброто и злото. В исторически план героите в романа трябва да избират между войната и мира, революцията и статуквото, кооперирането и частната собственост. И какъв е този избор, когато каквото и да предпочитат, все ще страдат и ще са нещастни, фуриите на времето ще ги повалят и ще рушат изграденото от ръцете и умовете им. В битов план вариантите също са толкова безнадеждни. Поне в бита си те можеха да получат някакво успокоение и увереност, че ще избегнат нещастието и страданието, че ще намерят опора. Но всеки път, когато почувстват, че трябва на някого да се опрат и потърсят помощ от близък човек, опората им се измъква, бяга или рухва под напора на тежестта им или просто не иска да бъде такава. И уж си свободен да избираш, уж решението е твое и идейните убеждения или липсата им не води до неприятности, а се случва точно обратното. Историята никого не щади и никому не прощава. Също като у Достоевски.
Светът толкова е объркан, че преди да се намеси в житейските съдби на всеки един от героите, той вече ги е обрекъл на душевни мъки и житейски несгоди. Направил е живота им непоносим. Но всеки е нещастен по своему.
Общо взето едни и същи сили действат върху всички герои в романа. А и те живеят в едно и също село, общуват помежду си постоянно, заедно участват в събитията. Историята ги наказва или жали по различен начин, определя им различни санкции и ги разполага на различни позиции спрямо нейните блага и страдания. Никой обаче не може да избяга от нея или да я пренебрегне. Общото между героите е мъчителното им търсене на смисъл. Но смисълът не е един и същ, нито дори приблизително еднакъв.
Героите на романа, подобно героите на Ф. М. Достоевски, живеят в постоянно напрежение – идващо отвън или напиращо отвътре. Те нямат нито за миг мир и покой. Все нещо ги дърпа, гризе, натиска, удря, мачка и изважда от равновесие. А когато уж всичко е спокойно, заработва съвестта им и умът започва да търси отговорите. Никой друг роман от българската литература не е изпълнен с толкова бурни страсти, раздиращи противоречия, неутешими размишления, душевни лутания, нещастия и физически и нравствени страдания, екстремни ситуации, както е в „Хайка за вълци“. Нито един от персонажите не е спокоен, уверен, сигурен и щастлив. Дори и тогава, когато му се струва, че всичко е наред, опасността го дебне коварно и след миг се стоварва върху му, за да му напомни, че нищо не зависи от него.
Светът е разрушен, разпаднал се е, а човекът в него – смазан и унизен.
Дори смазан и унизен човек трябва да живее, щом животът му е даден от Господа. Но как?
След като преминават през толкова изпитания, те най-сетне, в старческите си години, сякаш се успокояват, събират се и заживяват сдобрени. Точно когато би трябвало да са забравили омразите си и да са си простили, дяволът ги изкушава и единството им отново се разпада, предишният живот се завръща още по-разрушен, за да сложи точка на личните им истории и на времето, което ги провокирало. Защото идва друго време, а там те дори физически нямат място. Идва краят с отмъщението, което толкова са мечтали и подготвяли. От този момент на романа започват петте негови съставни новели за шестимата му главни герои.


3.
Първата новела е за Солен Калчо. Тя е първа, защото тук се поставя и трагично разрешава един социално-нравствен и християнски проблем, показващ степента на обуржоазяване на модерния селянин. А този проблем е най-важният в романа. Или поне един от най-важните. Отношението към него е или въпрос на „религиозни предразсъдъци“, или на модерно отношение към живота, въпрос за равноправието на половете и основа, върху която се гради семейството и се разполагат социално-икономическите отношения между членовете на обществото. Но какъв взрив от страдания и нещастия последва, след като проблемът „се поставя“ открито и пред всички на сватбата на дъщерята на Солен Калчо и сина на Жендо Иванов Хайдутина.
Солен Калчо е „извън историята“; той е неин аутсайдер, но по силата на обстоятелствата трябва да влезе в нея и да изтърпи присъдата ѝ. Тук вече виждаме докъде е разпадът на обществото и колко малко означават за него предишните стойности. Самата сватба е набързо сглобено театрално представление, за да се изпълни формално ритуалът. Бракът не е вече тайнство, осветено от Бога и Църквата. Напълно естествено е тогава именно там да се разиграе последвалата Шекспирова трагедия, след която ще последват останалите непредотвратими събития и преживявания.
Това е, така да се каже, социално-политическият контекст, в който протичат събитията, свързани със Солен Калчо. Самият Солен Калчо би ги преживял, колкото и трудно да му е, но той не може да понесе обидата и унижението с шишето без дъно, дадено му като знак за безчестието на дъщеря му. Какъв човек само е Солен Калчо! За него да бъде наказван като добиче от фелдфебела Чаков е не наказание, а упоително удоволствие и блаженство – дори гордост. И той го разказва живописно и с такава наслада като пример за висша педагогика и поука в живота. Да те бият може, но не и да те обиждат и засягат честта ти.
Грехът се ражда от честолюбието и тщестлавието. Героите на Ивайло Петров като истински модерни хора придобиват сила чрез своята гордост. Дори паднали в калта, те я запазват и благодарение на нея успяват да се изправят. Но на лошата дума, на обидата и унижението те трябва да отмъстят. Толкова силно и непристъпно е тяхното его. Странно е, но „Хайка за вълци“ е роман, населен с егоцентрици, болезнено честолюбиви и непримиримо горди.
Солен Калчо е горд като останалите, но макар че е горд, е непригоден също като тях към живота. Затова са му необходими или заместители, или покривала, които да скриват тази непригодност и илюзорно да я заместват с нещо, изглеждащо им равностойно и достойно за уважение от страна на другите. За него това е униформата, понеже го отделя и прави единствен. Не властта, а униформата създава самочувствието и вменява качества, каквито човек просто няма. Отделяйки го от останалите, тя го откъсва от средата, която не го зачита и се отнася враждебно и унизително с него. С нея той си извоюва правото да живее извън селото и да не общува с никого. Самотата го успокоява, връща му нарушената хармония, но и подхранва егото, вдъхва му вкус към живота. „Самотата и бездействието му възвръщаха силата, равновесието и покоя, от висотата на чардака светът изглеждаше величествен и безметежен, нямаше война, крамоли и вражди, лъжа и безчестие. Единствената му страст бе войнишката униформа, но и тя всъщност не бе страст, а необходимост. Униформата покриваше като броня непригодността му към живота и му придаваше известен авторитет пред хората, та дори да е авторитет на длъжностно лице от най-нисша степен.“
Солен Калчо, като всички герои в романа, е много добър човек. Но го измъчва въпросът „Защо?“ и тази мъка е неутешима и не намира лек през целия му живот. Дори и когато отново се завръща у дома при семейството си след отшелничеството в колибата, дори и когато става част от „обществото“ в село и заживява в стопанството и пречупва характера си и сякаш забравя за сполетелите го преди нещастия и унижения. Земята отново му връща силите. А силата на Солен Калчо е в кротостта и смирението. Неговата обществено-политическа философия се затваря в правилото: аз съм с тези, които може нищо да не ми дават, но и нищо да не ми искат. Когато го „оставят на мира“, той е цялостен и живее в пълнотата на своето съществуване. Тогава добротата му е истинска; тогава му е хубаво и ведро на душата. Щом му искат, трябва непременно да му дадат. При това условие и влиза в кооперативното стопанство. Иначе душевното равновесие го напуска и той излиза от живота. „Всички са добри, казва Солен Калчо на жена си, само че, нали ти казвам, животът ги кара да вършат разни работи.“ Тези думи ще повтарят в различна подредба и в различни случаи и останалите герои на романа.
Но и Солен Калчо не забравя поруганата чест и обида, таи лошия спомен и когато идва случаят, отмъщава със собствената си смърт. Солен Калчо няма друг начин да отмъсти, за да забрави обидата, освен да умре и стане жертва на злото, обладало добрите хора в романа. Всички заплащат омразата, обидата, унижението. И така се освобождават от тях.

4.
Злополучната сватба здраво свързва Жендо Иванов Хайдутина със Солен Калчо. Те не само се сродяват чрез нея, но и стават два образа на една и съща личност. Солен Калчо на младини и в зрялата си възраст е кротък, хрисим, обществено неангажиран, откъснат от събитията. Неговата агресия се отключва на стари години, когато е селски пазач и охранява кооперативното имущество. Жендо е буен, върлува с чети из Добруджа, краде коне, обира богаташи, отмъщава и защищава, напада, насилва. Но и неговата разрушителна енергия се кротва един ден, за да го направи уседнал стопанин. Кръвта му обаче продължава да кипи и да не се примирява, когато го насилват. За разлика от Солен Калчо той винаги реагира открито и агресивно. Агресията е неговата съпротива.
Жендо Иванов Хайдутина понася безброй удари върху себе си, подлаган е на смъртни опасности, насилван е да върши неща, които не иска. Но към причинителите на подобни злини той не храни омраза и не търси отмъщение. Честолюбив като Солен Калчо, Жендо е унизен единствено от него, когато пред очите му Калчо отнася мъртвата си дъщеря и снаха на Жендо. По традиционните закони, които са закони най-вече на честта и достойнството, снаха му Радка – дъщерята на Солен Калчо, е част от неговото семейство. Когато обезумелият от скръб и мъка баща взима трупа ѝ от семейния ѝ дом, това означава, че скъсва роднинството си с Жендо, отрича се от него и му нанася тежка обида. Солен Калчо отнема правото му да бъде родител на снаха си, отказва му грижите към нея. Когато единият настъпи, другият се смирява. После ролите се разменят. Обаче: „По-късно, като помислих на чиста глава, споделя Жендо, разбрах, че и на него не му е било лесно, че може и да не е знаел какво прави. Щото и той е човек кашкав, знае само да лежи на гръб и да брои звездите, та да пренесе дъщеря си мъртва от една къща в друга, значи не е бил с всичкия си“. Лайтмотивът, че всички са добри, но обстоятелствата ги правят зли, прозвучава и тук.
Силният и буен Жендо, чийто живот е преминал сред дебнещи го опасности, отлично знае какво означава дадената дума и предателството. Хора като него разчитат на тези, с които са и на които се доверяват докрай. Ако няма доверие и честна дума и вярност, как ще оцелееш. Жендо мрази не този, който стреля в него, а този, който го е предал, за да си спаси кожата. Или ей така, за едното жалко отмъщение. Затова и враг му е не издевателстващият над него Стоян Кралев, а предаващият и унизяващият го Солен Калчо ( „По-късно, когато го свалиха, поомекна – Стоян Кралев, б.м. П.А. – но в онези времена беше мъж на място. Вървеше напред, без да се озърта настрани, като истински мъж, а истинския мъж аз не мога да мразя. Ще се карам с него, бой ще се бия, но да го мразя – не.“). Макар да знае, че са виновни обстоятелствата, а не той самият.
И уж е като обвит с тежка и непроницаема броня, уж е защитен отвсякъде със своята физическа сила и душевна гордост, а сърцето му е уязвимо и гордостта му бива уцелена лесно. Такива са абсолютно всички герои в романа „Хайка за вълци“. Всеки един от тях има някаква своя собствена, разположена на специално място, което и за тях е неизвестно къде, „ахилесова пета“. Все ще се намери заблудена някаква стрела, която ще попадне в „петата“ и ще остане там до края на живота да го боли, измъчва и зове на отмъщение. „Слабото място“ в душата не може да се опази и рано или късно то бива поразено от случаен или нарочен жест или дума, за да се забие дълбоко и я нарани тежко. Гордият човек си мисли, че не подлежи на поразяване и затова е толкова съкрушен, когато това се случи.
Случило се е с Жендо Иванов Хайдутина. Единственото му утешение и самоизвинение за тази слабост е да каже: „Не се старее лесно, момче, туй от мене да го знаеш...“. А всъщност думите са: не се забравя лесно, момче, туй от мене да го знаеш... Тези думи произнасят гласно или в себе си и непременно по различен начин героите в романа „Хайка за вълци“. Значението им обаче е едно и също.

5.
Новелата за Николин Миялков Рогльото и Иван Шибилев Пенкилера е натоварена с най-много психологизъм и философски размишления. В нея има и още един, особено важен за разбиране на романа, герой – Михаил Деветаков. Михаил Деветаков е „интелектуалният“ свод от проблеми и герои в романа, разумното обяснение на техните постъпки и характери, идейната основа на живота в селото и в историята на времето, в което протича действието в „Хайка за вълци“. Без него творбата щеше да бъде едностранчива, непълна, невярна дори. Другите живеят, действат, раждат се и умират, а Михаил Деветаков размишлява нравствено, формулира проблемите, търси философските истини. Това, което те мислят инстинктивно и на битово равнище, Деветаков му придава висок смисъл. И обратно, теориите, които той се мъчи да формулира, за да му е по-лесно да размишлява върху живота, биват практически проверявани от тях в ежедневието. Деветаков е духовният родител на Николин Миялков. Животът на Николин е апология и крах на самия Деветаков, потвърждение и отрицание на истините, до които се е домогвал, и на примера, който е давал. В душата му, преди да се срещнат в живота, се сблъскват Николин и Иван и вътре в нея пламти огромен душевен конфликт между непримирими и неразрешими противоречия, между различни начини на живот, мислене и морал. Когато самият той умира, сякаш из душата му излизат тези два различни и конфликтуващи начини на живот, за да проверят верността си към своя идеен родител. Николин и Иван са двете части на разпадналия се Деветаков, възможен в колективистична епоха на пълнота и цялост. И непременно разпадаща се в индивидуалистична, в която няма единство, цялост и пълнота на битието. Двете нови самостоятелни „части“ ще се срещнат и сблъскат, за да покажат колко зла е историята и колко човек е слаб, когато няма нравствена опора. Защото няма къде да я намери.
Но той е съставен и от другите герои. В него те дълго съжителстват мирно и се допълват един с друг. Така е по-лесно да се устоява на изкушенията и съблазните. Михаил Деветаков и неговият чифлик са символите на равновесието и хармонията, на преодоляваните противоречия и трудности, убежище на мира и спокойствието. Колко спокойно и уверено е отначало в този чифлик, каква братска любов царува между хора в различно социално положение. Също като Йовковия свят. Това е, което е в душата и ума на Деветаков, това е и в обществото, което е създал, организирал и ръководи. Хората са добри, изпълнени с любов и доверие един към друг, помагат си, не си завиждат. Който не се приспособи към този свят, си отива и идва такъв, който да му е пригоден. Но не се налагат жертви и саможертви, компромиси, отстъпки, омерзяващи морала на душата. Хубаво е!
Може ли обаче един-единствен чифлик да бъде вечен оазис сред пустинята на разпадналия се свят? Как да го предпазиш от отровите и смъртите, които дебнат отвсякъде, за да го сграбчат в ноктите си и да го изкълват с железните си клюнове? Колкото и странно да е, самият Михаил Деветаков го заразява с вирусите, с които се е заразил в чужбина. Те са го разколебали, прояли са нравствения му ум, отворили са пътя за съмненията и отчаянията. Когато започва да си задава сложните въпроси, разбира, че е преминал чертата на допустимото и че не е в състояние повече да се движи изправен с изранените си крака по изровения и каменист път. Той се самоубива без някаква сериозна видима причина. Но невидимата причина е твърде сериозна и непреодолима и той ѝ се подчинява.
Деветаков е уникален образ в българската литература. Той можеше да се появи едва в края на 80-те години на ХХ век, когато социалният опит на нацията и литературата ни е достатъчно богат с преживените събития и идеологии. Деветаков е едновременно княз Мишкин, Фьодор Разколников, Иван Карамазов, Ставрогин и Кирилов взети заедно. Ето какви грандиозни социални, политически и естетически трансформации сме преживели, за да се роди подобен житейски тип човек, в когото е попил всичко преживяно в историята ни от ХІХ и ХХ век. Михаил Деветаков е последното олицетворение на хуманизма и идеализма, на нравствения максимализъм, характерни за българската нация от модерната епоха. С него тази епоха приключва и подобни цялостни и хармонични личности трябва да изтърпят изпитанието си и се разпаднат подобно света, в който живеят и който са създавали в продължение на толкова години.
Всичко, какво е и каквото не е успял да бъде Михаил Деветаков, поотделно притежават и изразяват Николин Миялков и Иван Шибилев. Неговите незавършени записки показват мерките и посоките, в които те ще се изявяват и ще търсят отговорите чрез бита, а не в размишления, на въпросите, които той не успя да намери поради ограниченията на своя ум и на своето време.
Наистина една е духовната утроба, в която и двамата са заченати като братя близнаци. Ала им е било писано да се срещнат, за да се самоунищожат, като преди това си нанесат тежки удари и дълбоки рани. Родените от един ум и една душа ще се сблъскат сурово и този сблъсък ще е пак заради морала на времето и заради неговата жестокост.
Двамата тръгват от различни точки, извървяват дълъг самостоятелен път, преживяват стотици премеждия, за да се съберат един ден в любовта си към Мона – жената и на двамата. Но това не е любовен триъгълник или обикновена любовна драма, а конфликт, в който се оглежда епохата с нейните нрави, морални норми, обществени потребности и противоречия, породени от разпада и упадъка на обществото.
Николин се запознава с Мона в деня на злополучната сватба между сина и дъщерята на Жендо и Солен Калчо. Двамата присъстват на тази сватба, но не разбират какво всъщност се случва там и защо след нея настъпват толкова трагични събития в живота на младите и на техните бащи. Но те не подозират, че и за тях предстоят изпитания, които ще ги сломят душевно и физически. Връзките, които се завързват между Мона, Николин и Иван Шибилев, ще надхвърлят „моралното падение“ на нещастната Радка, ще дразнят селото, но съдът над тях ще се раздели при определяне на присъдите и дори няма да се реши да ги произнесе открито. Защото времето е друго и самото то се занимава с други проблеми, които трябва да разреши. Моралът го интересува далеч по-слабо от политиката и властта.
Дяволът изкушава и тримата, завързва ги толкова здраво във взаимоотношения, че единствената развръзка може да бъде смъртта и на тримата.
Николин „влиза“ в обществото, когато то е вече радикално променено, освободено напълно от добуржоазните морални закони и принципи. А самият той е възпитан по друг начин, завързан в други морални възли и до края на живота си не успява да се развърже от тях. Доверчивостта го прави негоден за този нов свят. За младия човек той е прекалено сложен и непонятен. Затова му е по-добре да страни от него и да не забелязва колизиите му, които все повече го всмукват в дълбоката си паст, за да го задушат и изпият нравствената му кръв. За жестокостта и морала на времето можем да съдим по това как в него се върдаля Николин, как бива мачкан и изтезаван, колко трябва да преживее, за да отвори очи и прогледа собствената си непригодност и заслепеност. Но той е толкова добър, че наистина е необходимо огромно време, за да бъде и той покварен и унизен. Обществото не се примирява, докато и у Николин не събуди гордостта и честолюбието. Какви усилия полага то, за да го превърне в част от себе си и да го направи като другите. И успява. Съдбата на Николин Миялков е пример за това колко невъзможно е в такова общество да бъдеш различен, да запазиш непокварена душата си и да живееш християнски и смирено без гордост и желания за власт. В такова общество такива хора са най-болезнената язва.
Иван Шибилев е другото лице на Михаил Деветаков. И другото му съзнание, морал и творческа енергия. Той е това, което Николин Миялков не е и не може да бъде. Но понеже не може да бъде, съдбата го сблъсква чрез Мона и дъщеря му, за да покаже колко наистина е несъстоятелен и непригоден към суровите нрави на новия ден. Иван Шибилев е едно от лицата и на новата стихия, обладала вече цялото общество. Другите ѝ лица са Стоян Кралев, Жендо, Мона и всички, които искат да променят живота чрез човешко насилие и да придадат на самия човек повече смисъл, увереност и задължение да решава сам и в свой интерес. Иван Шибилев е независимият човек. Той е човекът без господар. Сам той също не е господар, освен на себе си, който не иска да властва над другите, а единствено желае да може да се разпорежда със съдбата си – и то в личния си живот, в любовта и в интимните преживявания, както и в реализацията на творческия порив. Гордостта му е не предпазна, а нападателна сила, агресия, чрез която извоюва и гарантира свободата си. Но е свободен повече с правото си да се мести постоянно и да се среща с различни хора, както и да се влюбва и разлюбва, а не в избора на доброто пред злото. Той сякаш и не желае този избор и не го търси. За него е важно да се осъществява и изявява в изкуството, любовта и бащинството, а не да постига смисъла и да воюва за доброто. Настина нов, буржоазен тип човек е Иван Шибилев. И като такъв той е един от могъщите „реформатори“ на обществото. По това е близък до Стоян Кралев. Когато времето за реформи приключи, двамата се скарват и смразяват, влизат във война един с друг, целят поражението и унищожението на другия. Революцията „ги изяжда“, тъй като нито от нея, нито от тях вече има нужда. Те ще се примирят и сдобрят, когато и двамата излязат от предишния си живот и престанат да влияят върху другите. В старостта и примирението те признават своето родство по дух и служение на една и съща идея и цел.
Николин върви срещу течението, образувано и ускорявано от хора като Иван Шибилев и в един момент сякаш успява да го спре и дори обърне. Но как? Като не отваря очи, за да види какво е около него и като вярва, че всички са като него добри и наивни, грижовни и обичливи, несъпротивляващи се на злото с насилие. Големият свят, който приема с удивление и понякога с радост, го смила постепенно, подлъгва го с привидната си хармония и красота. А Николин, понеже не е имунизиран срещу непрестанните му нравствени епидемии, доверчиво влиза и остава в него сякаш е чист и безопасен. Тази свят заради това успява да се наложи – със способността си да се гримира и представя за друг. Отвън е красив, а отвътре прогнил и отровен. Отровата е бавно действаща и смъртоносна. За да съществуваш тук, трябва да си устойчив на злото и грозотата, да си подозрителен и недоверчив, а още и суров и непрощаваш. Все качества, които са органично чужди на Николин.
Любовта му към Мона и към дъщеря му Мела е фаталната му илюзия, довела го до толкова нещастия. Мона се прикрива и запазва чрез брака си с Николин. Тя не е в достатъчна степен готова като любовника си Иван Шибилев да върви срещу течението и не притежава сили, за да го обърне, когато това ѝ е необходимо. И намира един мек и нравствен човек като Николин Миялков, за да получи нравствено алиби и да запази непорочността на своята красота. Тя трябва да извърши измамата, за да запази условията, в които единствено би могла да живее. Обществото все още не е създало механизмите и нравствената среда за безпроблемното приемане на хора като нея свободни и дръзки. Свободата ѝ може вече да не се счита от това общество за грях, но не гарантира на самотна майка правото да съществува. Чрез лъжата тя се съобразява с тези нрави и забавя хода си към пълната си еманципация и обществено оправдание. Бракът ѝ с наивния и нищо не подозиращ Николин узаконява плода на нейната плътска разпуснатост, за да я продължи с нова сила и вече наистина без да изпитва угризения и задръжки. Но тогава и обществото вече е извървяло още стъпки по пътя на своята нравствена деградация и, макар че постоянно я одумва, я търпи.
Николин не вярва на приказките, които дори в очите му хвърлят, за Мона и че дъщеря му Мела не е негова, защото не допуска лъжата и измамата. Душата му е толкова открита и любвеобвилна, добра и доверчива, че не вярва някой да е лош към него и да го мами и се преструва. Той е живял в друг свят и продължава да бъде в него. Колко ниско е паднало обществото. Вместо хора като Николин да му бъдат нравствени съдници и да са му мярка за нравствено поведение и то да се срамува пред него, когато върши злини и грехове, то му се присмива и издевателства, мами го и го обявява за глупак и ненормалник.
Иван Шибилев и Николин Миялков извървяват, всеки за себе си, дълъг и труден път, докато стигнат до хайката за вълци и изяснят окончателно взаимоотношенията си и правата си над Мона и Мела. Но докато Иван все повече се смирява и изпитва угризения на съвестта, у Николин набъбва омраза, злоба и мисъл за разплата. За Николин истината е с битов характер – тя засяга единствено него, неговия живот, чувствата и грижите, които е изпитвал и полагал, правото на минало щастие. Тя трябва да оправдае целия му живот – или поне този след сватбата му с Мона и раждането на детето. Но това е истината на честолюбието му. Най-сетне и Николин придобива онова, което винаги му е липсвало и става като всички: честта му е засегната и унизена. Приключил е, следователно, не просто неговият личен живот, но и животът, който Михаил Деветаков не желаеше да живее.


6.
Героят, около когото се завърта сюжетът на романа „Хайка за вълци“, е Стоян Кралев; той е фокусът, в който се вливат всички герои. Кралев е политическият център на обществото, а това означава силата, политиката, идеологията, нравствеността, осъществявани във властта и чрез властта. Властта и държавата в различните им измерения и проявления. Всичко в романа идва от Стоян Кралев и се влива в него – дори и тогава, когато той пряко не е включен в действието. Но всички нишки водят към него, държавата и властта. И революцията, разбира се. Той и типът хора като него са нейното олицетворение. Равнището, на което се намира, е ниско, а властта му се разпространява върху ограничен брой хора, но точно поради това по-отчетливо се проявяват характерните качества на властния и амбициозен човек, обрекъл се на една значима кауза.
Стоян Кралев е необикновен човек; той коренно се различава от останалите герои на романа, именно защото е революция и власт. Но в него се оглеждат всички, а от своя страна той се проявява в тези, които са около него. Тази взаимозависимост е типична на властовите люде, стоящи начело и взимащи окончателните решения. Можеш да ги мразиш или обичаш, да ги харесваш или ненавиждаш, но се подчиняваш на тяхната непреклонна воля. Властта и политиката са навсякъде и във всеки живот и никой не може да ги избегне и излезе извън тях. Затова и Стоян Кралев е герой на петте новели. Но един-единствен го намразва до смърт и му отмъщава напълно съзнателно – Киро Джелебов. Защо? Ще анализираме причината за това по-късно.
Обикновено властникът и диктаторът са нежни и чувствителни, любвеобвилни и грижовни към близките, привързани са към тях и им помагат от все сърце. Това не е никакъв парадокс – жестокият в едно да е нежен и мил в друго. У тях има нещо друго, на което обикновено не обръщаме достатъчно внимание: те са крайни в чувствата си. Те винаги избират „или-или“, а това е саможертвата. Саможертва в грижата и нежността, саможертва и в насилието. Колкото са готови да спасят душите си, толкова са готови и да ги погубят заради кауза и идея. Ивайло Петров великолепно е изразил тази типологична особеност у хората на властта чрез образа на Стоян Кралев. Той е един и същ и когато е бащински загрижен за по-малкия си брат Илко, и когато се отказва да продължи образованието си, за да може Илко да има условия да се учи и в гимназията, и в университета. Братската любов е над всичко. Стоян Кралев е истински в тези пориви. Истински е той и когато отблъсва брат си заради любовта му към Нуша, дъщерята на човек, когото са наклеветили за предателство и той е обявен за класов враг. На него не му е достатъчна любовта и грижата за ближния. Той трябва да ръководи, да постига всеобщи цели, да се бори и в борбата да осъществява себе си. Но и борбата не му е достатъчна, нито властта. Необходима му е любов и саможертва в грижата за ближния. Само в двете крайности Стоян Кралев е истински и цялостен.
Властта не е самоцел за Стоян Кралев и той не за себе си налага волята си, не заради лично удоволствие или облага. Животът му е скромен, като на всички умерен и дори беден. И не на личното си богатство, благополучие и охолство държи той, а на принципа, всеобщата справедливост и щастието на обществото. Големите думи и високите идеали са вътрешният импулс, който го вдъхновява и мотивира да бъде неуморен и несломим. И тези край него виждат и разбират това.
Самата власт обаче е зло и който ѝ се отдаде, прелюбодейства и извършва смъртен грях и погубва душата си. Грях и лъжа са социално-политическите идеали, чието осъществяване жадува Стоян Кралев. Защото е невъзможно благополучието, чиято цена е погубената душа, отрекла се от Бога. Това не е рационалната констатация на писателя, но той достига до нея, вървейки по пътя на художествената правда и следвайки логиката на характерите, които изгражда в романа. Всички търсят истината и не я намират. И са нещастни. Единствен Стоян Кралев вярва, че е намерил тази истина, знае коя е и се мъчи да я втълпи и да я осъществи практически. Той е най-нещастен от всички и именно неговата смърт идва като разумно оправдано отмъщение и наказание за илюзиите и заблудите, които е сеел по време на своя живот, и властта, която е имал. Както се казва, когато сееш вятър, ще жънеш бури.
Стоян Кралев е реформатор и революционер, защото иска промяна на обществото, скъсване с традициите и предразсъдъците и поемане по модерен път. За него старото е реакционно и пречи на нормалния живот. Бедите произтичат от изостаналостта на бита и съзнанието. Всички средства, които са за постигането на новото, са важни и необходими – дори и шаячният костюм, който той шие на брат си. Този костюм ще извади младите хора от миналото, ще ги отдалечи от бита, правещ ги зависими от господари и потисници, и ще им покаже пътя, по който трябва да поемат, за да бъдат свободни. Той започва революцията с налагането на модата в облеклото. Модата трябва да освободи духа от бутилката и да вдъхне смелост у страхливите и нерешителните. Провинциалният му ум се досеща какво трябва да прави. И той го прави, но и го обяснява, внушава го на другите. „През тези тежки години той събра в сърцето си оная голяма ненавист и ожесточение към тогавашния бит, към материалната и духовната нищета, които определиха политическите му възгледи за цял живот. След смъртта на майка ни, както става понякога пред бездната на една голяма безизходица, в него настъпи бърза промяна, отчаянието и мрачното му предчувствие за бъдещето се превърнаха във физическа и духовна енергия“ – свидетелства брат му Илко Кралев. Революционният порив и идейната оформеност се извършват почти винаги в сблъсъка с безизходицата. Излизането от тази безизходица ражда огромна физическа и духовна енергия. Това е важен момент в биографията на всеки революционер, политик и властник.
Но тъй като властта, към която се стреми Стоян Кралев, не е наследствена и не му се дава по право, той трябва да я заслужи и извоюва с личните си качества, с уменията да бъде лидер, да знае повече от другите, да притежава простите отговори на сложните въпроси и да убеждава в правотата си, за да увлича след себе си последователи, съмишленици и съратници. Той е именно лидер, а не обикновен революционер, не е конспиратор; не е войник на фронта, а генерал, разработващ стратегии и тактики и отдаващ заповеди за изпълнение. Него не го преследват, не го арестуват, не го следят. От него просто се страхуват и се съобразяват. Затова и той говори открито, публично и със силен глас, защото си е извоювал правото да говори, каквото мисли и смята да каже.
Силен, енергичен, целенасочен, Стоян Кралев обаче е малък човек, селски водач, доморасъл политик и диктатор. И това е неговата голяма трагедия. Това е трагедията на хиляди като него, върху които историята е възложила някаква отговорност и те си мислят, че тази отговорност е огромна и че от тях едва ли не зависи самата история, в чиито ръце са като детски играчки. Когато си малък, а си вярваш, че си изключителен, трябва да се напънеш, за да изглеждаш по-висок и по-значим. Как? Като подражаваш на образеца, който действително е велик и всемогъщ. Имитациите на Стоян Кралев са избликът му на комплексите за малоценност, виртуална добавка към недостигащата част от пълнота и целостта до истинския диктатор. Подражателят обаче винаги е смешен, защото не е истински. Това също е драма на Стоян Кралев. И когато Иван Шибилев му казва колко наистина е смешен в своята домораслост, той е поразен и потресен от истината за себе си. Но кой произвежда диктаторите? Не сме ли ние самите с нашата воля да има винаги един, който да определя какво да правим, да ни ръководи и напътства, за да бъде после отговорен и за нашите грешки. Това не е от страх и нерешителност, а от вътрешна потребност някой да стои над нас.

7.
Новелата за Киро Джелебов, а не за Стоян Кралев завършва романа „Хайка за вълци“. Композицията е точно премерена и изградена. Киро Джелебов ще убие Стоян Кралев и ще сложи край на една илюзия, ще обезсмисли властта на Кралев и ще освободи себе си от унижението, което е таял толкова години в душата си. И ще покаже още веднъж, че спасението не е в отмъщението и разплатата. Всичко и всички ще рухнат заради нестабилната опора, която са вярвали напразно, че имат, макар не всички да умират в тази хайка за вълци. Но всички осъзнават, че са вълци сами за себе си и за обществото, което е вълче и заради тях.
Киро Джелебов е жертвата на новата власт. Той е истински политически страдалец и мъченик на новото време, макар да не е бунтар или противник на тази власт. Просто месомелачката на революцията го поглъща и смила. Често става така, че най-малко заслужаващият получава най-много рани и изгаря в огъня на промените. Революция е, а тя не подбира кого да опари и изгори. На нея ѝ е все едно дали поразеният участва в нея, дали ѝ симпатизира или ѝ е враг, дали е безучастен, виновен или невинен. Опари ли го огънят, спасение няма.
Няма друг герой в романа толкова цялостен, единен, хармоничен като Киро Джелебов. Неговата деликатна душа е чувствителна, но и съобразителна, за да бъде способна да нарани някого или да го постави в трудно положение. Той е спокоен, съобразителен, деликатен, силен и е способен да понесе нещастието, но да не го предаде на близките си. Затова и единствен не се поддава на конюнктурата, макар да я разбира и приема и да разбира защо другите я приемат и ѝ се подчиняват. Киро оправдава всекиго, щом знае, че причината за греха му е извън него. Може би точно поради това е толкова често удрян безмилостно и незаслужено. Такива ги избират за изкупителни жертви; те са нарочени да страдат заради греховете на системата и обществото. А как страдат само!
Най-често за което те уважават и почитат, те и мразят и наказват. Да се открояваш сред останалите, без да си лидер или престъпник, е също непростим грях. С него влизаш като трън в очите на обществото и дори самите хора да не те мразят, а и да те обичат дори, съдбата пак те подлага на мъки и изпитания. Киро Джелебов е единственият вярващ християнин, но вярата му е в духа на времето – повече „позитивистична“, съмняваща се в съществуването на Бога, но приемаща някаква висша сила за Творец и Съдник. Това е почти атеистична вяра. Интересно е, че Киро чете в Библията най-вече Книгата за изпитанията и страданията на Йов, тъй като самият той е един Йов, когото Бог изпитва и наказва, защото го обича.
В друго време и в друго общество Киро Джелебов би бил почитан и уважаван човек и животът му би бил постоянна радост от труда. Но той живее във време, когато това не е дадено никому и трябва да заплаща постоянно за своето трудолюбие, достойнство и благородство. Може би най-тежкото наказание не е сблъсъкът му с революционните промени и смъртта на сина му Марчо, нито дори униженията и обидите, които Стоян Кралев му нанася, а това, че светът, който носи в себе си и на който служи с цялото свое същество, е вече чужд на синовете му и на цялото село и че цяла една епоха рухва вътре в него, за да го лиши от съпротивителни сили и устойчивост – дори и нравствена. Тогава се ражда и омразата към Стоян Кралев и желанието за отмъщение. Грехът е плод на настъпилата слабост, след като е свършило времето, предназначено за него. Малцина издържат подобно изпитание. Не издържа и Киро Джелебов и затова съвсем спокойно и с ясно съзнание записва на последния лист в семейната Библия: „Киро Джелебов уби Стоян Кралев на 24 декември 1965 година“. А знае, че „който отмъщава и убива дори на законно основание, като мисли, че ще премахне едно зло, той причинява друго зло. Да убиеш убиеца на брат си, ще причиниш на близките му, които са невинни, същото зло, което той е причинил на твоите близки. Вместо десет, ще страдат двайсет души – злото е отмъстено, но не и премахнато“. Знае го, но не устоява на злото, което вече е поникнало вътре в него. И се поддава на омразата..
Защо?

8.
Защо всички се поддават на омразата и въпреки че знаят, че не бива да пристъпят чертата, тръгват смело и решително към собствената си нравствена и физическа гибел? На този въпрос се опитва да намери отговор и Ивайло Петров в романа „Хайка за вълци“. Но това е въпрос на цялото време, което пише романа и в което този роман живее. Питаме се и ние. Питат се и самите герои. Има, значи, зла сила, която е извън всички и над всички, и която изкушава до изнемога човека, премахва задръжките му и го тласка към гибелта на душата.
Героите на романа „Хайка за вълци“ не са докрай християни, но отчаяно кръжат около Бога, молят му се и го отблъскват; смиряват се, покайват се, но в същия миг като опарени се отдръпват от вярата си, обръщат се назад и панически бягат от своето истинско спасение. Това донякъде го дължат на своя автор, но то е и в кръвта им и не е измислено напълно. Обществото ги отграничава от Бога, заплашва ги със строго нравствено наказание, ако Му се доверят и изпълнят Неговите заповеди. Те са като заключени тук на земята и смятат, че винаги ще останат на нея, че тукашният живот е вечен и затова тук трябва да разрешат душевните си противоречия и спрямо човешките закони да определят своето поведение. Поради това и селото им е един малък Содом и Гомор. Но Содом и Гомор е не само тяхното село, а и цялата страна, както и цялата земя. Хората се заразяват един от друг с греха, един от друг прихващат неверието и заживяват с него. Вярата остава в миналото, в традициите, в „религиозните предразсъдъци“, които новата мода отрича и разобличава. Което по-рано е било грях, тъй като е забранено от Господа, сега е добродетел, поощрявана от човека, революцията и властта. Чрез земната власт и революцията човек се самообявява за по-силен от Бога и изземва Неговите функции на земята. Всичко това се проявява в романа „Хайка за вълци“ и това е неговият основен сюжет – макар привидно да разказва за друго. Отказването от Бога не става изведнъж и лесно, но в крайна сметка всеки сам за себе си взима решението, че трябва да се реши на това. Самата хайка за вълци е окончателното колективно решение за отказ от вярата и живот по други заповеди.
Вярата в Бога обаче е жива у почти всички герои в романа. Но те са повярвали, че могат сами да раздават възмездие и решават съдбите си. Революцията изисква такива хора – иначе не може да се осъществи. Революцията е проявление на свободни хора, осъзнали правата си на граждани, чието основно право е да управляват себе си и обществото си сами. Те управляват себе си и обществото, ала не са щастливи. Ето, това е техният главен проблем, който не проумяват защо не успяват да разрешат. Уж са свободни, отърсили са се от предразсъдъци, повярвали са в разума, взели са съдбите си в собствените си ръце, а се измъчват ежедневно и не постигат разбирателство нито със себе си, нито с близките.
Ивайло Петров е атеист. Една от любимите му теми е архаизмът и непригодността на религията в съвременния живот. Той с ренесансова ирония се глуми над догмите и каноните на вярата, иронизира я и чрез иронията я отхвърля. Родените от него герои го слушат и му се подчиняват в известна степен, когато търсят истината в Бога и чрез Бога. Затова и не достигат до пълно сливане с Него. А може би това не е намеса на автора, а белегът на времето, неговото отношение към християнството. Човек няма как да излезе от своята епоха и да съществува извън нея.
Животът в романа не се подчинява на силата на човешкия разум. Разумът се представя за всемогъщ, ала не е и това го разбират дори и тези, които най-много са вярвали в него и са го следвали сляпо и безрезервно. Най-много страдат Михаил Деветаков и Стоян Кралев. Но „разумната“ истина търсят всички останали. И, естествено, не я намират.
Те осъзнават, че нещо твърде съществено им липсва, без което няма да могат да живеят спокойно и пълноценно. Страданията ги карат да мислят и търсят истината, за да видят причината, поради която са се стоварили върху главите им. Мисълта за причините ги прави философи.
Това е и главният проблем в записките на Деветаков.
Записките са личните размишления на героя, но в тях се събират и упоритите мисли на останалите герои, техните мъчителни духовни търсения и лутаници, а най-вече – те въплъщават духа на времето. Ние трябва да ги четем и като съставна част от романа, и като ги изваждаме от неговия контекст. Защото те принадлежат на творбата, обясняват я и мотивират постъпките на персонажите, но и стоят извън нея и живеят като самостоятелен и независим текст, „обясняващ“ от страни романа и идеите в него. Не е случайно, че авторът ги поставя в средата на романа, за да мотивира и оправдае началото на сюжета, както и да подтикне развръзката и създаде идейната среда, в която романът трябва да продължи и завърши. Те са и своеобразно завещание към времето, което ще протече след неговата смърт. Защото Деветаков е продукт на времето си, но не принадлежи само на него. Той е герой, който постоянно се възпроизвежда в съвестта и ума на българския свят.
Записките са написани в стила на реалното време, в което живее Деветаков, но духът, който носят и изразяват, е духът на 80-те години на ХХ век, когато е писан романът. Затова в тях трябва да виждаме два пласта, между които е смисълът на разсъжденията и истините, до които героят на романа достига. Деветаков пише архаично в сравнение с езика на „Хайка за вълци“, ала произнася мисли, вълнуващи хората от края на ХХ век. Той мъчително формулира истини и нравствени норми, но не може да живее според тях. Пред очите му е духовното изчерпване на света, поругаването на морала и нравствеността, скъсването с хармонията на традицията и той вижда причините за това, с ума си ги приема спокойно и знае, че вече трябва да се съобразява с тях. Но в живота си се съпротивлява и негодува, защото е човек нравствен и духовен и е възпитан в друг дух. Застанал на кръстопътя на историята, Деветаков се разкъсва не само в ума си, но и в морала си. Така дълго не се живее. Изборът е задължителен. И ние виждаме по неговите записки колко е трудно да се направи такъв избор, защото е съдбовен, а не формален, не е само за пред хората. Затова героят сякаш иска да си изработи нравствено алиби и оправдание.
Човекът според Деветаков е груб и ненаситен, защото е създаден от слепия инстинкт. „Никой не мисли, когато създава човека, защото е отдаден на плътска страст. Нещо повече, човек често се ражда след безпросветно пиянство, след насилие или флирт, при случайни срещи, от случайни хора. Въпреки това природата го дарява с ум, чувства, въображение, да изпитва болка и душевно вълнение. В това е нейната подлост, ако може да ѝ се вмени този порок.“ Тази мрачна философия е илюстрирана със съдбата на баща му – човек жизнелюбив, умен, всеотдаен, живеещ с хората, но след инсулта превърнал се в жив труп, измъчван от съзнанието за собственото си физическо безсилие и унизеност. Защо, пита се Деветаков, природата му дава това страдание. И не получава отговор, а и сам не е в състояние да го открие. Отговорът все пак е в „подлостта на природата“, дарила въпреки всичко човека с ум и чувства. „Природата не само причинява незаслужени страдания на човека, тя се гаври с него.“ Най-голямото страдание и наказание е смъртта.
Смъртта според Деветаков обезсмисля живота, обезсмисля самото човешко съществувание. Но поражда и стремеж към безсмъртие и натам са насочени всичките човешки усилия – или да постигне реално безсмъртие, или да създаде убедителна илюзия, че смъртта не е край на живота, а само преход от едно състояние към друго. „Жаждата на човека за безсмъртие на душата е толкова голяма, че той стига до абсурда (п.м. П.А.) да вярва в това безсмъртие. В религиите се казва, че Бог е създал човека, а то е тъкмо обратното. Човекът е създал Бога като упование и надежда. Къде е Бог да ни помогне и утеши?“ Бог според него не може да бъде постигнат рационално, а щом рационално не може да бъде постигнат, а само с вяра, той винаги ще бъде поставян под съмнение и съществуването му – оспорвано. Но разумът е ограничен и по логичен път иска да постигне истината и „така създава закона, а чрез закона – греха. Разумът създава най-големи страдания на човека, но кой го е създал? Бог, разбира се, кой друг може да бъде.“ Ето как Деветаков влиза в омагьосан кръг, от който не може да излезе. Вътре в него обаче той се догажда, че щом всичко е по този начин устроено, то значи „всичко е позволено“. Идеологиите са средствата, чрез които това „всичко позволено“ придобива някаква стройност и морална обоснованост, както и вкарването му все пак в определени рамки на допустими проявления. Не чуваме ли тук вопъла на Иван Карамазов?
Идеологиите са като религиите. В тях е изключено разумното мислене. А без разумно мислене хората се превръщат в стадо, защото се ръководят единствено от страха, а страхът ги подчинява на авторитета и насилието над умовете и душите им. Самият Деветаков не приема фашизма, защото тази идеология позволява във властта да влязат посредствени хора и да натрапват стадната психология. „Как може един народ да се управлява от банда лумпени, които имат наглата самоувереност, че ще преобразят света. Как славословим народа, а той е една тълпа, която всеки може да потиска, ако има амбиция и способност за това. И тук има пръст смъртта.“ (п.м. – П.А.)
От една страна, страхът от смъртта поражда идеята за всичко позволеното, а от друга, всичко позволеното те оттласква от смъртта, но задълбочава противоречията и всъщност не те избавя от нея. Но ти позволява сам да пристъпиш към нея и да приключиш объркания си и безнадежден живот. Деветаков не е силна личност, способна чрез идеологията и политиката да осъществява насилие над хората и да ги превръща в стадо. Той не поема пътя към „свръхчовека“, който път избираше Иван Карамазов, т.е. да раздава сам справедливост и истини дори и с цената на смъртта. Деветаков просто се предава и използва правото да върши всичко, тъй като то е позволено, да излезе от живота сам и уверен, че друга възможност просто не е имал.
Михаил Деветаков избира другата форма на свръхчовека – самоубиеца. Самоубийството за него е изходът от объркването, в което пребивава непоносимо дълго и вече е изчерпал и търпение, и сили за живот. Умствените и душевните търсения не го довеждат до никъде, понеже няма нито нравствена, нито интелектуална опора. Затова се и движи слепешката и в не в посоката, която би го довела до заветната цел. Такова е, впрочем, състоянието на българската интелигенция през 80-те години на ХХ век и записките на Деветаков словесно идентифицират нейното безрадостно и безплодно състояние.
Тежко е да си честен, умен, нравствено чист и да желаещ да вършиш добро, а не вярваш в Бога, съмняваш се в Неговото съществуване и предпочиташ да търсиш истината чрез философията, а не чрез вярата в Христос. Такъв човек неминуемо изпада в умствените лабиринти, в които е захвърлен Михаил Деветаков. От такава безпътица и лабиринти се раждат и революциите. И Михаил Деветаков разбира това. И го подсказва в своите „объркани записки“.

9.
Вече стана дума, че сюжетът на романа „Хайка за вълци“ разказва за един период от около 40-50 години до към 60-те години на ХХ век, но изразява идеите, духовните тежнения и проблеми на 80-те години на миналия век. Тончо Жечев казваше, че по „Хайка за вълци“ един ден ще се изучава историята, но аз уточнявам, че в него е „затворена“ нашата късна история, която все още днес не сме преживели и преодолели.
Цялото творчество на Ивайло Петров изразява индивидуалистичното общество и затова е изпълнено с толкова драматизъм и противоречиви и разкъсващи се от вътрешни конфликти персонажи. Няма друг писател от такъв ранг, който като него убедително и с толкова художествена сила да изобразява този тип общество и да показва неговите хора. Но това вече е предмет на друго изследване.




Из книгата на Ивайло Петров „Мъдрият няма идеали“:

„Който държи закона в ръцете си, за него е справедлив.“

„На този свят всичко се крепи на страха – държавата, обществото, семейството, та дори и отделната личност. И добродетелите не са плод на човешкото доброжелателство, а на страха.“

„Народът ни е горд и предпочита доброволно да влезе в ада, отколкото с ритници в рая.“

„В Добруджа хората ще ви посрещнат радушно, ще ви нахранят, ще ви напоят, но няма да видите ни един да ви свали шапка. Шапки сваляме само на умрелите, защото смятаме, че само те са по-достойни от нас.“