УРОЦИТЕ НА ДЯДО
Владо Любенов е роден на 21 август 1961 г. в София. Завършил е Софийския университет „Климент Охридски“, специалност „право“. Работи като адвокат. Автор е на стихосбирките: „Аз, неспособният“, 1991 г., изд. „Сюр“; „Видения“, 1993 г., изд. „Български писател“; „Селски нощи“, 1995г., изд. „Фонд ДГ“, с конкурс на Националния център за книгата; „Брачни сонети“, 2002 г.,изд. „Ръжана-Ю“, Приемане на безнадеждното“, 2005 г., изд. „Ръжана-Ю“, „Адвокати и пеперуди“, 2007 г.,изд. „Български писател“; „Неравноделни тактове“, 2012 г., на книгата с разкази „Рокля за двама“ (в литературен тандем с Габи Генчева), изд. „Ръжана-Ю“, 2010 г. както и на романа „Емигрантът“, 2012 г., изд. „Жанет45“. Владо Любенов е автор и на документалния филм „Йордан Кръчмаров – един забравен поет“, 2003 г. Член е на Съюза на българските писатели от 1996 г.
ПРАЗНИК
Бързайте всички – там на мегдана –
събор е и всеки знае:
старата рунтава черна мецана
тежко хоро ше играе!
Дрънчи синджирът.. „Детето пази го!“ –
майка ми вика и маха,
и дядо ми Петко на раменете ме вдига,
нали е добър, сиромаха.
А мечката клета, гнили зъби оголи,
ту се изправи, ту клекне горката,
па ѝ писне накрая и се търколи
за смях и на нас, децата!
Скърца с гъдулката радостно Мето,
кучето клявчи се, пени,
а младата циганка трепка с дайрето
и вее шалвари пембени...
И във кутията от халвата
звънкат монетите дребни:
„Да е богата, ех, холан, поне душата,
като сме бедни!“
20.01.2012
ХОРО
Тича комшийката, кърпата вее,
скачат гърдите ѝ пак и пак,
а подир нея хорото се лее
като горещ качамак.
Бай Данаила вири мустака,
чичо Андрея ситни едва,
и сякаш шкембето му весело квака,
щом приведе се: „Ква-ква!“
Леля ми в синя и пъстра престилка,
(в нашето село сини са вси)
на лево-на десно се смешно кандилка
и вее златисти коси.
После сме двамата – аз и мама,
цяла червена като домат,
а аз не мога, мен ме е срам, ама –
скачам, нали съм млад.
Дядо Янаки е стиснал бастуна
и тропа, понеже немое с крака,
гледайки тая велика фъртуна
и вика: „Ха така!“ „Ха така!“
Баба се кръсти и шепне: „Божке!
Що не съм млада и я!“
И гледа хорото – тая стоножка –
па се пофаща и тя...
А на хорото е целото село,
заедно с куция Начо и онуй пиянде,
дето е вечно неизтрезнело
и все му забравям името… а де?!...
...Скача мегдана, върти се Ръжана,
слънцето смее изгряло лице,
и хълбоци мята и пее реката
с чисто прозрачно сърце!...
16.12.2011
ДЪЖД
Този дъжд, този дъжд, дето мрачно вали над Ръжана,
аз не знаех, не знаех, че толкова страшен е той,
свит на топло до баба, във бархетна мека пижама,
срещах гръм подир гръм подир гръм и порой след порой и порой...
И потръпваше старата плетена къща на село,
и плющеше чардакът със пода от глина и кал,
и мучеше ни кравата долу в обора дебело
с животинска безкрайна безумна безпомощна жал...
И излязоха с лостове черни мъже край реката,
за да връщат безбройните камъни едри оттам,
дето влачеше страшно отпреде излязла водата,
громоляща, ревяща все туй: „дум-дум-дум“, „дам-дам-дам“...
И запали с треперещи пръсти кандилцето баба,
и се моли тъй дълго, тъй дълго, тъй дълго, че аз съм заспал,
и когато отворих очите, усетих, мирише на хубаво хляба,
и вече бе утрин и вънка дъждът беше спрял.
И после излязох да видя, че мостът ни вече го няма.
И цялото село излезнало беше отпред.
И слизаха хората, бавно изпълваха храма...
А аз да играя отново бях страшно зает...
09.10.2011
ДА ЗАКОЛИШ КОКОШКА
Баба щъка по двора и кокошките кътка,
и им хвърля черупки, трохи и просо,
а най-едрата тича, навирила трътка,
ох, незнаеща още, че е крехко месо!
Баба ловко я хваща отзад за краката,
оназ кудкудяка, кълве я до кръв,
но тя я провисва надолу с главата
на пътната вратня, завързана с връв.
И после отива да викне съседа...
Кокошката гледа ме тъй на верев –
жална, уплашена, кротнала, бледа,
потръпва и ръси перца от седеф.
Аз си взимам едно и го скривам в юмруче,
без още да зная, че и аз имам плът,
и когато порасна и с мен ще се случи
да плача от кръв, от любов и от смърт...
Но идва съседа с блестящо секирче
кокошката носи към черния пън,
а мен под краката е станало вирче
и всичко е както във някакъв сън:
секирчето хрясва и в пъна се впива,
кокошката крясва и плясва с крила –
и хвръква безглава, опръскана, дива
над дворове, къщи, гори и села...
... и пада най-сетне, бяла и лека,
в нашата тенджера, вирнала крак,
а баба ми гали главичката мека
и се подсмихва под своя мустак...
14.10.2011
ХЛЯБ
В огромната кръчма очакват колата със хлеба,
мирише на старо, на стадо, на евтин първак,
Маринчо, овчарят, се тюхка, „Що бави се тъй, дагоеба!“
и бавно навлиза отвънка предзимният мрак...
А вече е десет, вали, притъмнява, прикотква,
жените се скупчват във ъгъла по инстинкт,
и нещо по женски хортуват си тихо и кротко,
за манджи, свекърви, цветя и флебит...
Ние, децата, седим на огромните чанти пазарски,
дето събират самуни по пет и по шест наведнъж,
и си играем, говорим и смеем, растеме по царски,
додето пътува камионът под тъмния дъжд.
До нас Иван Байов похърква и нещо ломоти,
облегнат безгрижно във топлото бяло кьоше,
а едно малко и шарено весело коте,
смешно подушва му празното дълго шише.
Но ето, овците навънка надигат внезапно главите
и кучето радостно лае ли, лае, уж че на глад,
и мигом се сбутват пак плътно в тезгяха жените,
и ме изтикват, естествено, мен най-отзад.
И чувам как тракат огромните щайги и ето –
лъхва ме най-сладката миризма,
и някак е весело, радостно, чисто и светло,
и пие ми се от жълтата лимона.
И вади от касите хлеба със лакти космати кръчмаря,
и пъха в торбите по пет и по шест наведнъж,
и вдига се чак до небето горещата светеща пара,
и пада навън като ситен сит есенен дъжд...
И качвам, нарамил торбите, към къщи баира,
и крача по мъжки по калния път каменист,
и блъска по детски сърцето ми, ала не спира
да лапа ли, лапа ли, лапа... от топлия крайщник златист!...
21.12.2011
МЪНИЧЪК В СЕЛСКИЯ ДВОР
Олеле! – тичат насреща ми гъските колкото мене големи
и съскат и крякат и махат с разперени бели криле,
а зад гърба ми петелът със клюна си остър ме дебне
и дворът е страшно огромно разкаляно бойно поле.
И кучето Шаро пак яростно лае в хамбара,
козите ме гледат сурово със стари брадати лица
и капят ми сълзите в плитката дворищна бара,
додето напълвам пак кошничка с пресни яйца.
А вън край оградата клатят се тежки и сиви волове,
извиват глави и мучат и ме гледат сънливо за миг,
и чешат тела по оградата с крехки колове,
а доле реве приближаващо селският бик.
И чувам как подло подсвирва ми някъде в храстите смока,
излегнал се хитро до белия каменен слог,
да ме увие убие изпие и скрие в потока,
щом приближа, със единствен камшичен подскок.
И рее се горе високо във жежкото мрачно герака
и влизам във влажния тъмен със прилепи пълен обор,
а баба ме чака ли, чака ли, чака ли, чака ли, чака
да ми издърпа ушите, без да си дава зор...
12.12.2011
ЛЯТО
Дядо бавно, но сигурно коси
полудялата селска трева,
за да могат краката ми боси
да ликуват безкрай след това.
И по гръб, със ръце под главата,
да усещам под мен как расте
и в ухото ми шепне тревата:
„О, дете! О, дете! О, дете!“
30.01.2012
УРОЦИТЕ НА ДЯДО
Изкачване
Качваме с дядо Остра могила,
бавно от ранни зори,
уж толкова млад съм, а губя сила,
аха да извикам: „Спри!“
Пролет е... Дядо ми в зимни обуща
крачи нагоре голям,
ала ръката ми мъничка не изпуща, –
ми ако все пак се предам!...
Най-сетне спираме за почивка,
а долу под нас – като в буквар –
в цъфнало облаче – сливка до сливка,
и църквица – в слънчев пожар!
Дядо въздъхва и казва – „Гледай,
китно е нашто селце –
схлупени къщици – два-три реда,
ала пулсира като сърце...“
И тръгваме – леко – все тъй нагоре
по жълто-плешивия скат...
Мравчици, дето не знаят умора,
във този чудесен свят!...
17.02.2012
Спускане
С дядо сме горе на Остра могила –
вятър и диви треви...
надолу погледнеш – и – майчице мила!,
сърцето ми чак се сви...
Но дядо ме учи на смелост и казва:
„Търкулвай се презглава!
Виж, склонът е целият мек като пазва –
надолу е само трева!...
Оттук като малък и аз... кога беше...,
а хълмът и днес е все същ...“
— Дядо, и на теб ли ти се ревеше?
— Чедо, човек изведнъж става мъж!
И закопчава сивото ми сетренце,
нахлупва ми шапката като бандит,
и свил се на топка, като малко козленце,
аз се хвърлям по белия рид...
...и върти се светът, и шуми ми главата,
и искри хвърля слънцето чак,
и догонва ме смътно, сред шума на тревата,
на дядо викът му: „Юнак!“...
17.02.2012
ПРАЗНИК
Бързайте всички – там на мегдана –
събор е и всеки знае:
старата рунтава черна мецана
тежко хоро ше играе!
Дрънчи синджирът.. „Детето пази го!“ –
майка ми вика и маха,
и дядо ми Петко на раменете ме вдига,
нали е добър, сиромаха.
А мечката клета, гнили зъби оголи,
ту се изправи, ту клекне горката,
па ѝ писне накрая и се търколи
за смях и на нас, децата!
Скърца с гъдулката радостно Мето,
кучето клявчи се, пени,
а младата циганка трепка с дайрето
и вее шалвари пембени...
И във кутията от халвата
звънкат монетите дребни:
„Да е богата, ех, холан, поне душата,
като сме бедни!“
20.01.2012
ХОРО
Тича комшийката, кърпата вее,
скачат гърдите ѝ пак и пак,
а подир нея хорото се лее
като горещ качамак.
Бай Данаила вири мустака,
чичо Андрея ситни едва,
и сякаш шкембето му весело квака,
щом приведе се: „Ква-ква!“
Леля ми в синя и пъстра престилка,
(в нашето село сини са вси)
на лево-на десно се смешно кандилка
и вее златисти коси.
После сме двамата – аз и мама,
цяла червена като домат,
а аз не мога, мен ме е срам, ама –
скачам, нали съм млад.
Дядо Янаки е стиснал бастуна
и тропа, понеже немое с крака,
гледайки тая велика фъртуна
и вика: „Ха така!“ „Ха така!“
Баба се кръсти и шепне: „Божке!
Що не съм млада и я!“
И гледа хорото – тая стоножка –
па се пофаща и тя...
А на хорото е целото село,
заедно с куция Начо и онуй пиянде,
дето е вечно неизтрезнело
и все му забравям името… а де?!...
...Скача мегдана, върти се Ръжана,
слънцето смее изгряло лице,
и хълбоци мята и пее реката
с чисто прозрачно сърце!...
16.12.2011
ДЪЖД
Този дъжд, този дъжд, дето мрачно вали над Ръжана,
аз не знаех, не знаех, че толкова страшен е той,
свит на топло до баба, във бархетна мека пижама,
срещах гръм подир гръм подир гръм и порой след порой и порой...
И потръпваше старата плетена къща на село,
и плющеше чардакът със пода от глина и кал,
и мучеше ни кравата долу в обора дебело
с животинска безкрайна безумна безпомощна жал...
И излязоха с лостове черни мъже край реката,
за да връщат безбройните камъни едри оттам,
дето влачеше страшно отпреде излязла водата,
громоляща, ревяща все туй: „дум-дум-дум“, „дам-дам-дам“...
И запали с треперещи пръсти кандилцето баба,
и се моли тъй дълго, тъй дълго, тъй дълго, че аз съм заспал,
и когато отворих очите, усетих, мирише на хубаво хляба,
и вече бе утрин и вънка дъждът беше спрял.
И после излязох да видя, че мостът ни вече го няма.
И цялото село излезнало беше отпред.
И слизаха хората, бавно изпълваха храма...
А аз да играя отново бях страшно зает...
09.10.2011
ДА ЗАКОЛИШ КОКОШКА
Баба щъка по двора и кокошките кътка,
и им хвърля черупки, трохи и просо,
а най-едрата тича, навирила трътка,
ох, незнаеща още, че е крехко месо!
Баба ловко я хваща отзад за краката,
оназ кудкудяка, кълве я до кръв,
но тя я провисва надолу с главата
на пътната вратня, завързана с връв.
И после отива да викне съседа...
Кокошката гледа ме тъй на верев –
жална, уплашена, кротнала, бледа,
потръпва и ръси перца от седеф.
Аз си взимам едно и го скривам в юмруче,
без още да зная, че и аз имам плът,
и когато порасна и с мен ще се случи
да плача от кръв, от любов и от смърт...
Но идва съседа с блестящо секирче
кокошката носи към черния пън,
а мен под краката е станало вирче
и всичко е както във някакъв сън:
секирчето хрясва и в пъна се впива,
кокошката крясва и плясва с крила –
и хвръква безглава, опръскана, дива
над дворове, къщи, гори и села...
... и пада най-сетне, бяла и лека,
в нашата тенджера, вирнала крак,
а баба ми гали главичката мека
и се подсмихва под своя мустак...
14.10.2011
ХЛЯБ
В огромната кръчма очакват колата със хлеба,
мирише на старо, на стадо, на евтин първак,
Маринчо, овчарят, се тюхка, „Що бави се тъй, дагоеба!“
и бавно навлиза отвънка предзимният мрак...
А вече е десет, вали, притъмнява, прикотква,
жените се скупчват във ъгъла по инстинкт,
и нещо по женски хортуват си тихо и кротко,
за манджи, свекърви, цветя и флебит...
Ние, децата, седим на огромните чанти пазарски,
дето събират самуни по пет и по шест наведнъж,
и си играем, говорим и смеем, растеме по царски,
додето пътува камионът под тъмния дъжд.
До нас Иван Байов похърква и нещо ломоти,
облегнат безгрижно във топлото бяло кьоше,
а едно малко и шарено весело коте,
смешно подушва му празното дълго шише.
Но ето, овците навънка надигат внезапно главите
и кучето радостно лае ли, лае, уж че на глад,
и мигом се сбутват пак плътно в тезгяха жените,
и ме изтикват, естествено, мен най-отзад.
И чувам как тракат огромните щайги и ето –
лъхва ме най-сладката миризма,
и някак е весело, радостно, чисто и светло,
и пие ми се от жълтата лимона.
И вади от касите хлеба със лакти космати кръчмаря,
и пъха в торбите по пет и по шест наведнъж,
и вдига се чак до небето горещата светеща пара,
и пада навън като ситен сит есенен дъжд...
И качвам, нарамил торбите, към къщи баира,
и крача по мъжки по калния път каменист,
и блъска по детски сърцето ми, ала не спира
да лапа ли, лапа ли, лапа... от топлия крайщник златист!...
21.12.2011
МЪНИЧЪК В СЕЛСКИЯ ДВОР
Олеле! – тичат насреща ми гъските колкото мене големи
и съскат и крякат и махат с разперени бели криле,
а зад гърба ми петелът със клюна си остър ме дебне
и дворът е страшно огромно разкаляно бойно поле.
И кучето Шаро пак яростно лае в хамбара,
козите ме гледат сурово със стари брадати лица
и капят ми сълзите в плитката дворищна бара,
додето напълвам пак кошничка с пресни яйца.
А вън край оградата клатят се тежки и сиви волове,
извиват глави и мучат и ме гледат сънливо за миг,
и чешат тела по оградата с крехки колове,
а доле реве приближаващо селският бик.
И чувам как подло подсвирва ми някъде в храстите смока,
излегнал се хитро до белия каменен слог,
да ме увие убие изпие и скрие в потока,
щом приближа, със единствен камшичен подскок.
И рее се горе високо във жежкото мрачно герака
и влизам във влажния тъмен със прилепи пълен обор,
а баба ме чака ли, чака ли, чака ли, чака ли, чака
да ми издърпа ушите, без да си дава зор...
12.12.2011
ЛЯТО
Дядо бавно, но сигурно коси
полудялата селска трева,
за да могат краката ми боси
да ликуват безкрай след това.
И по гръб, със ръце под главата,
да усещам под мен как расте
и в ухото ми шепне тревата:
„О, дете! О, дете! О, дете!“
30.01.2012
УРОЦИТЕ НА ДЯДО
Изкачване
Качваме с дядо Остра могила,
бавно от ранни зори,
уж толкова млад съм, а губя сила,
аха да извикам: „Спри!“
Пролет е... Дядо ми в зимни обуща
крачи нагоре голям,
ала ръката ми мъничка не изпуща, –
ми ако все пак се предам!...
Най-сетне спираме за почивка,
а долу под нас – като в буквар –
в цъфнало облаче – сливка до сливка,
и църквица – в слънчев пожар!
Дядо въздъхва и казва – „Гледай,
китно е нашто селце –
схлупени къщици – два-три реда,
ала пулсира като сърце...“
И тръгваме – леко – все тъй нагоре
по жълто-плешивия скат...
Мравчици, дето не знаят умора,
във този чудесен свят!...
17.02.2012
Спускане
С дядо сме горе на Остра могила –
вятър и диви треви...
надолу погледнеш – и – майчице мила!,
сърцето ми чак се сви...
Но дядо ме учи на смелост и казва:
„Търкулвай се презглава!
Виж, склонът е целият мек като пазва –
надолу е само трева!...
Оттук като малък и аз... кога беше...,
а хълмът и днес е все същ...“
— Дядо, и на теб ли ти се ревеше?
— Чедо, човек изведнъж става мъж!
И закопчава сивото ми сетренце,
нахлупва ми шапката като бандит,
и свил се на топка, като малко козленце,
аз се хвърлям по белия рид...
...и върти се светът, и шуми ми главата,
и искри хвърля слънцето чак,
и догонва ме смътно, сред шума на тревата,
на дядо викът му: „Юнак!“...
17.02.2012
