Рада Въртунинска


/откъс от новела/

ДИКИ БЕШЕ…

Все още не знаех какво е бил Дики, когато ми се обади академик Губоглу и ме покани да работим заедно за разчитането и изследването на един надпис върху керамичен ритуален съд, открит под наносите на крайбрежна пещера.
Наскоро бях защитила дисертация на тема „Езическите ритуали като първооснова на древните култури“. Да работя под ръководството на един от най-известните арабисти в Европа за мене беше изключителен шанс, както и признание за моя професионализъм. Дори не се замислих за сложността на работата. Щом академикът търси съдействието на все още непопулярен учен-археолог като мене, значи ме бива. Стегнах си набързо багажа и тръгнах.
На летището ме посрещна асистентката на Губоглу. Познавах се с Юлия Бенеш от няколко години. Срещахме се по научни конференции и симпозиуми, на съвместни летни разкопки по крайбрежието. Тя беше достолепна дама с изящни черти и изискани маниери. Жена от старата генерация, наричана – буржоазна. Беше винаги много сериозна. Рядко се усмихваше, а в очите ѝ – големи, златисто-кафяви, се таеше плахост, меланхолия, нещо тъжно и молещо, което не позволяваше особена близост или интимност. Държеше събеседника на дистанция с пестеливите си жестове и кратките разговори.
Беше топъл юлски ден. Прозорците на колата бяха отворени. Край нас прелитаха автомобили на път за морето. Крайпътният пейзаж, задушаван от жегата, се плъзгаше и променяше, като се редуваха ожънати полета, изпечени от слънцето или свежи сенчести градини и лозя.
— Професор Губоглу ви очаква в института, – каза Юлия. – Помоли да ви отведа направо там, за което се извинява. Изморена ли сте!
— О, не! – Казах аз. – Пътуването беше кратко и приятно. Почти не усетих, че не съм на работното си място.
— Професорът е нетърпелив да ви види по няколко причини. Първо иска да ви запознае с нещо, което смята, че ще бъде полезно за предстоящата ви работа. Иска да използва всяка минута за съвместните ви проучвания. Другата причина, която го пришпорва е, че неочаквано получи покана за участие в международна конференция на арабистите в Лондон. Трябва да се подготви за конференцията и да ви въведе в работата.
— Разбирам – казах аз и не попитах нищо повече, защото Юлия отново беше добила недостъпния си вид. Охлювът се бе прибрал в черупката.
Професорът ни посрещна в просторното фоайе на института. Той направи крачка, леко сведе побелялата си глава и ми подаде ръката си.
— Добре дошла! Толкова млада и вече разгадаваща тайните на Историята! Дължа ви извинение…
— Юлия вече ме осведоми. Благодаря ви. За мен е чест поканата ви.
— Заповядайте! – каза той, а ръката му докосна лакътя ми и остана там, докато ме водеше към изложбената зала. Беззвучно ахнах от възторг. Старинна архитектура. Внушителни стенописи, остъклен куполен таван, импозантна обстановка като в църква. Личеше, че тук не е вилняла столетия османската империя. Още по-голяма беше изненадата ми от експонираната изложба на шумерско-акадско изкуство. Заведе ме до Вратата на Ищар. Можех да се докосна до оригинала, който няма нищо общо с познатите ми илюстрации.
— Всичко това, с което ще имате възможност да се запознаете в детайли, може би ще ни помогне да развържем някои заплетени възли в работата ни.
Бях заинтригувана и в същото време се запитах дали не са ме надценили. Беше твърде късно за отстъпление. „Ами ако… Ако, ако! Ще видим!“ – мислех аз. – „Сега ще се потопя в света на древните загадки. Може да се удавя, но може и да изплувам с някоя бисерна раковина!“ Не се въздържах и с вълнение докоснах с пръсти искрящо синия лазурит, за да усетя силата на енергийния поток на богинята–майка Ищар, която е вдъхновила безименния майстор, сътворил с такова непреходно съвършенство изящната мозайка от повтарящи се образи на еднорога и чакала. Професор Губоглу не пропусна да припомни откъс, свързан с мита за потопа от епичната поема за Гилгамеш – плачът на Ищар.
— Една изтънчена поезия, в която е отразена представата за многобройните богове и тяхното място в живота на човека – опитах се да покажа лично отношение към артефактите. Той учтиво ме слушаше. – А може би има още нещо в тези изображения – продължих аз – загадки за науката, тайните, закодирани в древните паметници…
Професорът спря пред каменна стела с изображение на крилатия бог на Слънцето – Уту, възземащ се иззад планински върхове, посрещан от боговете Енки и Ищар–Инана. На съседната стела бяха изобразени група музиканти, свирещи на култови барабани, възхваляващи божеството.
— Във всички времена и народи, – започна той – Слънцето е било обожествявано като символ на живота – Ра, Рама, Танг-Ра и…
Почти не го слушах. Изпитвах странно чувство, че всичко това не е случайно; че нечий разум се е погрижил да се състои тази среща, като потвърждение за истинността на моите проучвания, залегнали в дисертацията. Да видя оригиналите. Възвръщаше се увереността ми, че работата ми с академик Губоглу ще бъде ново стъпало към доизграждане на проучваната тема. Потвърждение на моята теза за връзката на култовете с изкуствата. Мислите ми се рееха и свързваха минало и настояще в тяхната последователност и завършеност, как въображението на неизвестния творец ги е превръщало в паметници на безсмъртието.
— Професоре, – подех аз, жадна да надникна в мисловния свят на корифея по древни изкуства, – не мислите ли, че Скинията с Кивота е първообраз на строените по-късно езически капища, оброчища, християнски храмове, мюсюлмански джамии и будистки пагоди.
— Може да се каже, но преди Скинията, под която се е подвизавал само един бог, са били издигнати на открито, под небесната Скиния други култови знаци – тотемите, бабите, за които говорите във вашето изследване.
— Ако проследим развитието на храма като култова сграда, Соломоновият храм се оказва едно от първите чудеса на религиозната архитектура и скулптура.
— Да, – съгласи се той. – Без да пренебрегваме пирамидите в Гиза, руините в Баалбек или каменните глави, наследство от изчезналите Олмеки, и не на последно място Вавилонската кула. Тя също е своего рода култов градеж. Babilon – означава Врата към Бога. Всички култови сгради са строени на високи места и са устремени към небето.
— Струва ми се в тях е закодиран поривът на човека, освен духовно, и физически да се докосне до Бога, до Абсолюта, единствената останала непознаваема до днес субстанция…
— Аз съм мюсюлманин, каза Губоглу, – но като проучвам нашите джамии, в чиито най-долни пластове има много необясними фигури, и като съм съвременник на космическите ракети, намирам много общо между ракетата и Минарето… То като че ли е приземила се или готова да отлети ракета. Това отваря друга страница за Бог и древните чудеса.
Той ме хвана подръка и ме поведе към другия край на залата, където беше кабинетът му.
— Това беше уводът. Нашите разговори тепърва предстоят. Извинете ме, че ви грабнах от вратата. Исках да разбера от първите ви впечатления за Шумерското изкуство, кои са допирните точки в нашите размишления за един надпис от древността. За култовете и съвременността. Сега ще поседнем пред чаша кафе или чай, каквото предпочитате, и ще ви запозная с проекта за съвместната ни работа. Предлагаме ви една програма за най-древните архитектурни паметници в нашата страна.
В кабинета ни очакваха Юлия Бенеш и Лидия Фара – секретарка на професор Губоглу. Мен ме очакваха вълнуващи пътешествия из лабиринтите на историята, но никой от нас не се досещаше за непрограмираната галактика на чувствата, която се движи по своя орбита и ни въвлича в нея.

* * *
Бях потънала в своите размишления за предназначението на този съд с неизвестен произход. Масата ми беше отрупана с книги, карти, върху кожа изписани със знаци, кафяви като обгорени с желязно острие, папируси с йероглифи и руни, свещения тайнопис на езичниците. Те носят дъха на скитащи племена. Знаци по пътя на човечеството в търсене началото и края на света. Свидетелства и завещания, оставени от неизвестни летописци към бъдещите поколения за невъзвратимостта на времето, в което са живели и увереността че чрез тях, знаците, ще продължат да живеят в бъдещето. Писмеността, изкуствата са техните индулгенции за безсмъртие.
Затрудняваше ме обстоятелството, че криптограмата не бе изобразена хоризонтално по тялото, както обикновено, а вертикално върху безупречно изваяната дръжка. Объркваше ме и покритието на съда със златисто-жълто, а не кафява или черноферсинова глеч, характерни за нашите земи. В това се състоеше сложността на загадката.
Чрез повтарящите се писмени знаци, които сравнявах с различни руни от различни епохи, достигнах до израза: „АЗ СЪМ ТИ, ТИ СИ АЗ“… Опитвах се да проумея смисъла на неговата философия ако съм дешифрирала надписа правилно. Дали авторът е имал предвид приемствеността на поколенията или непреходността на живота като поток, който не пресъхва, а дава начало на нов поток или река. И този нов поток е носител на същите белези, които е притежавал и първоизточникът. Трябваше ми още нещо, с което да сравня и да подкрепя своя прочит. Това със сигурност не беше съд от персийската култура, но не беше и от елинистичната или тракийската. Той беше по-близо до Изтока, до азиатското керамично изкуство, отколкото до Юга.
Унесена в мислите си не чух кога вратата се е отворила и е влязла Юлия Бенеш. Тя сложи ръка на рамото ми и както винаги, съвсем тихо попита: – Напредвате ли?
— Не съм съвсем сигурна… Появява се някакво предположение, но не и потвърждение… Трябва още дълго да търся прилики и разлики…
— Не е ли по-добре да се отдалечите за известно време. Да излезете малко навън. Да си дадете почивка, да се заредите с нови впечатления. Може би тогава, без дори да подозирате, ще стигнете до същността на решението. – Тя приседна на крайчеца на стола. Кръстоса елегантно и с финес изящните си крака в скъпи летни обувки и въпреки жегата в копринени чорапи. – Не ви ли се е случвало – каза тя – без усилие и неочаквано да се появи отговорът, който напрегнато сте търсили в продължение на дни?
— Не ми остава много време, а аз съм наникъде. Искам да оправдая доверието на професора, да го зарадвам с нещо, когато се върне.
— Ето какво ви предлагам. Утре е неделя. Каня ви на екскурзия до една възхитителна местност. Огледално езеро, златист плаж, кристален въздух и забележителни скални образувания. Сигурна съм, че ще ви бъде интересно, както см сигурна, че ще бъде чудесно… Слънце, вода, небе… Какво повече ни трябва? Синът и съпругът ми настояват и очакват да дойдете. Достатъчно са ме критикували, че ви крия.
— Но нали ви казах, че…
— Хайде, моля ви! Забравете за малко този чиреп и отдъхнете…. Направете това изключение за нас…
— Но…
— Оставете НО-то за понеделник. Утре в 9 часа ще дойдем да ви вземем от хотела. До утре! Вземете си бански! Ако нямате, аз ще донеса – пътьом се разпореди Юлия и без да дочака моя окончателен отговор, затвори вратата след себе си също така безшумно, както беше влязла.
„Може би е права“ – помислих аз. Едно разведряване, един ден сред природата ще обогати мислите ми, ще ме отвее от миналото и ще ме върне към същинското време.
Така в живота ми влязоха Дики и баща му, и цялото семейство на Юлия Бенеш.

* * *
Неделният ден се оказа неочаквано приятен и забавен. Мястото беше частица от райските полета. Почувствах, че съм снела цялото бреме на затвореното си ежедневие. Дики ме ухажваше. Баща му се надсмиваше над несмелите му опити, а по бледите бузи на Юлия се бе появила необичайна руменина. Това я правеше още по-красива.
Аз бях завладяна от някаква безгрижна веселост и предизвикателно остроумие, на което отговаряше повече бащата, отколкото синът.
Ралф Бенеш беше красив мъж в своята царствена зрялост. Атлетическо, добре обгрижвано тяло. Тъмни коси и проницателно сини очи. Ако беше жена, биха я нарекли „вамп“. Властен и труднодостъпен, той показваше превъзходството си, умението си да се налага над другите. Понякога беше несправедливо рязък към Дики или към Юлия. Правеше бележките си с галантен хумор, но колкото по-изискано, толкова по-ранимо. Рецитираше стихове на френски и руски с една самоувереност в познанията си, неподлежащи на съмнение. Към мен се отнасяше като към героиня от сантиментален роман. Сравняваше ме с Пушкиновата Татяна. Наричаше ме Джейн Еър или Ребека. Все едно коя е, тя неизбежно ще се влюби и ще падне в мрежите му. Въпрос на време.

* * *
На другия ден, колкото и да се стараех, беше ми трудно да се съсредоточа в работата. „Ето ти резултата от разведряването“, казах си аз. Връщах се към отделни моменти от преживяното. Какво беше това вчера? Някакъв карнавал на чувствата или завоалирани желания. Състезание на физически и духовни възможности или първобитни инстинкти на самците. Нима е възможно баща и син да си съперничат в присъствието на Матроната. Докато единият много възпитано, неумело и свенливо /способности, почти несвойствени за съвременната младеж/ ми засвидетелстваше внимание и интерес, другият с нехайното си отношение, с хапливия си език и демонстративно безразличие се стремеше да ме обърка или да ме покори от раз, както змията хипнотизира жертвата си или по-точно както пуякът ухажва пуйките, високомерно разперил опашка си, да покаже колко е красив.
Изпитвах неудобство заради Юлия, която се правеше, че не забелязва тихата завоевателна война, но оставаше безучастна, странно спокойна и непроницаема, без да се включи в смешната игра. Наблюдаваше всичко като че ли то не се отнасяше до нея. А може би това не ѝ е за първи път и тя добре знае как ще завърши всичко, стига аз да не се поддам на чара на Ралф. Да не взема сериозно и присърце провокацията, а да я възприема като обичайна шега, оригинално „забавление на гостенката“.
С такива мисли се отправих към хотела, а там… ме чакаше Дики.

* * *
Забелязах го отдалече, но нямах никаква възможност за маневри. Не бих искала точно сега да се срещнем, а би изглеждало просташко да се върна. Вътрешно бях смутена: дали между двамата не се е разгорял скандал. Дали с поведението си не съм станала причина за раздори след вчерашните задевки, а той е решил днес да „направи разбор на занятието“. Това би било глупаво. Вчера е минало, защо да се връщаме към него. Тръснах глава да прогоня глупавите си мисли и самообвинения. Изправих гръб и без да бързам, но и без да забавям крачка, продължих напред. Закичих на лицето си една любезно-радостна усмивка и казах:
— Здравейте, Дики! Как сте? – и му подадох ръка. Той почтително я целуна и ми поднесе малко красиво букетче цветя.
Свалянето на шапка, целуването на ръка у нас се счита за превзетост, остатък от отмрели традиции на някогашния елит. В неговата страна те са част от възпитанието и от етикета при среща с жена.
Той се извини, че предварително не ми се е обадил и се пошегува, че е използвал троянската обсада.
— Но аз не съм враг!
— Нито пък аз, с усмивка отвърна той. – Изразих се фигуративно. И сякаш не сме се запознали едва вчера, продължи: – Имате ли някакви задължения тази вечер? Не го поканих в стаята си, а седнахме в уютен ъгъл във фоайето на хотела. В главата ми светкавично премина мисълта: „Вчера продължава днес“.
— Не. Днес денят ми не беше особено продуктивен и възнамерявам да взема душ и да се отпусна, да сваля напрежението, да се съсредоточа върху моите проучвания.
— Може би вчерашният пикник повече ви е изморил, отколкото да ви освежи?
— Отрази ми се добре… Сънят ми беше спокоен.
— В такъв случай ще приемете ли поканата ми за една вечеря? Свих рамене колебливо. Намеренията ми за усамотение отиваха „на кино“.
— Няма да съжалявате! Ще ви заведа на приказно красиво, диво място, където можем да поговорим или да помълчим сред богатствата на живописния пейзаж.
Убеди ме. Сред природата винаги се чувствам по-добре, отколкото край бетона. Там всичко е по-леко, по-естествено. Няма нужда от преструвките, присъщи на снобските балове и тържествени вечери под светлината на кристални люстри и сребърни прибори.
— Ще си облека нещо по-подходящо, казах аз. – Вечерите са прохладни.
— Ще ви почакам. Не бързайте – каза Дики и се изправи почтително, докато минавах край него. „Забележителна учтивост!“ – отбеляза критичният ми ум. Когато слязох във фоайето, Дики се бе облегнал на стената до рецепцията, а дежурният разговаряше по телефона.
— Помолих да ни извика такси, каза Дики. – Все още нямам своя кола, а не исках да обяснявам на баща си за какво ми е необходима неговата.
Кимнах разбиращо и си помислих, че взаимоотношенията между бащата и сина наистина не са особено топли.
Таксито напусна града и пое по магистралата, която водеше към морето. Не бяхме изминали и десетина километра, встрани от пътя се показа островърха селска къща, покрита със слама сред прекрасна гориста местност. Ниска преплетена от пръти ограда я отделяше от магистралата и ограждаше тревиста полянка пред къщата, с няколко маси, покрити с домоткани разноцветни покривки като цветя, които привличат пчелите и пеперудите. Една-две от тях бяха заети, явно постоянни клиенти от близкото село. Таксито спря и докато Дики се разплащаше и уговаряше с шофьора за времето да ни отведе в града, при нас вече беше приближил с поклон един от келнерите.
— Има ли свободна маса горе – попита Дики – „Къде горе, помислих аз като къщичката-кръчма е едноетажна. Какво е намислил, а аз къде съм тръгнала!“
— Да, свободна е. Днес е началото на работната седмица и посетителите не са толкова много.
Прекосихме двора и в дъното, почти в гората сред клоните на огромен дъб бе изградена дървена площадка, колкото средно голяма стая. Една маса с червена покривка, четири стола и шкафче за прибори. Гирлянда от цветни фенерчета осветяваше подиума. Към него водеше солидна дървена стълба. Бях очарована от оригиналната хрумка на автора за тази покрита със зеленина беседка – уютна, предразполагаща към уединение, интимност, дори разнеженост. Гледахме света отвисоко.
Сервитьорът ни предложи специалитета на заведението и вино, което се произвеждаше в околностите.
— Наздраве! На екс за „Добре дошла“ в царството на Пан! Чашите весело звъннаха. Вечерта обещаваше да бъде различна от всяка друга вечеря. Съзнанието ми се освобождаваше от всички натрапчиви мисли за работа. Доверявах се единствено на сетивата си. Исках да се доближа до първообраза на човека, независим от удобствата на вещите.
По средата на вечерята се качиха двама музиканти-цигулари. Единият ми поднесе роза. Изсвириха „Циганските напеви“ на Сарасате и един вихрен чардаш, а за мен „на ухо“ нещо непознато, но много тихо, нежно, вълнуващо. Виното беше искрящо и леко опияняващо. Дики почти се преобрази. Излезе от своята скованост и разговорът ставаше все по-личен, по-искрен, както се казва „In vino veritas“.
— Сигурно впечатленията ви от нашата компания вчера не са блестящи – каза той. В тона му се прокрадна тъга, каквато отдавна бях забелязала и у майка му.
— Всички се шегувахме. Приятно ми беше вчера, както и днес. Благодаря ви, че ме доведохте и покачихте на това дърво. Чувствам се като Робинзон… Дики се засмя и каза: – Исках да ви изненадам с нещо нестандартно. Да ви доставя малко радост и с това да залича някои от вчерашните впечатления.
— Успяхте! Чувствам се като богинята на горите Диана или Артемида…Те май бяха богини на лова… Все едно. Лова оставям на вас.
— Не съм привърженик на лова, но може да се справя… Той поклати глава. Лицето му доби друго изражение на свойствената му колебливост. Искаше да каже още нещо, а не знаеше откъде да започне. Нямах намерение да го улеснявам и продължих с моите шеги. – Щом няма да ходим на лов, ще берем гъби. Знаете ли какво е гъба?
— Разбира се. Просто, по-просто – гъба, най-просто – милиционер…
— Дървото има ли уши?
— Все ми е едно – каза той и продължи: – Не е прието пред почти непознати да разкриваме чувствата или преживяванията си, което баща ми никога не би направил, но аз… но вие вчера бяхте толкова непринудена и очарователна, а днес сте още по-хубава и одухотворена, че ви усещах като близка, сродна, която би ме разбрала и мога да ѝ се доверя, независимо, че едва сме се запознали. Сега изпитвам същото. Знаете ли, че понякога, макар и много рядко в нашия прекалено цивилизован и технологичен век, срещаме някого, който ни напомня нещо преживяно заедно, нещо, което ни сближава. Не знам как точно да се изразя… Разбирате ме, нали?
— Говорите за спомени от друг живот. Така да се каже Deja vue. Вече видяно.
— Нещо такова се случи с мене вчера… Бях като изхвърлен на брега на остров, за който имам смътен спомен…
— Разбирам. Дики, позволете да ви наричам така. – Той кимна усмихнат. – Аз изпитах почти същото чувство за нещо като сън, забравен, но оставил в мене смътна следа. Може би именно затова бях като в свои води. Почувствах се освободена от всякакви предразсъдъци. Като дете, на което е позволено всичко.
— Радвам се. Не съм се излъгал, каза той. – Именно в това беше вашето очарование, а ние се държахме като идиоти, току-що излезли от лудницата. И като че ли без никаква връзка добави: – Искам да ви предпазя от разочарования. Погледнах го недоумяващо. – Да, каза Дики. – Баща ми няма да пропусне възможността да ви засвидетелствува своята влюбеност „от пръв поглед“. Да ви увери, че е пленен от вашата хубост и духовна извисеност, от способностите ви на млад и перспективен учен. Всичко това е научил от разпитите на майка ми. Употреби „разпити“, а не разговори.
— Стига, Дики! Не се шегувайте!
— Не, не се шегувам. Очаквайте го в най-скоро време, ако не му се наложи да замине за чужбина „по работа“, както често се случва. Исках да го изпреваря… Той не би се отказал толкова лесно. Да се води битка с него, е безполезно. Той смята че има право да си присвои всичко, което му хареса. На фона на пасторалния пейзаж и шепота на листата, думите на Дики се ронеха като ледени зърна. Пъстроцветните светлини ми се сториха карнавални, лицемерно весели, в дисонанс с душевното състояние на Дики. Неочаквано „градушката“ се превърна в топъл ромон. Изражението на моя събеседник се промени, смекчи се, а очите му проблеснаха.
— Майка ми освен археология е завършила и френски колеж. Произхожда от старинен богат род. Потомствена аристократка.
— Личи ѝ, казах аз. – Възхищавам се на нейните обноски и елегантност.
— Баща ми пък е потомствен пролетарий и „борец“ за общочовешко братство и равенство. Умен, талантлив и практичен. Не може да му се оспори. Завършил инженерни науки в Москва, а сега е директор на един от най-големите оръжейни заводи в Източна Европа. Срещат се с майка ми може да се каже случайно, ако е случайност, че е бил отнет богатият им и красив дом. Ще го видите. На семейството милостиво били предоставени две стаи, а в другите били настанени изтъкнати партийни ръководители. Сред тях и баща ми. Родителите на майка ми скоро се преселили в отвъдното. Останали сами със сестра си, възпитана във френски католически манастир. С потеклото си и с техния френски не можели да си намерят работа. Изхранвали се като продавали някои от вещите или по чудо опазени бижута. Инженер Бенеш добре си направил сметката какво ще получи от един брак, макар и с неравностойна нему като убеждения аристократка, която той ще превъзпита и ще превърне в презрян и послушен роб. Мястото му в партийната йерархия позволявало да своеволничи и си „възвърнал“, т.е присвоил дома на дедите ни, който отговарял на високото му служебно положение. Майка ми нямала избор. Тя получила работа в Института по археология, а леля ми Гертруда станала тяхна домашна прислужница, камериерка, гувернантка на поколението на вездесъщия Ралф Бенеш. Това сме ние. Аз и брат ми.
Виждах как Дики се измъчва. Как се стреми да се освободи от гнетящото го авторитарно отношение на бащата. Да го сподели с мен, за да му олекне и да ме предупреди за евентуална уловка. Не исках да го прекъсна. Нека да разказва. Да излее мъката си, защото духовно, а може би и физически е потискан и малтретиран. Тиранинът не прави разлика между свои и чужди, особено когато се отнася до защитаване на идеи. Там няма принципи, а сляпо подчинение.
— Юлия никога не е споменавала, че има и друг син, казах аз, без да подозирам, че навлизам в непозволена територия.
— Брат ми Александър е по-голям от мене. За него никъде и пред никого не се говори. Той също е завършил инженерство в Москва. Баща ни определяше кой, какво и къде ще учи. Кой къде ще работи. Аз исках да следвам история на изкуствата. Исках да уча в Рим. Да видя създаденото от Леонардо и Микел Анджело. Да посетя Милано, Флоренция, Венеция, Тоскана и Етрурия. Това ме влечеше. Той ме „уреди“ в престижната, според него, Академия за международни връзки. Искаше да ме види дипломат, потенциален шпионин. Да бъда оръдие на една власт… Оказах се твърде некадърен за тази наука. Криво-ляво я завърших, но отказах да работя като чиновник в някое министерство. Предпочитах да бъда метач в Художествената академия. Той не ми го прости, както не прости и на брат ми.
Дики замълча. Повъртя чашата с позатоплено вино. Вдигна я и каза: – Наздраве! Животът ни е като чаша вино. Отначало лудо, искрящо, пенливо и развеселяващо, а после отровно горчиво…
— Къде е сега брат ви? До сега Дики беше говорил за него в сегашно време.
— Някъде горе, и с пръст посочи към небето. – Може и да ни гледа… Усетих как звънна стоманена нишка в гласа му, а очите му се замъглиха. Отпих мълчаливо, смутена, че съм задала нетактичен въпрос. Че съм докоснала незаздравяла рана, но знае ли човек кога и какво да пита. Дики доизпи своето вино и отново напълни чашите.
— Искате ли да поръчам кафе или някакъв десерт. Тук всичко се приготвя домашно. Цялото семейство и родата на кръчмаря са заети с някаква работа. Дъщерите и снахите приготвят хляба, ястията и десертите, а мъжете обслужват клиентите или работят в личното стопанство, където произвеждат необходимите продукти. Всичко е прясно и чисто. И това, което правят, и живота, който водят. Малък родов кооператив, а не колектив.
— Нима са позволени частни заведения и ферми? У нас такова нещо е немислимо. Държавата е собственик и работодател а ние сме…
— Зная какво сте. Така беше и при нас в първите години. След събитията от 58-ма настъпиха някои промени.
— Не може да се отрече, че е хубаво. Има някаква романтика. Така съм си представяла швейцарските кантони. Нали?
— Не съм бил в Швейцария, но щом казвате… И все пак искате ли още нещо?
— Благодаря! Всичко е изобилно и много вкусно. Утре ще дойдем да опитаме десертите!
— Чудесно. Ще го направим. Обещавам ви.
След като преминахме на друга тема, предположих, че Дики повече няма да се върне към предишния ни разговор, но той бе решил да се изповяда докрай.
— Хубаво ми е тук далеч от маршируващите тълпи. Опива ме красотата на природата и простотата на селския бит. Радвам се на тяхната родова сплотеност. Удовлетворението от работата, която вършат. А в мене се надига отчаянието, безнадеждността дращи по мозъка ми, че едва ли някога ще се почувствам независим и ще бъда зачитан като човек със свои мисли, стремежи и желания. И ако бях само аз… Защо е това насилие над душите? Тази омраза към всеки, който иска да бъде свободен, да върви по пътя, който сам си е избрал. И най-оригиналният ум, най-оцветеният характер, щом попадне в обществото на еднаквомислещите, на едноцветно сивите и той посивява. Потокът го поглъща, мачка го и той става един от тях. Срещу това се бунтува душата ми. Разбирате ли, госпожице Миронова, как жаждата за пари и власт, партиите и политиката, дори религиите развращават хората, противопоставят ги, разединяват ги и ги правят заклети врагове. Защо е всичко това? Защо никой поне веднъж в годината не си спомни латинската сентенция „Memento mori“! Помни, че ще умреш“ и нищо от това, за което си се борил с нокти и зъби, няма да отнесеш със себе си. Природата ни дава всичко. Достатъчно за всеки човек. От алчност искаме да я умъртвим. Защо едни заграбват и превръщат другите в роби? Като ви казвам това, аз мисля за Александър. Той беше умният, сръчният, талантливият. Той не възрази да учи инженерство. Всеки човек трябва да построи и своя дом, и дома на съседа си. Но той въстана, когато го принудиха да работи в научен институт и да изобретява машини за унищожение на построеното. Въстана срещу идеологията на баща ни, върховния повелител на Института и той го предаде в ръцете на милицията. А тя не беше никак мила с него. Александър бе подложен на физически и психически изтезания. Загина в разцвета на младостта си. Окото на баща ни не трепна. Това беше неговата Аврамова жертва, принесена на неговия бог Ваал. Мама се срина. Аз се превърнах в мекотело, защото виждах, че сам не мога да отместя танка, който идва насреща ми. Ако ме арестуват, това ще бъде последният удар за мама. А така, мила приятелко, вместо да изживеете няколко приятни часове сред тишината на този селски двор, аз ви натоварих с моите тревоги, които прогонват съня ми, задушават ме, омаломощават волята ми… Неудачник! Ненужен товар за обществото. Ако не бяха майка ми и леля ми Гертруда, може би щях да добия по-голяма смелост…
— Не говорете така – опитах се да го успокоя или утеша, макар да знаех, че това е невъзможно. Единствен лек за болната му душа, предполагах, че би била една предана и красива, романтична любов. Топлината и ласката на любима жена, която да заспива на рамото му и да сънуват един и същи сън. Можех ли аз да бъда неговият лек? Бях ли способна на такава любов? Трябваше ли да се обвързвам емоционално с човек, когото въпреки неговата изповед, малко познавам. А той затова ли сподели с мен болката си, копнежите си, за да предизвика моето състрадание. Казват, че състраданието е врата към любовта.
Бутилката с вино беше преполовена. Месото в чиниите ни изстинало и втвърдено, а ние бяхме двама самотници на дървото, увиснали между небето и земята.
Вечерникът прошумоля в листата на вековния дъб, като че ли повтаряше казаното от Дики и го прошепваше на другите дървета. Гората зашумя. Птица уплашена излетя, пляскайки с криле, а луната се възземаше все по-високо и заливаше гората със сребърни отблясъци. Цигулките подеха тъжна любовна мелодия до масата на млада двойка, мъж и жена, които се целуваха щастливи.