Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: БЕЛИЯТ БРЯГ"

БЕЛИЯТ БРЯГ

Марина Константинова е родена в град До­брич. Завършила е педагогика и психология във Великотър­новския университет „Св. св. Кирил и Методий“. С литературно творчество се занима­ва от 80-те години. Член е на Сдружението на писателите в Добрич от 1983 г. Работила е като педагог, репортер, коректор, редактор и психолог през различни периоди от живота си. Издала е десет книги с поезия, разкази и романи – „Нежна гръмотевица“ /1992/, „Отвесно време“ /1995/, „С отвързани очи“ /1999/., „Отблясъци“ – /2001/. През 2006 г. се появяват три нови книги – „Диви ябълки“, „Седемте мъже на Мария“ и „Вървейки по брега“. През 2008 г. авторката из­дава „Писмо в бутилка“ и „Невидимият бряг“. „Навръх тишината“ /стихове/, излиза през 2010. а през 2012 г. излезе „Златният венец“ в Издателство „Сиела“. „Белият бряг“ се издава на български, румънски и английски език от ИК „Ларго сити“, Добрич.


/Откъс от роман/


В основата на тази история лежат мемоарите на румънската кралица Мария Виктория ди Единбург и разкази на хора, близки до нейното обкръжение.
Останалото е плод на авторовото въображение.

Могат ли думите да бъдат доказателство за любовта...
Те се натрупват през времето и заживяват свой живот
независимо от всичко.*

Идва момент, в който от Морето изплуват отдавна потънали кораби...
И ти откриваш забравени съкровища...


1.
„Съдбата си прочетох
върху лист от кестен...“

Животът ми не беше приказка. Може би наглед твърде обичаен за жена като мен, но все пак, като се вгледам, виждам и приказни мигове, чийто блясък се прокрадва върху всичко останало. Дали е трябвало да се случат и кой има заслуга за тях, не гадая. Дори сега, след толкова време, отново се връщам към някои съдбовни моменти и не знам дали трябва да съжалявам, или както философски някои отбелязват: не бива за нищо да се съжалява.
Навярно в Божественото има някакво логично равновесие, което изравнява тъгата, болката и самотата по удивителен начин с щастието, радостта и красотата. Поне така беше в моя живот.
Може би изравняването започна тук, на този бряг, в една лятна утрин, когато корабчето ни акостира край Белите скали около малкото бяло градче, чиито къщи с червеникави покриви някой сякаш нарочно бе пръснал нагоре по стръмното.
Красотата и спокойствието на това място ме удиви още щом стъпих тук. Топлината и ароматът на цветята, на лозите, оплели скалите в своите зелени прегръдки, птиците и техният свободен полет, щурците, феерията от звуци и цветове... Омагьоса ме и се влюбих в него. Може би затова купих земите и хората тук станаха мои приятели.
А после всеки път, когато идвах, виждах как всичко се променя, буквално преобразява пред очите ми. Строежът на вилите, градините и всичко онова, което направиха двамата италиански архитекти – мои приятели, и многобройните работници... Беше чудесно.
За пръв път бях свободна в нещо, което предприех по свое желание. Исках да избягам от севера, от студа, от нещастието, от самотата... Югът бе моето място и точно тук исках да бъде домът ми, да посадя щастие, да изпълня с красота всяка частица, всяко кътче от тази земя. И мисля, че се получи. Дори надмина всичките ми очаквания... И сякаш заживя свой собствен живот, който ме прие, погълна и се превърна в магия.
С право се доверих на историите, които ми разказваха за този оазис, много преди самата аз да стъпя тук. И бяха прави, не преувеличаваха. Дори напротив. Едва ли има достатъчно и подходящи думи да се опише очарованието на залива, закътан, сякаш дълго скрит от провидението за нечии очи. Но за моите не се скри, напротив. Може би защото исках да сторя нещо хубаво, нещо почти вълшебно. Сякаш въображението ми беше една добра фея, бяла фея, магьосница на светлината.
Преображението не беше самоцелно. Бях виждала толкова дворци и градини. Животът ми в Англия, на различни места в Европа, пътешествията ми до Египет
и други екзотични страни сякаш изтъкаха в съзнанието нещо, което бе съчетало различните обичаи, култури, традиции в едно в потвърждение на това, че различните религии са всъщност проявления на едно и също – Бог, единното космическо цяло, вселенската вяра в силата на божественото и животът като негово проявление.
Моите архитекти приеха желанията ми и ги превърнаха в реалност, без да нарушат естественото очарование на този вълшебен бряг. Нито едно хубаво нещо не бе унищожено или заличено. Напротив – няколкогодишното умуване, чертане, проектиране бе умело приложено и ръководено. Местните хора с радост се включиха в строежа на няколкото вили и на моя миниатюрен дворец. Нарекох го Тихото гнездо. Всеки път, когато идвахме с моите деца и приятелите ми, за да видим докъде е стигнало изграждането, се удивлявахме на творческите решения.
Изобилната вода, която бликаше от изворите в околността, бе цяло чудо. Тя идваше през долината до моя дворец и въртеше колелата на водениците и местните мелници.
Моите италиански гении – така ги наричах шеговито, макар че това бе самата истина за тях, бяха променили стръмния бряг. Праговидните тераси, през които водата се оттичаше в каменни канали, преливаха надолу във водни огледала. А високите водопади извикваха възторг у нас. Няколкото чешми в градините на това райско място бяха хубави. Стояхме удивени дълго пред ромона на водата. Имената на кладенците сякаш бяха измислени специално за мен. Толкова много подхождаха на живота ми, на моите желания и онова, което бленувах. Сребърният кладенец, Белият кладенец...
Отнасях мечтите си на север и дългите месеци минаваха в сънища за живота, който ми предстоеше тук.
Извиках на помощ и още един стар мой приятел от Швейцария – известен придворен градинар, прочут с цветните си творения. Заедно с него доста умувахме какво да сторим с огромното зелено пространство. Площта беше десетки декари, които исках да разделя на няколко градини и така различните места да внушават различни настроения и усещания. Така се появиха идеите за Английската градина, Градината на вековете, Нимфеума, вътрешни дворове в мавритански, арабски, римски стил. Имах намерение по – късно да построим и параклис, римско – арабска ротонда, някои от сградите бяха обрамчени с колонади, а и местният стил на къщите с чардаци също до голяма степен бе съхранен. Чешмите бяха украсени с изящни мраморни медальони в римски стил с персонажи от митологията. Това внасяше допълнително очарование и изненада при нашите посещения. Картината всеки път все повече добиваше цялост и завършеност. Моментът на преселването ми тук наближаваше. Поне една от вилите трябваше да е окончателно готова, за да се преместим – аз, децата ми и моят антураж – хората, които се грижеха за нас. Не можех да се лиша от нито един от тях. Бяха ми скъпи и верни, необходими за нуждите на семейството. Нали бях кралица все пак, макар че го забравях често. Чувствах се като останалите. Дори си мислех, че те в много случаи бяха по – щастливи от мен. И макар че тогава животът ми не беше онова, което желаех за себе си, имах свобода, за което бях благодарна. Не ми пречеха, бях относително независима, а и аз не пречех на заетия ми с кралски дела до голяма степен консервативен съпруг. Така течеше времето и приближаваше мигът на моето романтично преселение.
Има период в живота на всеки човек, когато обвързаността му някак разхлабва своите вериги и го освобождава. И той се чувства вече независим от името, титлите, имотите и други неща, които са го дърпали надолу и са оковавали крилете му. Тогава тази освободеност му придава начална скорост и летенето на духа му помага да осъзнае какво иска да стори с оставащото му време, какво е онова, за което мечтае, и как да го осъществи.
Така се случи тогава и с мен и за щастие Тихото гнездо ми помогна по много начини да променя живота си, да сбъдна моята вяра за добро и красиво, за щастливо съществувание и да намеря отново любовта отвъд обичайните измерения.

2.
„В реката на деня
сме камъчета малки...“

Още при първите ѝ разходки по Белия бряг любопитството ѝ я отведе из тесните улички на градчето. Чула бе разкази за една млада жена – ясновидка, която познавала съдбата на всеки, който отивал при нея в дома ѝ. Разбира се, ако пожелаел да чуе какво ще му каже. Така реши да отиде и нозете я отведоха там. Показа ѝ къщата един от градинарите – тъмноок мъж на средна възраст, който живееше на същата уличка. Дървената порта остана леко открехната. Изкачи каменните стъпала и плахо, несигурно почука на леката дъсчена врата. Отвори ѝ момиче, дългокосо, на около петнайсет, леко усмихнато, сякаш унесено в свои хубави мисли, които никой не биваше да узнае. Заприлича ѝ на принцесата – нейната малка дъщеря, русокосата Или, за по – кратко, както ѝ викаше.
— Майка ти тука ли е? – попита тя.
Момичето я погледна ококорено, сякаш бе излязло насила от своя уютен ъгъл, огледа с любопитен поглед странната жена в бяло с плетена мрежеста шапка на главата, която надничаше сякаш в душата му с дълбоките си сини очи и хубавата си, внушаваща доверие и спечелваща те на своя страна, усмивка.
— Сега ще ѝ кажа да дойде... – Момичето се запъти към вътрешността на старата прихлупена къща.
После се появи жената. Беше тъмнокоса, с вече поувехнала красота, матова кожа и тъмни, маслинови очи. Сериозното ѝ изражение носеше тъжен отпечатък, който само умелото око можеше да улови.
— Добра среща... – поздрави тя. – Мене ли търсиш? – Тя се държеше свойски. Беше боса и пристъпваше грациозно, замятайки дългите поли с цвят на зеленика.
— Ти ли си Зеки? – попита за всеки случай Миси, въпреки че бе почти сигурна, че точно тази е жената. – Казаха ми, че сте две сестри. Да не би нещо да бъркам?!
— Сестра ми вари сладко. Ще те почерпя.
— Аз съм Миси. Не съм се преместила още напълно, но скоро ще се пренеса тук за постоянно.
— Сещам се защо си дошла... – погледна я дяволито.
— Искам да ми гледаш...
— На кафе ли...или на ръка... И на карти мога да гледам.
— От кого си се научила?
— Всички жени в рода ни са го правили и го правят открай време.
— А сестра ти?
— Тя също, но по-рядко. Оставя повече на мен. Сядай... Ще направя кафе. А после ще ти гледам и на ръка. Ръката казва повече от всичко.
Докато слагаше джезвето на печката в малката кухня, Миси се огледа. Стаята не беше нито твърде голяма, нито съвсем малка. На едната стена имаше опънат правоъгълен, цветен ковьор, навярно подарен или домашно тъкан от някого. Семейна снимка красеше другата стена, а в отсрещния ъгъл до неголям скрин от тъмно дърво висеше газена лампа. Върху масата стоеше малък примитивен свещник с преполовени свещи.
— Как ти беше името? – осведоми се Зеки.
— Мария... – усмихна се. – За по – кратко Миси. Дъщеря ти е хубава, като моята.
— И ти си хубава. Имаш хубава усмивка. Личи си, че си с добро сърце, но вътре в
тебе е друго. Лежи ти нещо тежко... – улови ръката ѝ, вгледа се в нея, цъкна с език и надникна в очите. – Хубавите жени нямат лесен живот.
— Защо мислиш така? – каза Миси, колкото да поддържа разговора. Знаеше, че
жената има право. Въпреки високопоставеното си положение и богатството на семейството животът не беше лесен. Щастието никога не бе лесно достижимо. Изпитвала го бе на своя гръб през живота си не един или два пъти.
— Мъката ти не е от вчера. Любовта все идва при тебе за малко, а после си отива.
Само децата си ще имаш завинаги, но и те са грижа, докато си жив. – После продължи да се взира в линиите на ръката ѝ.
— И какво друго виждаш още? – Струваше ѝ се, че всичко е шега.
— Линията на любовта е дълга. Тя пак ще дойде при тебе и този път няма да те
напусне. – Отново се усмихна и погали ръката ѝ с пръсти.
— Сериозно ли го казваш... Не е за вярване. Вече не съм в първа младост. Имам
много приятели и може би след всичките тези години освен тях и децата не мога друго да очаквам.
— Ами, животът е такова нещо, че всичко може да се случи. Бъди готова за много
неща. Но тука ще имаш хубав живот.
— Благодаря ти... – Миси остави няколко златни монети на масата пред онемялата
от изумление жена. Тя се окопити от гледката на златото и отиде да налее две чашки гъсто черно турско кафе, както го обичаше.
— Не попитах как го пиеш, но, мисля, ще ти хареса.
— Благодаря – отпи голяма глътка с удоволствие. – Купи нещо на твоето момиче.
И ако имаш нужда от помощ, не се притеснявай. Обади се. Смятай ме за приятелка.
— Хубаво, като допиеш кафето докрай, ще захлупя чашката. Ще поседи малко
така, после ще ти гледам. – Извади от шкафа колода карти, разбърка ги и ги разстла върху масата. – Избери една! Сложи я встрани. Сега да видим какво ще кажат картите за тебе...
Миси я наблюдаваше с интерес. Младата жена не се притесняваше ни най – малко, но имаше респект от неочакваната посетителка. Въпреки това чувстваше, че си спечели в нейно лице още една приятелка.
— Ще дойде вест отдалеч. Ще имаш и пътуване. После, след като уредиш работите си, отново ще се върнеш тук. Приятели ще ти помогнат много. Казах ти вече, че любовта отново ще стопли сърцето ти. Виж, хубав, черен мъж ще срещнеш. И двамата ще имате желание един за друг. Но ти няма да бързаш и няма да сгрешиш.
— Наистина ли... – Не можеше да повярва на всичко това.
Миси я гледаше, сякаш някой ѝ разказваше приказка. Но животът ѝ досега не
беше приказка, макар че щастливите ѝ мигове не бяха малко. Несподелената любов, която бе хранила от най – ранните си години, отдалечаването, загубата на скъпи близки хора, самотата... Всичко това бе вселило в нея една обичайна, постоянна тъга, като пейзаж, който дори усмивката ѝ не можеше да прогони задълго. Има неща, които оставят своя отпечатък завинаги върху човека и нищо не е в състояние да го изличи. Може би трябва да се случи някакво чудо, нещо необикновено. Но тя отдавна не беше дете, за да повярва на това. В последните години търсеше покой, хармония с природата, радваше се на малките неща всеки божи ден и на децата, за които отделяше време, внимание и грижи и ѝ се струваше, че това е начинът, по който винаги бе искала да живее, но в големия град, в аристократичните среди сред фалша, лицемерието и светската суета някак всичко хубаво изчезваше и се заличаваше. Ненапразно бе избягала оттам и бе взела решение, като откри това място – нейното тихо гнездо, за което бе бленувала в съня си. Най – после сънят се превръщаше малко по малко в действителност. Хората тук бяха истински, гледаха я с доброта и откритост, каквито тя не бе очаквала да срещне. Нямаше човек по тези места, който да не я тачеше. Като я видеха с файтона да минава по тесните улички, мъжете сваляха шапки, жените ѝ махаха приветливо, децата тичаха около нея, а тя и дъщеря ѝ, а понякога и някой от нейната свита, хвърляха златни монети по калдъръма и децата се боричкаха за тях.
Това място я караше да се чувства щастлива дори ей тъй, без причина. Да се
радва на живота само защото денят е хубав и морето шепне на крачка от нея..
Тя се изтръгна от унеса, в който я отнасяха мислите ѝ, и погледна Зеки. Бе вдигнала чашката и се вглеждаше в дъното, което по странен начин бе изрисувано.
— Виж тука.... Това ми прилича на лодка, която ще спре на брега. Капитанът е
хубав мъж и ще ти бъде гост. Това не е случайно. Да знаеш... Три пъти вече ми излиза.
— Трябва да вървя. Благодаря ти за всичко. Пак ще се видим.
Зеки я изпрати до улицата. Файтонът пое към брега и към сребърните вълни, които го обливаха открай докрай. Водата все още бе студена, макар за някои да нямаше особено значение. По това време на годината уловът бе добър, мрежите на рибарите се пълнеха и лодките се прибираха натоварени до краен предел. Тогава градчето ликуваше. Миси бе изпълнена с хубави предчувствия.


3.
 „Думите ми за теб са цветове-
разтварят се тихо в нощта...“

Майка ми обичаше цветята. Тя познаваше различните видове. В нейната градина грееха какви ли не цветове – от оранжево, жълто и кремаво до алено, розово, червено, бяло, пепелно... Бяха нейна слабост особено лилиумите и розите. Цветовете се виеха около специални подпори до вратите и около плета, покрай каменната стена, край кладенеца, чак по стълбите, които отвеждаха навътре.
Обичах да седя в някое закътано местенце, да поемам уханието и да наблюдавам как градината расте, да си представям как през нощта цветята оживяват. Мама ми разказваше тази приказка толкова пъти. Със сестрите ми, с които имахме неголяма разлика, играехме на криеница, правехме букети и ги подарявахме на мама и на нашата баба, когато ни посещаваше. Къщата дишаше с цветята. Вазите винаги бяха пълни по всяко време, сякаш живеехме в някакво цветно царство. Когато го напуснах, си обещах един ден и аз да имам такова кътче само за мен.
Сега, когато мечтата ми се превръща в реалност, съм изпълнена с толкова предчувствия за живота си тук, сякаш съзнанието ми прожектира един все още неизживян филм. Странно е. Питам се може ли човек да се привърже към своите видения. А аз имах възможност да се опитам да ги осъществя. Имах идеалното място и средства да го направя и не се поколебах. И скоро моята въображаема градина започна да дава плодове.
Защо трябваше да избягам... На север беше студено и неуютно и, може би не искам да си го призная, но аз самата вече не можех да остана там. Търсех спокойствие и уединение далеч от светската суета, интригите и двуличието, фалша. Не приех напълно от самото начало този начин на живот. Надявах се, че младостта е недостатък, че децата, които имахме с моя съпруг, ще усмирят духа ми, ще ме закотвят и приземят по някакъв начин, но това не се случи. Дори, напротив, ставаше все по-лошо. Сигурно трябва да обвинявам себе си за всичко. Отначало животът ни бе хубав. Не знам точно кога започна да се променя. Малките тайни, двуличността и нейните пипала, които като отровен бръшлян оплитат всичко, всеки следващ миг. И двамата усещахме промяната. Но това, че често пътувахме в различни посоки, гостувахме, посещавахме екзотични места, някак разтегляше във времето и забавяше събитията, които предстояха и за които някак подсъзнателно имахме вече нагласа, дори без да говорим все още нито веднъж за тях.
Бях благодарна, че между нас нямаше обичайните разпри, каквито се случваха между съпрузите, отегчени от сковаността и скуката на порядките и етикета особено в кралското обкръжение. Децата ни никога не станаха свидетели на подобни сцени. Така запазиха за нас хубави спомени, неопорочени, чисти и ореолът, за който говорим, когато стане дума за родителите ни, бе съхранен. Мисля, че това бе много важно за мен, а и за моя съпруг, разбира се. В този смисъл успяхме да съхраним атмосферата на семейството, въпреки че не живеехме никога задълго заедно и не постигахме съгласие за много неща.
Необичайните обстоятелства в живота ни, потеклото и уговореният ни брак /тогава още кралските семейства сключваха съюзи, основани на политика, интереси и почти никога на чувства/ бяха достатъчни основания за провал. Въпреки всичко ние не се провалихме в буквалния смисъл на думата, но пропастта между нас двамата ставаше все по – голяма и непреодолима. Докато един ден не се преместих с децата си в новата резиденция на Белия бряг – това южно пристанище, което подслони безпътната ми душа.
Той имаше право да идва тук, когато пожелае, но го правеше толкова рядко. Бях благодарна за неговата дискретност, пък и делата му не позволяваха дълго отсъствие. Все пак имаше отговорности, които не можеше да пренебрегне или отхвърли. Поданици, които го задължаваха. В последните години политиката се бе превърнала в сложна игра, еквилибристика, в която ако искаш да спечелиш, трябваше да си дяволски добър играч и да боравиш с картите много изкусно. Това, че бях женско създание, ме спаси от много неща, но за сметка на други, които не ми спести. Въпреки това се смятах за щастливка. Започнах да мисля и да се чувствам такава след окончателното ми преместване в моята нова бяла къща на Белите скали на оня бряг, който бях нарекла бял, но често си мислех, че сребристият е по – подходящо определение. И душата си чувствах бяла, сребърна... Пътят ми беше поръсен с онзи пепелнорозов аромат.
Дните ми ухаеха неповторимо. Нощите тук бяха незабравими, теменужени, сини... Рисувах, яздех, пишех, съзерцавах всичко и най – вече Морето – моята най – последна любов.
Децата ми бяха истински свободни, щастливи. Това място бе неопорочено от градските нрави, клюки, интриги. Животът в него бе чиста монета, истински, без патината, която наслояват върху му фалшът и рутината. Харесваше им тук, не по – малко, отколкото на самата мен. Сякаш бяхме дошли в рая, нашия рай, и не искахме никога да го напуснем.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево